Страница 1 от досие на пациента, болнично заведение "Х", Ню Йорк

Страница 2

Дата: 17.03.19Г.  
КРАЙ НА СЕСИЯТА: 15:28h
(!) На предишните ни срещи Лила С. Джоунс отричаше да помни инцидента
(?) Пациентката е започнала прием на изписаните лекарства
___________________________________

Лила
Наши дни

— До кога мислиш, че една жена може да изглежда свежа и симпатична?

Поглеждам госпожа Стоун над рамката на очилата си.

— Радвам се, че ме намирате за ,,свежа и симпатична".

Тя пуфти, намествайки прашните, стари книги с кожени корици по рафтовете. Днес е ден за подновяване и дарители са донесли нови попълнения, които тя ще прибави към драконовата си бърлога със съкровища от листа и кожа. Светлината от старите продълговати прозорци се стели като наметало по редовете и ми пречи да виждам добре екрана на лаптопа. Вадя тетрадка от раницата си и я слагам встрани, за да ми пази сянка. И така не става. С тежка въздишка взимам лаптопа и се премествам от другата страна на масата.

— Знаете ли нещо за жена на име Тина Уинсли? От няколко дни ми се върти в главата и не знам кого да попитам.

— О, мила! Това беше ужасен инцидент, не помниш ли? Беше по новините.

— Не си спомням.

Разтривам основата на носа си.
Тя кима отривисто от мястото си.

— Голяма трагедия. Беше убита при престрелка. Някакви мафиотски мутри се карали. Наистина ли не си спомняш? — обръща се към книгите и потупва една по ръбчето със замислено изражение. — Странно. Случилото се беше...

Поглеждам я изпод миглите си. Спирам да пиша и се изправям.

— Отивам за кафе.

— Знаеш ли, тези дни не съм те виждала. Още по-малко с толкова кафе както преди. — добавя Бриджит през смях. — Защо не го замениш с чай?

Извъртам очи. Когато минавам покрай нея, взимам една от книгите и прочитам заглавието, после я оставям до другите.

— Чаят не ми носи главоболие.

— Какво? — поглежда ме объркано.

— Нищо. Мърморя си под носа.

Заобикалям купчините с нови книги на старата драконка и се отправям към Старбъкс.

* * *

— Седем долара и двадесет цента.

Плащам с карта, взимам кафето и се насочвам обратно към университета. По пътя минавам край пейката на двора и виждам пухкавата котка, която храних преди седмици. Оглеждам се, сръбвам от кафето си и сядам.

— Здравей и на теб. — поздравявам досадната топка косми, оставяйки я да се качи в скута ми. Почесвам я между ушите. — Искаш ли сандвич?

Котките са умни животни. В мига в който поглеждам към сандвича, животното проследява погледа ми и измяуква. Отварям найлоновата му опаковка и оставям дебелото мъркащо създание да преглъща гладно.

Оттеглям се в мислите си. От няколко дни една конкретна мисъл не ми дава мира: как офисът на майка ми не е на пазара? Кой плаща за наема? Клонът към мафията, който тя държеше, вече няма глава, която да управлява, а ако някой друг се е заел с тази длъжност, офисът му може да е къде ли не.

Свалям очила си и се взирам в ослепяващото слънце докато не се просълзя. Чувам как прозореца зад мен се отваря.

— Хеййй! — размахва ръка Шай с широка усмивка. — Може ли да се присъединя?

Премигвам. Тя не ми дава възможност да попитам какво прави, защото само за секунда се е измъкнала през прозореца и се е приземила пред мен, безшумна като мишка.

— Учила съм бойни изкуства. — обяснява, сякаш това да се преметнеш от два метра и да се приземиш на крака толкова елегантно е нищо работа. — Добре ли си? Изглеждаш зле.

Крива усмивка разтегля устните ми.

— Последните дни успявам да се наспя, но дните преди това не бяха от най-приятните.

— Хм. — дългите ѝ крака скъсяват разстоянието, когато се настанява до мен. Котката спира да яде и изсъсква агресивно срещу нея. — Нали знаеш чия е?

— Не.

Шай замълчава умислено.

— На Холд е.

— Директор Холд?

— Не. На Ник.

Веждите ми политат от изненада.

— Не го вярвам. Винаги я намирам гладна да обикаля зелените площи на сградата.

Шай се засмива и сините ѝ очи искрят весело.

— Така е, защото той не иска да я осинови. Но съскащото животно го е признало за свой притежател и мрази всички, които го приближат. Странно е, че идва при теб.

Странният ни разговор приключва така — объркващ, не даващ обяснение за нищо. Разточителен за вкуса ми, но... Приятен. Трябва да призная, че Шай Уолъс е приятна компания — дори гаджето ѝ Майлс, който не говореше много в началото, но вече ме заговаря сам. Ако не са те, вероятно, когато завърша, ще мога да заявя, че не съм говорила с почти никого през четирите си години тук. И се гордея с това.

