Шай

Ръцете ми стискат плота с такава злоба, че се страхувам кой ще отстъпи пръв: аз или мраморният камък под пръстите ми.

Прокарвам ръка през косата си за да си спечеля време да охладят шока си. Лицето ми гори, сърцето ми бие дивашки, а мислите ми летят толкова бързо една след друга, че не мога да образувам правилно изречение. Изправям се от стола и на омекнали колене го поглеждам остро.

Майлс стои неподвижно в очакване на реакцията ми, но мога да видя напрежението в стойката му. По начинът по който мускула на челюстта му потръпва съм наясно, че мълчанието му не означава спокойствие.

Заобикалям плота и го дърпам за тениската. Шокиран е и за това се отпуска по инерцията, позволявайки на носовете ни почти да се докоснат. Плътните му устни се извиват в гримаса и той извърта очи с намерението да ме избута от себе си, но аз не му давам време — удрям го, събирайки цялата си сила в юмрук. Удрям отново и отново твърдите му гърди докато сълзите се превръщат в подивяло животинско ръмжене.

— ПОДЛЕЦ! — ударите ми се забавят, губя сила. — ЛЪГАЛ СИ МЕ! ЗНАЕШЕ КАКВО ИЗПИТВАМ И ВСЕ ПАК БЯГАШЕ ОТ МЕН!

Гняв прескача през погледа му и размива отпуснатите красиви черти на лицето му докато улавя китките ми във въздуха.

— КАК МОЖЕХ ДА ЗНАМ КАКВО ИЗПИТВАШ? — сега и той крещи, стените усилват ехото на виковете му. — В болницата бяхме още деца. Не можех да очаквам да ме помниш завинаги. Странях от теб с мисълта някой ден да си ме спомниш, но никога нямаше да насиля чувствата си върху теб.

— Глупак! — кресвам разгневена. — Опитвах се да говоря с теб толкова пъти, а ти дори отбягваше да погледнеш в моя посока! Наричаше ме ,,Отговорник" и си тръгваше веднага щом звънецът бие без да ми дадеш шанс да те приближа!

Гледаме се гневно. Дъхът ми се блъска в лицето му, над забързаното движение на широките му гърди. Приближава се и ме затиска с тялото си без да обръща внимание на счупената чаша с кафе на пода и ме целува, поглъща ме, поемайки лицето ми в големите си длани.

Краката ми се подкосяват, но Майлс ме държи.

Силата му е плашеща. Страстта и емоциите които изразява със стоманеният си захват с който ме приклещва към плота е нещо, което никога не съм си представяла да преживея. CORPSE когото познавам не би направил такава стъпка,но това е Майлс — лъжецът, който ме помни.

Обвивам ръце около кръста му и забивам нокти в кожата със същата омраза която изпитвах години наред към себе си, задето търпях обидите и действията на баща си. Мразя се задето ми отне толкова дълго да предприема нещо, но този момент е истински и не смятам да пропусна.

Майлс ме повдига с едната си ръка на плота и улавя китките ми, събирайки ги зад гърба. Издишам сипкаво и с премрежен поглед се спускам да го целуна отново и той ми отвръща. Целуваме се, но това е повече жигосване от колкото романтичен жест. Чувам го как си поема задъхано въздух в косата ми и захапва меката част на ухото, предизвиквайки общ вик на удоволствие да напусне гърдите ни.

Осъзнавам, че това което се случва е дори още по-специално, едва когато виждам, че Майлс не може да намери място на ръцете си. Пуска китките ми и отново обгръща лицето ми с шепи, спуска длани по раменете ми и стиска кръста ми като доказателство, че съм негова.

Главата ми се замайва.

Майлс ме харесва.

Майлс ме ХАРЕСВА.

Шепна името му и за мой шок той прави същото. Целува ме, хапе устните ми и ме притиска към себе си като животно, което никога преди не е пускало чувствата си на свобода.

* * *

Майлс

Това е лудост. Защитите ми се сринаха. Опитах се да страня и да я оставя да живее без да нахлувам в живота й, мислейки, че ме е забравила, а в момента правя точно обратното и не мога да намеря сили да спра. Когато разбрах, че харесва музиката ми реших че има надежда, и докато се осъзная я искам за себе си и егоистично си представям какво би било, ако остана.

Мога ли да остана? Да бъда Майлс с Шай и това да заличи всичко, да сложи ново начало?

Не знам.

Не знам и това ме побърква. Личи по начина по който двамата дърпаме косите и дрехите си, гладно нападаме устните си и стоновете ни изпълват кухнята. Трябва да вдигна кафето, да спра това и да си тръгна.

Трябва, но не мога.

Твърде хубаво е. За първи път нещо е повече от болката. В съзнанието ми няма предупредителна табела която да покаже, че съм виновен. Защото не съм. Как бих могъл да съм, когато тя отвръща на целувките ми със същата ненаситност?

Ами ако не изпълня обещанието си?

Тази нова мисъл кара цялото ми тяло да застине насред целувката. Тя го осъзнава и на свой ред също спира, притеснението и объркването се борят на лицето й докато очите й ме гледат.

— Какво има? — ръката й гали бузата ми и краката й се затягат около кръста ми. Сигурен съм, че усеща твърдата ерекция под себе си, но загрижеността й няма нищо общо с възбудата. — Моля те, не се отдръпвай от мен повече. Няма да се държиш студено с мен след като ми каза всичко това, нали? — страхът заличава всякакъв спомен за удоволствие от меките й черти и веждите й се сбърчват. — Майлс?!

Отварям уста за да я успокоя и да й кажа, че нямам намерението да бягам повече, но тежестта на обещанието което си дадох преди години ме спира.

Приглаждам косата й преди да извърна поглед. Не мога да я излъжа докато стои пред мен като куче, което има очи само за един човек.

— Трябва да помисля.

— Какво? — шокът й свива гърдите ми. — Добре. — клепачите й се спускат да скрият колко е наранена и това почти ми причинява физическа болка. — Добре. Ще чакам колкото е нужно. Чакам те толкова дълго, че няколко месеца няма да ми попречат. Ще те чакам година, дори повече.

Усмихвам се неловко и отпуска ръце до тялото си.

— Ах. — преструвам се, че всичко е наред, докато обмислям как да напусна апартамента по-бързо преди желанието да забравя всичко като се заровя между бедрата й не победи. ,,Трябва да помисля." — Ще изляза да купя продукти. Мислиш да останеш, нали?

Искра на надежда озарява студеният й поглед.

— Докато ме искаш.

Искам те. Искам те повече от колкото искам да спазят обещанието си.

Преди да осъзная че това е обратното на това да бъда далеч от нея и да мога да помисля на спокойствие, казвам:

— Облечи се и ме чакай в джипа. Ключовете са на шкафа до вратата.

Тя оглежда голямата тениска която й дадох миналата вечер и мъничка усмивка подръпва ъгълчетата на розовите и устни.

— Добре.

коментирай / гласувай