Лила

Будя се в приятната прегръдка на топлите завивки и слънце, спускащо се към леглото през пролуките между щорите. Изправям се с намерението да отида да си направя кафе и усещам как десет тона слонска маса смазват гърба ми на пихтиена маса. Предполагам, че подобна болка в кръста трябва да означава само, че този месец ме очаква потоп на датата на месечното женско изтезание, наложено ми от майката природа.

— По дяволите!

Изправям се с движения като от филм на ужасите и въздишки, напомнящо на мъртвец, удрян с пръчка, и някак си се дотътрям до кафеварката. Тя почти потреперва пред силата на убийственият ми целенасочен поглед и едва ли не се задейства съвсем сама, уплашена от идеята да понесе моят сутрешен гняв. Направо избълва кафето в чашата и сякаш се смалява в ъгъла, надявайки се да се скрие от полезрението ми.

Взимам чашата и си представям как изглеждам — като онзи луд бивш хобит от Властелинът на пръстените Смийгъл, докопал се до златната халка. Течността прогаря гърлото ми, принуждавайки лицето ми да се сгърчи в типичното изражение на един кофейнозависим наркоман.

Едва тогава се обръщам към света и приветствам утрото, разтривайки лицето си. Ето, вече започвам да усещам как мозъкът ми си връща гънките и започва да функционира отново.

— Кайла? — провиквам се, но ехото от думите ми удря вратата на стаята ѝ и от там не излиза никой.

Това започва да ме изнервя. Липсата ѝ, имам предвид. Наистина не ми е нужен надзорник за да живея мизерното си съществуване, но не може ли поне да се обади, преди да отиде някъде? Набирам мобилния на годеника ѝ от стационарния телефон и чакам докато гласовата поща се включи, за да запише сутрешното ми раздразнение.

Съобщението звучи като нещо подобно:

"Хей, Кайла при теб ли е? Кажи ѝ да ми се обади."
Затръшвам слушалката и отивам да си взема душ, след който бързам да облека чисти дрехи и да подкарам Пежото към университета.

След края на първата ми лекция, вървейки през коридора към следващата, засичам лицето на хищник, когото избягвам.

— Здравейте, госпожице Джоунс! — настига ме директор Холд и без мое позволение оставя ръката си през рамото ми. — Да не би да бягате от мен?

Вдигам очилата си за да види мъртвешки сериозното ми изражение и да вкуси всяка капка от отровния ми сарказъм.

— Как можахте да си го помислите? Никога не бих ви отбягвала.

Той насилва устата си да направи някакво сбито подобие на сърдечна усмивка, но повече прилича на псувня в неизказана форма. Ръката му леко стиска рамото ми.

— Утре ще има благотворителен фестивал за сираците от Ийст Енд. Голямо събитие.

— Не съм чула.

— Интересно. — зелените му очи пробягват по тълпата около нас, сякаш преценявайки следващите си думи в спечеленото време. — Може би е защото не четете афишите по стените?

— Никога. — признавам.

— Забелязал съм — казва почти с интонация като за обида. — Както и да е. Обмисляте ли да се включите? Трябва ни човек, който да раздава талоните за намаление.

Оглеждам го. От черната коса пригладена назад с педантична съвършеност, към чудесно оформената брада от професионалист, скъпата вратовръзка, широки рамене и космически висок клас изработка на костюма в цвят морско синьо, чак до излъсканите кожени обувки.

— Защо не отидете вие?

Той се засмива на предложението ми точно както очаквах. Мъж като него, влиятелен и с външен вид крещящ егоцентризъм, не би доближил и косъм от боядисаната си коса до място като благотворителен фестивал.

— Чудесно чувство за хумор имате, госпожице Джоунс. А сега сериозно. Ще отидете ли?

Спускам очилата си и преглъщам обидите, които мога да му изплюя в лицето: задник, брадат козел, Квазимодо, зализан Паун, Комодски варан, плюеща кобра и още много, много други, които биха паснали идеално на неговата персона. Обаче ги преглъщам. Все пак още не съм завършила, а този мъж е достатъчно влиятелен да ми съсипе живота, какво остава за дипломата от университета.

— Разбира се.

Той щастливо плесва с ръце.

— Чудесно! Утре сутрин в осем. Професор Джак-Лукас ще ви вземе от дома ви и ще ви закара.

Почти изпускам раницата си.

— Какво? Защо?

Директорът ме гледа сякаш съм твар, хабяща кислорода за такива като него.

— Защото той организира събитието, разбира се.

Това не дава никакъв отговор на основните въпроси.

"Как професор ще идва до дома ми без мое съгласие?"

"Това е лична информация, леке такова!"

Затварям уста като риба, налапала кукичката. Защото точно това се случи. Директор Холд отдавна играе тази игра — още от втори курс не спира да си пъха носа в личните ми дела и да настоява да работя за него. Какво цели? Защо го прави? Така и не получих искрен отговор на тези въпроси, освен жалките измислици, с които опитва да ме излъже. За негово нещастие, аз не съм чак такава глупава, но за негов късмет, днес имам други неща, за които да се погрижа.

* * *

Спирам колата пред познатата сграда. Старият офис на майка ми.

