Харесвате мафия? Шпионство? Забранена любов? Значи новата ми книга ,, Babysitting my enemy's baby" ще ви допадне.

Дзън-дзън, емоциите които така дълго очаквахте са тук! НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА КОМЕНТИРАТЕ ❤️❤️❤️

Майлс

Стъписано отстъпвам назад и стопирам целувката в зародиш.

— Какво правиш? — питам през зъби и поглеждам през рамо към Иса.

Шай стои с все още разтворени устни, когато отваря очи и премигва срещу лицето ми. По бузите й бавно избива руменина която кара луничките й да изпъкнат. Засрамено отстъпва назад, затъква кичур коса зад ухото си и се прокашля.

— Това беше... Искам да кажа... Здравей!

Скръствам ръце пред гърдите си.

— Здравей.

Няма да я оставя да влезе без да ми каже защо е избрала да дойде точно тук. Наясно съм, че едва ли има много хора при които да отиде, но знам, че има приятели които без проблем биха я оставили да спи в дома им за вечерта.

Тя неловко пристъпва от крак на крак, доказвайки, че също е наясно какво чакам.

— Беше прав. Не мога да остана някъде, където ще мисля за случилото се.

"Не мога да остана някъде, където ще мисля за случилото се."

Не; ,,Не мога да остана у приятел", или ,,Не мога да се върна там".

— И с какво домът ми ще ти помогне?

Тя прехапва устна толкова силно, че свивам пръсти в нежелан трепет. Това което прави със сигурност е болезнено и някак й помага да замълчи докато обмисли отговора си. Накрая тя казва:

— С теб не мисля.

Това простичко изказване ме хваща абсурдно неподготвен. Иса целенасочено шумно оставя покупките на плота в кухненският бокс.

— Защо не поканиш момичето да влезе? Климатикът работи и в коридора е топло.

Свивам устни премисляйки как да подходя.

— Да, разговорите на прага са нецивилизовани. — след което отстъпвам встрани и посочвам шкафа за обувки. — Можеш да се събуеш тук.

Шай преглъща. По очевиден начин отбягва погледа ми, кима в благодарствен жест и се навежда да развърже кецовете си, а аз я загърбвам и се отправям към стаята си.

Иса се вцепенява.

— Няма да ме оставиш сама с госта си, нали? — прошепва слисано.

Това е добър довод да остана.
По дяволите.
Вече мога да си представя как измъчените й от наркотици мозъчни клетки се гърчат в обмислянето на някакъв налудничав план с който никога не бих се съгласил, ако Шай не беше тук и Иса не държеше краставица сякаш е химикал.

— Какво предлагаш? — питам през зъби.

Иса с фалшива небрежност ми маха с ръка, все още държаща зеленчук.

— На телевизора изтеглих интересен филм за да мога да го изгледам когато се върна от супермаркета. Има и пуканки.

Лицето ми се свива в отвращение и Иса се засмива. Шай ни прекъсва с появата си — облечена е с къс дънков панталон и широка бяла тениска с надпис ,,Don't talk to me" който ме кара да смръщя вежди.

— С това ли ще спиш?

Русата й глава се обръща към мен и руменината от по-рано се връща. Дългите й тънки пръсти подръпват края на тениската в опит да прикрият бедрата й, което пък разкрива повече от шията и ключицата й.

Иса забелязва, че извръща поглед и се ухилва, преди да се осъзнае. С най-сериозното си изражение предлага на Шай да й даде някоя дреха.

— В никакъв случай! — намесвам се рязко. — Тя няма да се разхожда в дома ми по сутиен с перли и пола колкото колан за панталон.

Иса извърта очи.

— Добре тогава. Нека вземе от твоите дрехи.

— Това не е...

— Съгласна съм. — изрича тихо Шай, гледайки ни с невинни сини очи. — Стига Майлс да няма против.

Иса ми се усмихва мило като котка изяла канарче. Вдигам ръце от безсилие и събличам тениската си през глава.

— Ето, използвай я за каквото ти дойде наум. Дори можеш да изчистиш тоалетната с нея, за мен няма значение.

— Майлс! — ахва Иса.

— Няма проблем госпожо Конрад. Благодарна съм на Майлс задето дори ми позволява да остана. Сигурна съм, че не се чувства добре да съм тук.