Когато се прибирам у дома обаче, малката игра на котка и мишка между мен и преследвачът ми продължава. Този път на масичката пред телевизора стои пухкава мечка, а в средата ѝ, между двете ѝ дебели ръце, се мъдри малък фотоапарат.

Интересно.

Оглеждам играчката известно време. Малкото фотоапаратче в ръцете на мечето и шапката му го правят да изглежда сякаш е мечок-детектив, но устройството далеч не изглежда като проста, пластмасова играчка. Почуквам с нокът в центъра на фотоапартчето и му посочвам среден пръст, обръщайки се към банята. Хвърлям раницата на дивана в движение и без да спирам разкопчавам дънките си. Хвърлям ги в коша за пране заедно с бялата риза, преди да отида под душа и да наглася водата.

Нещо не ми дава мира. Усещам необяснимо вълнение в стомаха си.

Завъртам се срещу отворената врата на банята. Към мечето на масата. Към камерата. Започвам да движа ръка по гърдите си, корема, врата. Не отделям очи от камерата, дори когато разтварям бедра и пъхам пръст, навътре и навътре, докато не се изгубва изцяло в мен. После започвам да го движа — ритмично, дразнещо, а ръката ми се обвива около гърдите и ощипва едното зърно. Стъклото на душкабината започва да се запотява. Парата от водата пълзи към вратата и прави пространството вътре в банята почти невъзможно за гледане. Затварям очи и издавам стон на наслада, а когато ги отварям, за моя изненада на прага стои висока фигура, облечена в черно. Не мога да видя кой е — парата е толкова силна, че виждам единствено високо, мускулесто тяло, обгърнато в тесни дънки и тениска. Носи черна шапка с козирка, закриваща половината от лицето му заради позицията, от която гледа към мен.

Дишането ми се учестява. Отпускам ръка и я опирам с запотеното стъкло, спускайки погледа си по татуираната му ръка. Сърцето ми препуска удар.

Бях права.

Преследвачът ми се усмихва — или поне така ми се струва. Приближава с котешка грация през мъглата и закрива очите ми, притискайки се в мен. Водата омокря дрехите му и единствената преграда между твърдите ми зърна и мускулестият му корем вече почти не се усеща.

— Направи го нарочно.

Не отричам. Както обикновено вижда изцяло през мен, да отгатва намеренията ми дори да не съм ги изразила ясно в собствените ми мисли.
Избутвам ръката му от лицето си и се вглеждам в тъмните точици на очите му, които са толкова близо и толкова далеч, изпиват ме, бляскави от желание.

— Коленичи.

Тъмната му вежда се извива в израз на изненадата му, но той не се засмива. Изпълнява нареждането ми без никакви въпроси, готов да приеме съдбата, която го очаква. Която аз контролирам.

Да виждаш Ник Холд, коленичил мокър и смирен пред теб, може да подлуди дори светица. Но аз не съм светица. Искам да разкъсам гърлото му със зъби докато го яздя, да обвия пръсти около хубавата му шия и да го душа, полюшвайки бедра срещу неговите.

Мразя го и го ненавиждам. Но също така го желая. Мисълта, че той е обсебен от мен, кара кръвта ми да кипи лудо.

— Отвори уста.

Изчаквам малката пролука между пълните му устни и пъхам езика си в устата му, избутвайки шапката настрани. Големите му длани стискат дупето ми и ме дърпат към него, мускулите на гърдите му са като камък срещу корема ми. Отдръпвам се задъхана и дърпам тениската му. Черно мастило от татуировки се вие по ключиците и гърдите му, раменете и надолу към пъпа. Змии, ангели и кораби, цяла картина, олицетворение на изкуството, върху платно от бяла като порцелан кожа. Парата виеща се около него го кара да прилича на видение.

Усмивка разцепва устните ми, виждайки този смирен купидон издялан от бял мрамор, коленичил пред мен. Виждам очакването в черните му, възбудата в зачервените му устни. Мисълта, че може да е правил това за други жени ме отвращава. Искам да оставя някакъв спомен, който да е само между мен и него — нещо, което никога преди не е правил.

За това го зашлевявам.
Шумно.
Толкова силно, че главата му се извръща встрани. Мокрите му мигли трепват от шок, преди да уловя косата му между пръстите си и да опра гръб в плочките. Вдигам десния си крак и го премятам през широкото му рамо. Носът му опира срещу венериният ми хълм, докато водата от душа тече по косата и гърдите му, и аз го поглеждам в безмълвна заповед.

Следващото, което знам, е че езика му ме изпълва.

коментирай / гласувай