Ненавиждам това място.

Всичко с което е свързано, хората с които тя искаше да ме запознае... Ненавиждам го. Няма друга дума с която да го опиша. Сградата пред мен е поредното доказателство, че спомените имат сила, с която могат да те съсипят. Глозгат те като освирепели, гладни улични кучета, които са открили кокал, който е бил заровен плитко. За мен дори не е бил заравян — винаги съм знаела къде работи майка ми, кое е мястото, което иска да заема сред бизнеса ѝ.

От какво бягах така усилено толкова години.

Пълня дробовете си с игли. Всъщност е въздух, но усещането е такова. Отварям вратата и слизам от автомобила, готова да направя нещо, което последните четири години смятах за табу и отбягвах дори насън: готвя се да разбера какво се е случило.

Няма значение кой е Ник . Няма значение кой е Джак-Лукас.
Няма значение кой е директор Холд.
Единственото, което ме интересува, е да разбера коя съм аз и какво се случи в нощта на инцидента.

Крача на треперещите си крака към вратата, сетне пристъпвам в познатото фоайе. Всичко е както го оставих преди седмици. Месеци. Години. Отивам до вратата с посребрена дръжка и чувам как сърцето ми бие учестено. Потната ми длан избутва вратата и открива вътрешността на офиса. Избутвам бретона си назад, изпускайки въздуха, който бях задържала още от колата насам.

Оглеждам се.

Папки, папки и още папки покриват масивното бюро от задимено бяло стъкло. Матираната повърхност още пази отпечатъците ми от последното посещение. Кога разбрах кой е Ник. Спомням си как изгорих онази папка — единствената, която седеше в скритият сейф, освен...

Отивам до сейфа и трескаво го отварям. Флашката още е там. Малката кутия с тайни, които майка ми държеше никога да не откривам. Никога не я носеше у дома — всичко друго, но не и тази тази флашка, напускаха този офис понякога. Сега тук нямаше никой, който да ме спре да я отворя.

Но нещо ме разколебава. Откъсва вниманието ми от флашката и го тегли като въженце със звънче.

Какво си, какво си...

Пръстите ми напипват неравност в повърхността на сейфа. Още една тайна, която майка ми е имала от света. Тъй като не намирам ключалка или пролука в която да напъхам пръста си, решавам да натисна.

Механизъм с пружина повдига нагоре малка плоскост, в която се крие кожен тефтер. Това започва да изглежда като смешен детективски филм, но аз знам, че майка ми не си падаше по тях. Каквото и да има в тефтера, трябва да е важно, иначе никога не би използвала толкова сложни схеми за да го скрие.

Когато разгръщам тефтера, осъзнавам, че съм направила грешка. Трябвало е да седна още в началото, защото истината се оказва твърде тежка за малкото ми тяло с не така завидна мускулатура. Знаех, че нещо не е наред, подозирах, че нещо подобно може да е причината за онзи разговор, но да го видя е съвсем различно.

Затварям тефтера и взимам флашката, сдържайки дъха си докато звукозаписът зарежда Разбира се, че ще е звукозапис. Психиатрите водят такива на своите пациенти от както съществува подобна технология.

Първо чувам гласа на доктор Търнър:

“Лила има постравматичен синдром, но... Симптомите се припокрива с друго заболяване. Ще са нужни още срещи за да поставя точна диагноза."

Тук записът е прекъснат от леко пращене и шумно отваряне на врата.
Някой влиза при доктор Търнър.

"Къде е тя?"

Покривам устата си с ръка и стискам клепачи.
Не съм чувала този глас от нощта на инцидента. 

"Дъщеря ви си тръгна, госпожо Джоунс."

"Къде е?"

"Вече ви казах. Лила си тръгна преди малко."

" Лила ще наследи бизнеса ми, за това спрете да се бърникате в главата ѝ."

"Моите извинения, но Лила изобщо не отговаря на изискванията за глава на този бизнес, госпожо Джоунс."

"Нямате представа на какво е способна. Дори ви съветвам, докторе, спрете срещите си с нея докато сте още жива."

Финалът на този запис потвърждава написаното в тефтера на майка ми. Облагам се назад. Свалям очилата. В огледалото на другия край на стената ме гледат познатите черни очи с тъмни вежди. Няма как да се запитам колко още мои самоличности ходят навън със същото лице и правят какви ли не неща, за които няма как да знам.

Осъзнавам, че се страхувам. От себе си.

Ужасявам се коя е Лила, за която майка ми говори в записа и която госпожа Търнър е наблюдавала.

коментирай / гласувай

Авторка бележка: Тези от вас които още не са разбрали, Лила страда от раздвоение на личността. Нейните самоличности се сменят без тя да има какъвто и да е контрол над тях и правят неща, за които тя няма как да знае, освен ако не се сменят в средата на събитието. Миналата глава беше от името на другата Лила. Това беше първото ѝ появяване (заради което и Лила не помни да е спала с Ник и смята болките в кръста си като предменструални симптоми), но сигурно забелязвате, че и двете познават Ник.

... И разбира се не могат да отрекат, че е страхотен в секса. ;)