Лила

една седмица по-късно

“— Мамо, мамо, украсих елхата!

— Не сега Лила.

— Но мамо...

— Не мога сега! — тонът на майка ми градивно се повишава, също както и яростта ѝ. — Не чуваш ли какво ти казвам? Имам работа!

— Тогава кога? — Плача ли? Едва сега осъзнавам, че плача. — Кога ще я видиш? Кога ще ми обърнеш внимание?

Главата ми се завърта настрани и опашката ми ме удря през лицето. Иглички пронизват бузата ми, докато вдигам трепереща ръка и докосвам парещата кожа. Не ми е за пръв път.

— Кайла, ела и изведи сестра си!

Мигам на парцали. Опитвам се да сдържам сълзите си, но това е сън и в него нямам контрол. Моето малко четиригодишно аз избухва в плач, тихо и неподвижно на своето малко място което заема в стаята. Кайла идва раздразнена от другата стая и ме дърпа за ръката, но аз я отблъсквам и коленича пред краката на майка ми.

— Моля те мамо, съжалявам! Моля те, не ме мрази!

— Казах ти да се махнеш от тук!

Крясъкът продънва ушите ми. Не мога да видя нищо на сантиметри от лицето си, толкова размазано е през сълзите от срам и болка. Усещам как някой грубо ме вдига за яката на блузата и краката ми се отдалечават от пода, чувам дишането на майка ми и ахването на Кайла, когато мама ме изхвърля през вратата и я затръшва след мен.
Превивам се на пода и се треса, не дотолкова тихо както преди, а сълзите падат толкова шумно, че са като удари на пръчки върху стъкло по време на буря.

Ще се разкъсам.
Болката в стомаха ми е неудържима.

— Мамо... Мамо... — шепна като мантра, люлеейки се в мрака на тъмния коридор.

Лампичките които сложих пускат мека светлина от дневната. Червено, зелено. Червено, зелено.
В този миг осъзнавам, че Коледа винаги е една и съща. Че Коледа никога не е имало и няма да има за мен, че това е празник, който правят семействата, а аз не съм част от семейство. Това, което имаме, е кошмар и дори сега, когато телата на родителите ми гният в гроба от четири години, той всяка вечер ме преследва."

Будя се бавно, картината от спомена изчезва пред очите ми като дим, разнесен с ръка във въздуха. Гърдите ме болят — онова ужасно чувство, че ще се разкъсам отвътре отново лежи върху цялото ми тяло и пълзи в кръвта ми лепкаво и студено. Усещам как несгодата се изкачва от стомаха към гърлото ми като буца и се обръщам настрани, готвейки се да повърна върху мекият бял килим който с Кайла избрахме от Лолмарт.

Обаче нищо не идва.

Дишам тежко, накъсано, и някак успявам да се набера на ръце и да се изправя до седнало положение. Двадесет и две години живот не са много. Но да живееш завинаги в кошмарът на ужасно детство, което е продължило до двадесетият ти рожден ден, е твърде много.

Проклинам тихо — сутрешен ритуал, който изпълнявам откакто се помня, — сетне се изправям с нежелание от леглото и се боря с импулса да се срина на земята, шляпайки с боси стъпала към кафеварката.

Нямам нищо друго освен кафето. Това не е от днес. Не е от вчера. Аз и кафето имаме неписано споразумение винаги да сме един до друг, независимо колко скапано е положението, а кълна се, нямам ли нещо което да знам че ще остане до края, ще се погубя.

Някъде след втората чаша започвам да дишам по-леко, болката в сърцето ми се разсейва, но празнотата си остава. Взимам дистанционното и по навик пускам новините, колкото да знам, че огромните стаи не са пълни с тишина, също като мислите ми.

Отивам в банята и измивам зъбите си, лицето, потта от дланите и кръвта под ноктите, задето в съня си съм стискала юмруци до болка. Гледам се в огледалото: черната непокорна коса, мъртвите като изгорял въглен очи и плътни розови устни. Иде ми да издера лицето си и да го заменя.

— Чуваш ли ме? — почуквам с нокът по стъклото и се мръщя. — Колко още сте там вътре? Какво правите, когато се сменим?

Другите ми личности няма как да отговорят. Странно е — винаги съм осъзнавала, че с мен нещо не е наред, но никога не е могло да отгатна защо, понеже когато човек с подобно заболяване се смени, другата личност напълно контролира ума. Може би контрола за тялото ми се дели на пет, а може би на петдесет и пет. Може би кошмарите за тази Коледа са мои, но тези на следващата са на другата Лила.

