ОЩЕ ЛИЛА И НИК МОМЕНТИ? I'M HERE TO SERVE! 🙇

Не забравяйте да ГЛАСУВАТЕ и да оставите КОМЕНТАР за да подкрепите автора, — мен, — и за да получите нова глава по-скоро! ❤️❤️❤️

Ник

  Паркирам мотора до бара.

Противно на вкуса ми, температура е висока въпреки късният час. Избутвам русите кичури от челото си и прекрачвам входа на бара, насочвайки се към масите.

— Хей, братко! — настанявам се на седалката до тази на Лукас, стряскайки го с появата си.

Той изпуска чашата си и уискито се разлива по мраморния плот на бара, а няколко капки опръскват сивата му риза.

— Какво правиш тук?

— Това-онова. — отвръщам уклончиво, потропвайки с пръсти. — Кира, Клара, Констанс... да не те заряза?

— Ник...

— Прав си, да сменим темата. Да знаеш нещо за мото клуба на дяволите?

Лукас свива устни. Познавам, когато човек се готви да ме излъже, но обичам да им предоставя възможността да го направят, за да видя до къде могат да стигнат. Глупавите хора с много дипломи имат навик да се смятат за недосегаеми, да бъркат в носа си и да хвърлят мръсотията по другите зад гърба ми, сякаш никой никога няма да ги усети.

Усмихвам се, готов да чуя лъжите му.

— Чувал съм разни неща. Не се ли занимават с мръсни поръчки?

— Добре уведомен си за някой, който е ,,чувал някой неща". — подмятам.

Брат ми се привежда настрани, придавайки си едновременно угрижен и разтревожен вид.

— Когато ти се забърка с този свят трябваше да разполагам с колкото се може повече информация. Не можеш да ме виниш.

Кимам. Има право.

Стига да не дрънкаше глупости.

Барманът приближава към нас с намерението да ме попита дали ще желая напитка, на което аз бързо отказвам. Не съм дошъл за да пия. Срещата ми е строго индивидуално преживяване с мекотелото до мен, което се взима за Майка Тереза и открай време си вре носа в живота ми, понеже има разтегнат анус на мъжко жигуло на мястото на своя.

— В такъв случай знаеш, че Дяволите се заемат само с поръчки от секретен поръчител. Богаташи, които веят оная си работа за да прикрият липсата на мозък.

— Не разбирам какво намекваш.

— Ако открия доказателства, че опитваш да се отървеш от Лила Джоунс, ще те пратя с гроба с двете си голи ръце, братко.

Той се старае да прикрие реакцията си. Постарава се твърде много — прилича на спаружена ципура след удар с чук от сакат готвач пияница, бореща се да не мисли за тигана с вряло олио — вонята на вина се пръска от всяка запотена пора, на вмирисано му на алкохол и цигари тяло.

— Не знам за какво говориш, Ник, но ако някой заплашва Лила Джоунс мога да се погрижа...

— Искам — казвам хладно, без да отмествам очи от неговите, — Да не докосваш, заговаряш или търсиш Лила повече. Видя ли я с теб отново, ще те пребия от бой.

Той потрива лицето си.

— Стига, двамата с теб сме братя. Сериозно ли мислиш, че бих паднал толкова ниско?

Взимам цигарата между пръстите му и я пускам в чашата.

— Ще паднеш много по-ниско, ако те докопам с мръсни ръце. Чувствай се предупреден.

* * *

Лила

Прелиствам следващата страница от романа си, когато Кайла излиза от тоалетната и изключва осветлението.

— Ще си лягам.

— Добре. — казва механично, потопена в сюжета.

— Ти няма ли да спиш?

Прокарвам пръст по устните си, питайки се защо главната героиня е толкова глупава. Може би вече е нормално. Може би това движи сюжета.

— Лила?

Сепнато вдигам глава.

— Извинявай, какво?

Кайла поклаща глава и с мърморене влиза в стаята си. Вратата тихо се затваря зад гърба ѝ, оставяйки ме сама с мислите ми.

Следващият половин час се повтаря като спирала: четене, прелистване, четене, прелистване, четене... Накрая нямам сили и отпускам глава, задремвайки в стола. Не знам колко дълго съм стояла така, но когато отварям очи слънцето се показва над хоризонта.

Разтривам лице и оставям книгата на плота, отивам да измия очите си и сверявам часа.

Трябва да се подготвя за лекцията.

Отправям се към кафеварката и очите ми пробягват през кутиите в шкафа. Погледът ми спира на оранжевата кутия с хапчета.

Последните два дни главата ми сякаш ще се пръсне. Превърнала съм се в сомнамбул. И кафето не помага.

— Е, днес е щастливият ти ден. — казвам, протягам се и взимам шишенцето.

Изливам едно от кръглите тумбести хапчета в ръката си, сипвам си чаша с вода и го пъхам в устата си. Вкусът е горчив и се старая да го преглътна с вода възможно по-бързо, сетне прибирам кутията в шкафа и решавам да не пия кафе днес.

Поне засега.

— Кайла, ще закъснееш за работа! — привиквам се, насочвайки се към стаята си, където ще се въргалям сред купчината от чаршафи докато скролвам в телефона си следващият един час. — Кайла!

Отклонявам се от пътя си за да почукам на вратата на стаята ѝ. Тя не отговаря. Раздразнено нахълтвам вътре, а застоялият въздух и отправеното легло ме карат да премигам объркано.

— Кайла?

Отговаря ми само тишина.

Отивам да отворя вратата към терасата. Дръжката е покрита с пласт от прах, също като офисът на майка. Още по-намръщено прокарвам пръст по нощното шкафче, където прахът е дори повече.

— Какво по дяволите? — питам тишината, озъртам се и отивам до шкафа.

Дрехите ѝ са подредени, изгладени. Всичко е на мястото си, с изключение на годежният ѝ пръстен, който лежи на долният рафт до чифт обувки, които тя носи всяка сутрин по време на бягането си в парка. Едната е съборена встрани, за това я вдигам и прилежно я слагам до другата.

— Годеникът ти много ще се ядоса, когато те види без това. — казвам по-скоро на себе си, затварям шкафа и излизам.

Дано не се сърди дълго. Поне не нося дрехите ѝ, както правят много други сестри.

След час, облечена и нахвърляла нужното в раницата, излизам от апартамента и взимам ключовете за пежото. Чаках Кайла да се върне и сега закъснявам, и тъй като колата е долу смятам да я използвам. Препускам по стълбите и почти събарям един от съседите, подпрял рамо до вратата на входа.

Той вдига глава и лицето му, скрито от козирката на шапката, се открива пред очите ми. Надявам писък и отскачам назад, а ръцете ми механично се пъхат в страничния джоб на чантата и вадят лютивият спрей.

— Не! — но Ник е твърде бавен, спреят ми вече лети към хубавото му лице и той изкрещява заедно с мен. — ПО ДЯВОЛИТЕ, ЖЕНО!

Избива флакона от ръката ми и се превива, опрял длани на коленете си. Диша тежко. От очите му потичат нежелани сълзи, което почти ме кара да се разсмея.

Почти.

— Какво правиш на входа ми?!

коментирай / гласувай