(!) — вулгарен език

Заради бързото ви събиране на толкова много гласове за кратък период от време на миналата глава, днес си заслужихте ъпдейт. Приятно четене и не забравяйте — подкрепете автора, мен, за да може да имате нова глава по-скоро. ❤️❤️❤️

Лила

Будя се обляна в пот.
Заспала съм на пода.
Как? Кога? Защо?
За съжаление не мога да си дам отговор на нито един от тези въпроси.

Треперещите ми ръце отместват завивките и стъпалата ми опират в студения под, когато ставам и се насочвам към тоалетната. В началото ходя колебливо, но след втората стъпка вече тичам.
На вратата на банята не успявам да удържа изкачващоте се неудобство по хранопровода си и повръщам, превивайки се на плочките.

Нищо не е наред.
Нищо не е наред.
Нищо не е наред.

Нямам представа от къде идва шумното тиктакане. Може би в коридора има часовник, за който не знам. Може би Кайла...

Кайла. Къде е Кайла? Не съм я виждала от два... Четири... Не знам колко дни. Не знам кой ден сме.

О, боже, не знам кой ден сме!

Изправям се и стискам главата си в ръце. Тъмнината обгръща стаите като демонично присъствие, което се свива по-далеч щом успявам да достигна ключа за осветлението.

— Кайла?

Гласът ми стърже като шкурка. Сякаш ще се превърна в прах при някое по-рязко движение и по-силен говор.

Това ме вбесява.

Удрям по стената с крак и приветствам игличките, разпрострели се под кожата ми като пълзящи мравки, повтарям действието отново и отново, и отново, докато яростта не взима връх и неудовлетвореността се излива — сграбчвам стъклената статуетка останала от майка ни и я разбивам в пода.
Чашата за четки за зъби я следва.

Още.

Искам да удрям и крещя, да чупя и да вилнея докато всичката хаотична обърканост не се излее от мен до последната капка, но когато виждам всички съборени и унищожени неща сред които съм застанала, адреналинът си отива.

Сама сред десетки хаотично разположени парчета на живот който мразя.

Отивам към стаята на Кайла и нахълтам вътре без да чукам. Всичко стои така, както го беше оставила последният път, дори начинът по който оставих обувките ѝ за бягане е същия.

Сривам се на леглото и започвам да се полюшвам, чувствам се празна, изоставена, прецакана.

Всичките ѝ вещи са тук, но стаята е студена, прашна, приветлива само за някой, който още не се е прибрал.
Който не се е прибирал от дълго време.

Проклетите хапчета. От както ги изпих, нещо с мен не е наред.
И Ник... Това долно копеле, което реши да нахълта в живота ми заедно с брат си, да ми напомни за минало което искам да забравя.

Защо, защо, защо?!
Всичко вървеше толкова добре. Оставих стария си живот и всички хора в него, смених специалността си, университета, напуснах работа и с Кайла купихме друго жилище, в другия край на огромният Ню Йорк, където се надявахме да не срещнем никой от миналото си. Нали за това беше големият град?

"Не можеш да погребеш миналото, Лила..." Проплаквам скръбно при споменът от думите на психиатъра. "...каквото и да правиш, където и да отидеш, дълбоко в себе си винаги ще знаеш истината."

НЕ ВИ ИСКАМ ПРОКЛЕТАТА ИСТИНА!

Поемам си накъсано дъх, боря се за кислород. Гърдите ми се свиват сякаш граблива птица ме носи към ръба на пропаст.

За четирите години от инцидента не си позволих нито веднъж да пропадна в бездната на отчаянието. Стисках въжето с което се крепях над нея като мравка, вкопчена в сламка, и се давех в задачи и кафе, книги и още книги, за да не давам и секунда възможност мозъкът ми да се върне назад. Откакто братята Холд влязоха в живота ми обаче, опитите ми се се сриват, като домино, чието последно парче е било съборено.

Не трябваше да ходя в офиса.
Всъщност, не трябваше да правя много повече неща от това да отида там. Отдавна трябваше да съм извикала полиция за Ник и за Джак-Лукас. И трябваше да не докосвам лекарствата.

