(!) — вулгарен език

Не забравяйте да подкрепите историята като гласувате, ако искате да има нова глава по-скоро :)

Майлс

Дните се движат отчайващо бавно.

В Петък по телевизията дават записи от делото.

Проточва се, което не е никаква изненада за съдебните действия тук — охлюв с Паркинсон ще може да влезе и излезе от затвора по-бързо от невинен човек.

В Събота ми изпращат писмо, че трябва да се явя в участъка за да дам показания. Щели дa ги изпратят като доказателства или нещо подобно. Било много важно да се сетя за всички намеци от насилие, за да може да пуснат Отговорника.

В Неделя попълвам всички документи и карам към вкъщи, а когато се прибирам изкарвам насъбралото се напрежение в тричасова тренировка. Телефонът ми не спира да вибрира и докато се набирам на лоста стъпвам обратно на пода за да го изключа.

Целият интернет се притеснява за CORPSE: Получавам съобщения за отсъствието си с такава скорост и количество, че накрая прибирам мобилния в нощното шкафче и отивам да си направя кафе.

Към шест следобед се каня да поработя над мърча с тениски, когато чувам завъртането на ключ в ключалката. Поглеждам над кафето си. Седя спокойно на плота, капки от душа се стичат по кожата ми, а Иса отново е надрусана. Отпивам и я гледам как се мъчи да събуе обувките си.

— Какво правиш тук? — питам с груб тон.

Тя хвърля чантата си на пода и опира гръб нa стенaтa, все така борейки се с каишите на сандалите си. Накрая се проваля и се сгромолясва върху шкафа за обувки. Стенанията й от болка ме карат да ударя чашата в плота по-силно от колкото възнамерявах. Изправям се. Тъкмо се готвя да прекрача прага към стаята си, но нещо ме спира.

Чувам я как изкарва цялото си стомашно съдържание право върху шибаният ми под.

Правя рязък завой. Заставям над нея, сграбчвам я за ръката и я изтеглям на крака. Сините й очи ме стряскат — не съм бил близо до нея толкова отдавна, че съм забравил какви са чертите й отблизо.

Иса се превива и немощно стиска рамото ми, а очите й се пълнят със сълзи.

— Защо никога не ме наричаш мамо?

Стъписано се взирам в нея.

— Какво?

— Аз съм ти майка... защо не ме наричаш мамо?

Стискам зъби и посягам да отворя вратата.

— Ще ме изхвърлиш? Отново...?

— Иса — казвам остро. – Имаш заповед да не стъпваш до дома ми.

Тя премигва бавно. Лицето й, което плашещо наподобява моето, се сгърчва от тъга. Усещам как търпението ми се изчерпва, но не мога да разбера дали искам да я изхвърля или искам да чуя още от дрогираните й речи. Мразя я с цялото си сърце, но повече мразя себе си, че Иса се превърна в това заради мен. Не мисля че някога ще има ден в който ще мога да се погледна в огледалото, знаейки, че в отражението ще ме посрещнат нейните устни, скули и нос, отвратително дълги мигли и ужасната трапчинка.

— Защо ме мразиш толкова много?

— Знаеш защо.

От гърдите й се откъсва хлип.

— Но аз те обичам!

Издишам остро. Ето от това се опасявах — да дойде тук, дрогирана и без представя кой ден сме, и да започне да говори за миналото.

— Време е да си тръгваш. — побутвам я нежно към вратата.

— Истина е! — сълзите се пързалят по лицето й все по-бързо докато накрая омокрят блузата й. — Обичам те, просто... не знам как да се държа. Искам да бъда до теб, но ти ме отблъсвкаш и... баща ти правеше същото и...

— ИСА!

Викът ми е толкова силен, че я кара да замръзне от ужас. Осъзнава какво е казала защото покрива лицето си със засрамено изражение.

— Съжалявам! Толкова съжалявам, Майлс! — тонът й е плашещо сериозен за състоянието в което се намира. — Не трябваше... Знам, че ти е трудно. Исках просто... искам да знаеш, че ако някога решиш да ми кажеш какво искаш от мен ще го направя. Кажи ми как да бъда майка и ще го направя.

Прокарвам грубо пръсти през косата си. Това е катастрофа. По-лошо е дори от колкото си мислех, но най-лошото е, че онова долно нещо в гърдите ми се свива да я гледам как се моли.

— Изправи се. — подавам й ръка и тя се опира колебливо на нея. Очевидно се чуди какво целя. — Няма да те ударя, по дяволите! Хвани се за мен. — подавам й хавлията за да си изтрие лицето и отстъпвам от вратата.

Тя изтрива сълзите си като не спира да се взира внимателно в лицето ми.

— Можеш да останеш. — казвам. — Ако искаш.

— Какво?

— Не обичам да повтарям. Добре е да го запомниш от сега, ако смяташ да оставаш или да се правиш на родител. — обръщам й гръб по пътя за дистанционното. Пускам телевизора. — Яж каквото намериш в хладилника. Нищо не е с изтекъл срок на годност защото го зареждам всеки ден.

Иса и толкова неподготвена за случващото се, че просто стои до вратата и ме зяпа. Шокирана е, но това не е мой проблем. Оставям я да прави каквото пожелае и влизам в стаята си — нека приеме думите ми както намери за правилно. Силите които имах да се боря с нея отдавна си отидоха.

Ако е решила да се покае, то тогава нека се покае.

коментирай / гласувай