(!) — вулгарен език

Майлс

Очите ми претърсват коридора безуспешно. Главата ми бучи от напрежение сякаш ще се пръсне — може би от липсата на кафе. Да, това трябва да е причината за конвулсивното потръпване на пръстите ми докато бутам вратата в края на коридора и слънцето ме заслепява.

Къде е?

Не може да се е изправила в пространството. Това не е научнофантастичен филм в който някой има супер сили и аз съм онзи, който се опитва да разбере какви са. Това е Отговорникът — момичето, което ме помоли за най-странната услуга която някога са ме молили след като повърна на плажа.

Прокарвам ръка през лицето си.

Още тогава трябваше да разберa, че не е просто пиянство. Отговорникът не ми изглежда като типът хора които отмиват проблемите си със секс след като се напият. Всъщност, изглежда е точно обратното — посрещат ги с рогата напред и се съпротивляват до последната опция.

За това сега трябва да я открия. И да разбера защо, по дяволите, би ми дала подобна длъжност дни преди последният учебен ден. Защо сега? Защо на мен?

Докато мислите профучават като скоростен влак през ума ми, нова странна мисъл ги кара да избледнеят. Всичко сякаш се премества на заден план докато краката ми сами поемат към салона и пръстите ми стискат дръжката на вратата на съблекалните.

Силната и борбена млада жена която видях да говори по телевизията за ужасните деяния на баща си по време на делотo, я няма. Седи на пода с цигара в ръка и пуши, с изражение по-празно от това на мъртвец. Бавно се извръща към мен докато водата от един от душовете се лее по едното й рамо и напоява бялата риза на училищната й униформа.

— Върви си.

Опирам ръка на студените шкафчета и намръщено я оглеждам.

— Как мина делото?

Тя издишва кълбо дим с погледът, студен колкото арктически ледник.

— Сделката ни приключи. Ти ми помогна когато те помолих, а аз ти служех като муза доколкото можех. Какво повече искаш? — замълчава за момент и цъка с език, осъзнала нежеланието ми да я оставя сама. — Майлс, благодаря ти за всичко, но те моля да си тръгнеш. Ако се чувстваш длъжен, недей. Знам, че майка ми ти се е натресла у дома и знам колко мразиш да нарушават личното ти пространство, но силно се съмнявам това да е причината да ме последва тук.

Давам си ясна представа за студения метал под пръстите си, за шума от вода стичаща се в канала. За начина, по който димът се извива между устните й.

— Не можеш да ме направиш отговорник. Това е твоя работа,  не моя.

Веждите й политат към челото.

— А, това ли било. — извърта се за да не ме гледа и казва сухо: — Да, жалко че няма да мога да видя израженията на Макс и Лий когато видят съсипаните си шапки за дипломирането. Оставих им няколко дупки от цигара за спомен, ако се чудиш.

Изненадата ми е кратка и бързо си отива. Приклякам срещу нея и тя рязко се извръща да ме погледне. Не реагирам, тъй като не искам да остане с грешно впечатление че искам нещо сексуално.

— Какво стана на делото? — повтарям кротко.

— Свърши.

— И? — сбърчвам вежди.

— Ще повтарям.

Клатя глава. Хиляди псувни напират да излетят от устата ми. Лицето ми се разтегля в гримаса. Прокарвам пръсти през косата си дърпайки кичурите от яд.

— Не, невъзможно! Защо? Какво общо има това с делото?

Тя гневно гаси цигарата в плочките.

— ОТ КЪДЕ МОГА ДА ЗНАМ? Директор Колман дойде вчера в болницата и каза, че съдът е решил така. Щяло да бъде по-добре да изчакам преди да започна работа или нещо подобно.

Издишам през зъби.

— Кога те пуснаха?

Тя свива недоволно устни.

— Сутринта.

— Къде ще спиш?

Шокът й е първата истинска реакция която виждам у нея от срещата ни в онази бяла стая където ми разказа за случилото се.

— Нямам никаква шибана представа. Защо изобщо те интересува? Нямаш ли стриймове които да въртиш в интернет? Фенки които да режеш?

Гневът ми изригва неочаквано и за двама ни.

— Да ти напомням ли за папката на лаптопа ти? Не си ли ти част от тези фенки? — спирам водата от душа защото сега и двамата сме подгизнали. — Слушай, чувствам се като абсолютен задник задето си в тази ситуация и нямам предвид, че те съжалявам. Мога да си представя каква каша е в главата ти през цялото време. Това което искам да кажа е, че можеш да дойдеш в дома ми докато намериш къде да отидеш.

— Защо...

— Защото знам, че ако се прибереш там, ще превърташ сцената отново и отново в главата си както правя аз. — млъквам, осъзнал какво съм направил.

Казах твърде много. Разкрих й нещо, което не съм правил с никого.

— Майлс, какво...

Изправям се преди да е продължила. Не искам да виждам онова загрижено и притеснено изражение с което ме гледаха всички. Няма да премина отново през това.

— Резервните ключове които ти предложих в болницата са под изтривалката.

Обръщам се да си тръгна когато целият отборът по баскетбол от потни момчета се изсипва вътре. Ругая докато свалям суичъра си и й го подавам.

— Покрий се с това.

— Защо? — тя поглежда надолу и вижда прозиращият си сутиен.

По луничавата й бяла кожа избива горещина. Завъртам се преди да съм направил поредната глупост — не мога да мисля за нищо неразумно когато съм толкова близо до денят, в който ще бъда свободен от обещанието си.

Сега не е времето за глупости.
Излез.
Излез!

Преди вратата да се затръшне зад гърба ми я чувам как казва немощно ,,Благодаря" и това е последната капка преди агресията да се излее от мен. Кошчето което ритам прелита толкова далеч, че преминава през половината паркинг и пада до колата на директора.

Майната му.

Майната му на всичко.

коментирай / гласувай