Тъй кaто сте толковa добри читатели, че гласoвете на миналата глава достигнаха колосалното число 61,
днес е време за заслужен ъпдейт!

(!) — вулгарен език

Шай

Протягам ръка и натискам бутона за интеркома. Oчите ми не се отделят от красивото лице на Майлс.

Трябва да оставя достоийнството си, ако искам той да не си тръгне.

Раздвоена съм.

Е, какво пък, едва ли може да стане по-зле.

— Искам кутия цигари. — казвам в слушалката.

***

Минути по-късно стоя на прозореца и издишвам доволно. Това е втората ми цигара, но имам усещането, че ще ми трябва цялата кутия за да проговоря.

Искам ли го?

Не знам. И това ме побърква. Не ме гложди предложението което ми отправи, а това, че е време да поставя картите на масата. Или...?

Ако искам Мaйлс да ме допусне до себе си, дори вече да е късно за нещо повече от приятелство, искам да мисли, че на света има поне един човек, който го е грижа за него.

Знам, че зад маската на агресия и студено държание Майлс крие ужасно минало. Много, много по-лошо от това което мога да си представя. Въображението ми винаги се развихря около малкото което знам за него: че беше заминал за година от тук в търсене на баща си, който беше изнасилвач и пияница, а се беше върнал изпълнен с омраза към всичко и всички.

За разлика от моят случай Майлс не е имал възможността да се защити. Дори по-лошо, не е имал възможността да защити майка си.

— Не съм искала да става така. — започвам, издишвайки бавно струйка дим. — Бях малка когато започна. Мислех, че само си играем. Радвах се баща ми да се грижи за мен. Подаряваше ми подаръци, водеше ме на работата си, стоеше до късно с мен и ми помагаше да си пиша домашните. Научи ме да смятам, да си купувам сладолед и да се връзвам обувките. — засмивам се глухо и мачкам гневно цигарата в пепелника, преди да посегна за нова. — Научил ме беше да смятам, за да броя докато ме бие през коляното си докато плача от болка да спре. Караше ме да броя всеки удар, а ако сгрешах...

— Ударите са започвали отново. — довършва с празно изражение Майлс.

Усмихвам се към него, но пред очите ми вече са само спомени. Запази самообладание...

— Дa. Караше ме да се вържа сама за да ме докосва. — запалката осветява края на цигарата. Махам с ръка към прозореца. — За стол, като този на който седиш. После ми хвърляше пари за сладолед и отиваше да спи с майка ми. — запалката пада от пръстите ми и просто стоя там, взирайки се в пода с побелели от стискане на перваза пръсти. — Чувах го как й шепне сексуални обещания, същите, които по-късно шепнеше на мен. Тя никога нямаше да ми повярва, ако й бях казала какво става. Опитах да й подскажа: оставях вратата на стаята си отворена, крещях дори да ме удряше, носех й дрехите, които той ми подаряваше.

Опирам чело на ръката си и се превивам колкото да видя колите, минаващи по улицата под нас. Както каза Майлс, болницата е висока и гледката от петият етаж е хубава.

Дaли aко опитaм дa скоча ще ме спрaт? Защото в момента определено искам.

— Караше ме да се обличам като курва. Жартиери, дантелени сутиени... така и не спрях да мразя тези неща. Нарочно слагах няколко слоя дрехи защото мислех, че ще спре, ще загуби интерес от мен, но накрая свършвах пребита. За да прикрие отвратителните си фетиши ме записа на бойни изкуства, лъжейки мама, че ме бият в училище. Дори ходеше да ме гледа на състезания за да я убеди напълно в лъжите си. — поклащам тъжно глава — Не я виня, защото той беше изключително добър манипулатор. Когато събрах сили да кажа в училище Лео се роди и... — цигарата ми гасне между пръстите забравена.

Поглеждам към камерите. Прокарвам пръсти през косата си, сетне се извръщам към вътрешността на стаята и докосвам с пръст студените белезници около китката си.

— Знаех, че скоро ще дойде денят в който той не само ще ме докосва с пръсти. Очаквах го от рождения си ден и щях да го оставя да прави каквото си иска с тялото ми. Нямаше значение. — цигарата изгаря напълно. Гледам я, после опирам пръсти в слепоочието си. — Боже, шибаната мигрена ще ме довърши.

Майлс се напряга.

— Искаш ли да им кажа да донесат лекарство?

Показвам му кутията с хапчета до леглото.

— Главоболието е от това, че опиатите с които ме наливат спират да действат. — захвърлям догорелият филтър в пепелника при останалите и скръства ръце пред гърдите си. — Мислят ме за луда задето убих баща си. И сигурно са прави.

Гледаме се в мълчание. Майлс разрошва къдриците си и въздъхва. Не мога да разбера какво се върти в главата му защото не проговаря.

Решавам да проговоря първа:

— Сигурно се чудиш като тях какво ми даде куража да натисна спусъка.

Майлс поклаща глава. Дългите му пръсти барабанят в гневен, хаотичен такт по подлакътника на стола. Когато ме поглежда в лицето различавам отчаяние и нещо, което не мога да различа.

— Шай, ако бях на твое място щях да удуша този тип със собствените си ръце и после да го режа на парчета с тъп нож. Защо по дяволите да се питам какво те е тласнало да натиснеш спусъка? Това което чувам е повече от достатъчно.

Толкова съм шокирана да чуя името си от устата му, че се изправям и едва когато белезниците се врязват в кожата ми осъзнавам, че съм се придвижила крачка напред. Вратата се отваря и от там влиза инспекторката която ме посещава от постъпването ми в болницата.

— Довърши историята си за да мога да използвам записа в съда. Ако искаш да напуснеш това място, ще трябва да кажеш всичко и да го потвърдиш на делото.

Засмивам се и се облягам на леглото. Почуквам с пръст по белезниците, сетне потупвам белите чаршафи.

— Защо да напускам? Аз съм опасна за обществото. Вие сама го казахте.

— Не съм казвала такова нещо. — мръщи се инспекторката.

— Е, тогава вашият приятел който мирише на куче го е казал. — вдигам рамене. — Не мога да се върна в училище както майка ми иска. Невъзможно е да продължа живота си сякаш нищо не се е случило.

Майлс бавно става от стола си. Стряскам се когато изблъсква инспекторката и ме притегля за болничната дреха, доближавайки устни до ухото ми.

— Излез и живей за да накажеш копелето.

После изхвърча от стаята, без да ми даде време да отвърна.
Мога само да се взирам във вратата, питайки се какво, по дяволите, беше това.

— Какво каза той? КАКВО КАЗА МОМЧЕТО! Вие чухте ли го? Върнете записите! — чувам как инспекторката крещи, но единственото за което мисля е Мaйлс.

Мамка му.
Мамка му.
Мамка му.

Това грижа ли е?!

коментирай / гласувай