Може би...

Интеркомът се включва, червената му лампичка осветява вратата към стаята на Кайла.
Изправям се и бавно се отправям натам.

— Да? — прошепвам тихо щом натискам бутона.

Тишина.

Очите ми се извъртат към часовника над плота за хранене.

22:38ч.

Намръщено поглеждам пак интеркома и отмествам пръст от бутона. Случва се някой да нацели грешният номер апартамент и да позвъни на чужд звънец, пък и е късно — съвсем възможно е някой да си е поръчал храна.

— Ах.

Отпускам чело на стената. Коленете ми още поддават, капчиците пот още лепнат по кожата ми.

И тогава го чувам: две последователни почуквания по входната врата, преди отново да настане тишина.
Тежкото ми дишане е единственият звук който се чува.

Пристъпвам по коридора. По някое време рязко спирам. Косата ми е каша. Очите ми са зачервени. Тениската ми е покрита с пот и сигурно мириша. От кога не съм взимала душ?

Мамка му не знам.

— Не съм поръчвала нищо! — провиквам се, пристъпвайки до вратата.

Поглеждам през шпионката, но навън няма нищо.
Какво по дяволите?

Взимам лютивият спрей от шкафчето с обувки и завъртам ключа в ключалката. Щом отварям, започвам да пръскам безразборно на посоки.

Няма никой.

Коридорът е абсолютно празен.

Пускам спрея и опитам ръка срещу туптящото си сърце в гърдите, преди да видя кутията с пица и сокът от портокал до нея, лежащи в плик до вратата ми.

Не съм поръчвала храна.

Навеждам се бавно и взимам плика, затварям вратата и сядам до обувките.

Някой е сбъркал адреса.

Но когато отварям кутията виждам, че и пицата е с любимият ми вкус.

* * *

Изпуснала съм шест дни от стажа си и университета.
Шест ужасно прокълнати дни, в които се въргалях в завивките, повръщах от ужас и треперех потна на пода в различни часове от денонощието.

На седмият ден събирам сили да изляза. Трябва да отида в зоомагазина, за да проуча някои неща за поведението на костенурките, преди да мога спокойно да напусна.
Чистата съвест е единственото което ми остава.

След като слизам от автобуса тръгвам по уличката с ръка в чантата, готова да извадя спрея. След ужасната случка с вана, която сънувам всяка вечер и се будя тичайки до банята за да повърна, не мога да си позволя да ходя спокойно сама никъде.

Дори започвам да обмислям разрешително за пистолет.

— Лила! — изненадва се работодателката ми. — Не очаквах да те видя днес.

Аз също не очаквах да оцелея след онзи инцидент, но ето ни тук.

— Защо? Притесняваше ли се за мен? — залепям фалшива усмивка на лицето си, която така я стряска, че изпуска списанието си.

Осъзнавам, че съм се престарала. По дяволите.

— Ъ, аз, днес щях да поема и двете смени, но ако желаеш, можеш да ме смениш.

— Да.

Тя приема едносричният ми отговор за достатъчен, но все пак скептично събира нещата си преди да си вземе чантата и да я преметне през рамо.

— Междругото, това е за теб. — пълничката ѝ ръка побутва голяма чаша студено кафе с лед на дъното. Стои до касовият апарат, близо до компютъра.

— Няма нужда да ми даваш кафето си. — уверявам я. — Вече пих, така или иначе.

Тя поклаща глава.

— Аз не пия кафе.

Премигвам като човек, който се събужда от сън. Накланям глава и я поглеждам въпросително, на което тя отвръща неловко:

—  Момчето с поръчките от близкото кафене каза, че има поръчка на името на Лила Джоунс.

Вцепенението пълзи като паяк по врата ми. Бавно спускам очи към пластмасовата чаша за голямо кафе и виждам усмихнатото човече, изрисувано с черен маркер.

"Някой е сбъркал адреса."

Какво оправдание мога да измисля този път за да залъжа себе си?

коментирай / гласувай