Иса ме поглежда с неясен поглед, сетне пуска краставицата и се привежда напред. Отваря уста за да зададе Бог знае какви въпроси на Уолъс, за това я прекъсвам като заставам пред нея и кимам към дивана.

— Да оставим Иса да се погрижи за вечерята докато гледаме филма, който е изтеглила.

Шай стиска тениската ми пред себе си като спасително въже.

— Можем ли? Май ще е по-добре да й помогна.

Чувам как Иса си поема дъх за да отговори, но аз отново я прекъсвам:

— Много лошо, защото тя никак не обича да й се пречкат в кухнята. Нали така, Иса?

— Аха. — обажда се тя сухо зад мен.

Усмихвам се победоносно и измъквам двете кутии с пуканки на плота извън обсега на Иса, след това връчвам едната на Уолъс малко по-грубо от нужното.

* * *

Повреме на целият филм съм скован. Диванът е голям, но присъствието на двете жени които отбягвам по една или друга причина в живота си го прави тесен колкото юмрук. Дори не докосвам пуканките, за което пък Иса ми е благодарна и не изчаква да се възползва.

Двете правят смешни коментари над сценария, подмятат обиди по адрес на антигероя и приятелски се смеят на нелепите престрелки.

Това е бедствие.

Изобщо не трябваше да предлагам на отговорника да остава в дома ми. Какво си мислех тогава? Защо го направих?

Уморено разтривам чело и се радвам, когато виждам надписите на финала.

— Е, май е време да ви оставям. Има четири спални така че предполагам, ще успеете да си ги поделите.

Не изчаквам да чуя отговора им и отивам в стаята си с хлопване на вратата. Отпускам ръце на таблата на леглото и поемам шумно въздух. Не си губя времето да проверявам известията на мобилния си и отивам до шкафа от където вадя ръкавиците за тренировки.

Набирам се, бягам на пътеката и правя коремни преси като луд докато всеки мускул не започва да ме моли да спра с тази глупост. Но не спирам. Знанието, че Отговорникът спи отвъд тази врата някъде в дома ми ме кара да искам да счупя нещо. Мразя когато в главата ми е хаос, а сега там е същински циклон. Изправям се от постелката твърде рязко и удрям главата си в ръба на коша за пране който е от дърво, сетне избутвам потните кичури коса и се навеждам за лицеви.

Правя десет. Двадесет. Четиринадесет. Повтарям действието толкова пъти, че не я чувам да влиза и да сяда до мен чак докато не ляга на пода. На светлината от луната влизаща през прозореца сините й очи изглеждат като дълбок океан. Спирам да се движа. Да дишам.

,,Какво правиш тук? — искам да попитам. Защо дойде при мен?"

И двамата мълчим. Напрежението, което винаги сгъстява въздуха когато сме близо един до друг го няма. Само гробна тишина е. Пръстите й уверено докосват кичурите полюшващи се над лицето й когато се надига и разтваря устни.

Тих стон на блаженство се откъсва от гърдите ми, мускулите на ръцете ми се изпъват от напрежението да остана неподвижно. Соленият вкус на потта се смесва със сладкият нектар на пухкавите й устни, на дъхът й, напомнящ на ментовата ми паста за зъби. Идва ми да се засмея на факта, че я е използвала, но се боя моментът да не се разпадне.

Това илюзия ли е?

Не мога да помръдна. Страхувам се, че каквото и да направя то ще напомни за действията на баща й. Аз не съм такъв.

Не помръдвам дори когато езикът й иска достъп да проследи зъбите ми и да се заиграе с моя.

Толкова е тихо.

Чувам сърцето й да бие. Ако се напрегна още, сигурно ще мога да чуя мислите й.

И после тя се отдръпва.

Болезненото напомняне, че това е истина, ме залива като вълна.

— Позволи ми да спя тук. — прошепва срещу устните ми. — Моля те, няма да правя нищо друго.

— Не.

,,Защото аз може да направя."

Шай само се изправя без да продума нищо. Спира на прага и ме поглежда, очите й пробиват дупка в голият ми гръб покрит с пот и отчаяние. Такъв неудачник.

— Лека нощ Майлс.

Вените на ръцете ми са изпъкнали като корабни въжета.

— Да.

Влюбен глупак.

гласувай / коментирай