Въздъхвам и изплювам водата за уста в мивката.

— Браво на мен. Вече говоря на отражението си. — пускам водата и я оставям да измие мръсотията, след което отивам да си избера дрехи и напускам апартамента.

Това, че имам множество самоличности, никога не ми е помагало или вредяло до сега. Денят ми няма никаква разлика.

Изключвам телевизора и се отправям към вратата, към света отвън където ме чака благотворителен фестивал.

* * *

Паважът е по-топъл отколкото ми се иска. Досадната жега се пропива в стелките на обувките ми и сгрява краката ми, кара ме да се потя отдолу нагоре като съд за готвене. Нека се сваря и да се свършва. Така или иначе ненавиждам фестивали. Хора. Деца с щастливи усмивки.

Всичко, което може да означава щастие за някой друг и само да налива още гориво на самота в пещта на страданието ми.

— Здравей! — маха ми щастливо Шай от една пейка, скача и дърпа Майлс след себе си. — Уау, Лила, сложила си си грим. Изглеждаш... освежена!

Усмихвам се. Това е куха усмивка, която хора като мен научават по един или друг начин и използват професионално всеки шибан ден за да не влязат в лудницата.

— Разбира се. Нали днес ще раздавам купони за намаление.

Тя се кикоти и Майлс извърта очи.

— Стига си изглеждал толкова намусен. — кара му се Шай, залепяйки звучна целувка на бузата му. — Не му позволявай да развали доброто ти настроение днес, Лила, той си е такъв.

Накланям глава в искрен интерес.

— О? И защо да се чувства така? Фестивалите гъмжат от радост, балони и веселие. Не е ли идеята да зарадваме малките сирачета?

Майлс ме поглежда. Гъстите му мигли се присвиват преценяващо към мен, сякаш до сега ме е игнорирал, но изведнъж е осъзнал, че виждам през фасадата.

— Много интересно твърдение от жена, която си слага грим за пръв път от осем месеца за да дойде на благотворителен фестивал. Да не искаш да изглеждаш сякаш не си тук насила?

Шай ахва и застава между нас с почервеняло от срам лице.

— Ах, той не искаше да...

— О, напротив. — Майлс се усмихва отровно и зелените му очи проблясват предизвикателно. — Питай Лила защо всъщност е тук.

Фалшивата ми усмивка пада. Неговата също. Шай преглъща неловко, но аз поставям ръка на рамото ѝ. Тя е толкова шокирана от действието, от това че за пръв път я докосвам, че промяната в тона ми едва не я кара да се олюлее.

— Прав си, бях принудена. Ненавиждам всичко тук.

Шай и Майлс се поглеждат. Той повдига рамене.

— О, не.

Шай разтърсва глава и русата ѝ плитка се люшва по рамото ѝ, бръсвайки ръката ми. Пускам я за да отстъпя назад.

— Какво има?

— Майлс. Ти. И двамата имате еднакви мисли, нали? Не ми казвай, че и ти обмисляш самоубийство.

— Какво? — веждите ми политат към челото. Засмивам се за пръв път от месеци насам, искрено и изненадано. — Право към целта, а? Не, уверявам те, че не мисля за самоубийство. Имам си обаче други проблеми.

Двамата отново се споглеждат, този път вниманието им се насочва към нещо зад нас, което закрива слънцето и хвърля сянка върху ми. Майлс скръства ръце пред гърдите си, забивайки немигащ поглед в онова, което стои зад мен.

Обръщам се тъкмо навреме, за да се сблъскам с мускулестите гърди на някой, облечен като смъртта. Маската на Гоустфейс покрива лицето на мъжа, а широките му рамене приличат на тези на фитнес инструктор. Мъжът е дори по-висок от Майлс и очевидно ужасно мускулест, макар черната тениска да покрива голяма част от тялото му, чак до широките бедра. Дългите пръсти на ръката му, обгърната в черна ръкавица, обвиват собственически рамото ми.

— Ела.

Очите ми се разширяват от ужас при осъзнаването на това кой стои под маската. Отстъпвам назад и го отблъсквам от себе си, но Гоустфейс улавя китката ми в нежна, но стоманена хватка.

— Ела с мен, Плъхче.

коментирай/гласувай