Сант Анел: Нямаше ме известно време, за което се извинявам. Надявам се тази глава да се реваншира с дължината и информацията си, както и бъдещите ъдпдейти. ❤️

Ник

Краката ми са като вкопани в земята, докато седя пред смешното подобие на къща на ужасите със запалка в ръка. Прехвърлям я между пръстите си като монета, оставям я да се превърти във въздуха и я улавям в последния момент.

Искам да запаля всичко.

— Мамка му.

Клякам. Въздишка и още една ругатня се изнизват между устните ми, когато хвърлям неизползваната кутия с цигари в коша на отсрещната улица. Няколко деца подскачат изненадано щом виждат нещо да прелита над главата им и се разбягват, други държат сладолед и проследяват с очи параболата която кутията прави преди да падне.

Децата ми се усмихват и махат, ръкопляскат на доброто попадение. Махам и вяло и се радвам, че лицето ми е скрито под маската, защото изобщо не изглеждам добронамерен.

— Какво става, Ник? Разбрах, че си създавал проблеми.

В полезрението ми се появяват лъснатите обувки на директора. Натискам копчето на запалката и вдигам пламъка към слънцето, преди да вдигна маската и да срещна погледа на баща си.

— Проблеми? — прибирам запалката в джоба си и се изправям.

Обожавам предимството от петте сантиметра които имам, усещането да трябва да извие врата си за да ме погледне в очите. Крива усмивка разтегля лицето ми.

— Кое пиленце ме издаде?

— Изобщо не ми е до теб — отрязва ме баща ми и приближава, заставайки плътно пред мен. — Казах ти да страниш от нея. Да я оставиш да забрави. Ти какво правиш? Ходиш в дома ѝ!

Избутвам го назад.

Баща ми стиска устни и изчаква няколко минувачи да се отдалечат, преди да изсъска в лицето ми:

— Ще провалиш всичко с жалкото си подобие на мозък. Защо трябва с брат ти винаги да чистим след теб? Не можеш ли един път да спреш да мислиш с пениса си и да разсъждаваш логично? Лила Джунс може да те прати в затвора до живот, дявол те взел! Това ли искаш? — баща ми присвива зелените си очи с погнуса. — Да изгниеш зад решетките, посрамвяйки цялото си семейство. Трябва ли да ти напомням колко усилия ни коства да накараме хората да мълчат за действията ти? Знаеш ли колко души си убил и си още свободен? СВОБОДЕН ЗАРАДИ МЕН!

Опирам рамо на стената.

— Старче, защо не се връщаш в лъскавият си офис?

— Ти... — баща ми свива ръка в юмрук. — Неблагодарен, малък...

— Никога ли не си помисли, че може би искам да гния в затвора? — протягам се и намествам яката на ризата му с мързелив жест, спирайки опасно близо до шията. — Помисли си хубаво какво каза: убивал съм. Не се страхувам да дърпам спусъка или да си изцапам ръцете. Какво те кара да мислиш, че в мен е останал някакъв здрав разум?

Той блъска ръката ми с разгневено лице и ме сочи с пръст. Вените на челото му са се издули и приликата между него и Лукас става още по-очевидна.

— Да не ме заплашваш? Заради една курва?

За секунда времето спира. Абсолютна пауза, в която птиците в небето замират в полет, децата спират насред крачка и сърцето ми забавя ритъма си.

Мога да го убия. Тук и сега. Да сложа край на кроежите му, на омразата му, на лъжите. И да постигна какво?

Един злодей по-малко в света не изравнява везните на правдата.

Трябва да си изцапам ръцете с още милиони като него и после да убия себе си, за да сложа край на тиранията им върху невинните. Върху хора като Лила.

— Датата за делото е след пет дни. Наистина ли мислиш, че тя ще си ме спомни до тогава? — питам монотонно. — Смяташ, че момиче което не си спомня смъртта на сестра си ще си спомни личният си телохранител?

— Не си спомня смъртта на сестра си? — веждите на баща ми се събират в объркване, което бързо преминава в обнадежден блясък в тревистите му ириси. — Искаш да кажеш, че тя е луда? Не може да свидетелства? Отлично! ОТЛИЧНО! — пляска радостно с ръце и смях на човек който е спечелил се откъсва от гърдите му. — Толкова се бях притеснил, че ще трябва да я убием накрая, а тя не дори не може да даде показания! Ник, ти си гении! За това ли ходиш в дома ѝ? Пребъркваш нещата ѝ? Как разбра?

Отново се изправям. Баща ми вижда свирепото ми изражение и сигурно усеща агресията излъчваща се от тялото ми, защото отстъпва крачка назад и си затваря устата.

— Да, така разбрах. — дърпам тениската си и се правя, че се потя. — Приключих за днес. Прати кучето си да ме замести.

— Брат ти вече тръгна.

Старая се да не забавя крачка и да не се обърна за да му изкрещя в лицето, къде по дяволите е отишъл Джак-Лукас. От възможността отговорът да е този, който подозирам, кръвта ми се сгорещява.

— Тогава прати някой друг.

Баща ми маха с ръце от безсилие и виждам на сянката му как бърка в джоба на сакото си за да набере някого. Отдалечавам се с все по-бързи крачки и се събличам докато вървя, оставяйки костюма на Гоустфейс до една люлка. Децата се приближават и оглеждат маската с интерес, докато аз вече вадя ключовете за мотора и стискам зъби.

Джак е тръгнал след Лила.

Не искам Джак около нея. Не искам и баща ми около нея. Знам колко дълго се борих да ме забележи, а вместо това получих омразата ѝ, но аз поне не съм нищожество, което обмисля смъртта ѝ за да опази имиджа си. Беше грешка да влизам в живота ѝ. Огромна грешка. Целият блъф, влюбването ми в нея като млад хлапак преди години беше грешно. Изобщо не трябваше да влизам в живота ѝ.

Качвам се на мотора и грубо разтривам лицето си с ръце. Моля се когато пристигна там Джак да не я докосва, защото докосне ли я, кълна се че ще вляза в затвора за още едно убийство. Лила винаги е имала такъв контрол върху мен, въпреки че така и не го осъзнава.

Включвам Джи Пи Еса на мобилния си телефон и виждам червената точка от колата на Джак. Синята, онази която е Лила, пътува на разстояние пред него. Отправила се е към зоомагазина.

Въздъхвам и подкарвам мотора.

коментирай / гласувай