Този път ще бъда егоист и ще искам да ме залеете с коментари и вотове, за да има нова глава.

Хайде хора, покажете, че историята ви харесва и подкрепете автора в това да достигне до повече читатели!

❤️

(!) — вулгарен език

Лила

Изминали са три спокойни дни от срещата ми с по-големият брат. Три прекрасни, скучни дни, идеални за моите стандарти.

В пет следобед за пореден път чистя магазина преди да заключа. Въргалящото се между облаците Слънце се усмихва нагло отгоре ми, хвърляйки коварните си пипала по тялото ми.

Наглост — също като тази на братята Холд.

Заключвам вратата на зоомагазина и по рефлекс поглеждам към пейката в парка срещу магазина, чието отражение се вижда ясно в чистите прозорци на витрините. Мъжът спящ под книга на Емили Бронте срещу езерцето с лебеди както винаги е там.

Понякога се чудя дали е стар или млад, дали чака жена си или бяга от нея, спейки в парка под следобедното слънце. Но винаги е там — почти всеки ден, без да пропуска, винаги четящ книга и наблюдаващ лебедите. Твърде далеко е за да мога да видя чертите на лицето му, с какво е облечен или нещо повече от побелялата му коса и това, че книгата има корица на Брулени Хълмове.

Забелязах го преди около седмица, неволно, докато изхвърлях сеното за зайците в контейнера зад магазина.

Облизвам изсъхналите си от горещината устни и поемам към дома.

Отново съм пеша.

Намествам блутут слушалките в ушите си и пускам тиха музика, която да направи разходката по-лека. Разтривам схванатият си врат и изпуквам китки, докато слънцето гали кожата ми и ме кара да се потя лекичко.

От този ден няма никога повече да слушам музика докато вървя за някъде. И ще нося лютив спрей или нож някъде по тялото си, за да мога да избегна случилото се.

Докато вървя, бял ван със затъмнени стъкла намаля до мен. Без ванът да спира задната врата се плъзга и от там се подава ръка. Ванът рязко навлиза върху островчето за пешеходци и се озовавам във вътрешността на вана, преди да чуя рязкото затваряне на вратата и някой да сложи черен памучен плат върху главата ми.

* * *

Ванът спира на два часа път от зоомагазина, но скоростта с която се движеше не ми се стори толкова висока, така че заключвам, че все още сме сред големият жилищен район. Мирисът на машинно масло и Бученето на железни колела не ми говорят нищо.

Докато не подушвам месото.

Мамка му.

Маааамка му.

Намираме се в кланица.

— Виждаш ли нещо? — пита ме някой.

— Отговаряй, кучко! — кресва гневно друг от похитителите ми.

Поклащам глава, макар да виждам съвсем леки силуети от предметите наблизо. Някой глупак е дал идеята да вземат  памучна материал за покриването на главата ми, без да се замисли, че тънкият памучен плат прозира.

Ако някой от глупаците се приближи ще го видя. Мога да го нарисувам и да го покажа на полицията, стига първо да оцелея.

— Огледай я за оръжия.

Идва ми да се разсмея от подобна идиотска мисиъл, но усещам гнусните пръсти на някой по гърдите и таза си, което спира всякакво веселие.

— За какво съм ви?

— Млъквай.

Стискам устни. Хубаво, ще мълча щом това е, което се изисква от мен. Ще направя каквото е нужно, за да изляза жива оттук — твърде млада съм за да умра, — но ако изискванията им скочат отвъд прага ми, по-добре да умра.

Няма да понеса да живея с още психическа травма до края на съществуването си.

— Мамка му, кучката е с блутут слушалки!

През памучната преграда, целяща да скрива лицата им от погледа ми, виждам светенето на синята лампичка на моята слушалка. Явно е паднала между гърдите ми когато са сложили покривалото.

— Светна в червено.

— Виждам! — изръмжава онзи от преди малко, агресивният тип, който обстойно ме опипа за оръжия. — Кучка! — гневният му шамар се удря в лицето ми, запращайки главата ми назад. — Говорила е с някой до сега. Някой знае, че сме я отвлекли. Мамка му!

Новият ми телефон е с лицево разпознаване, защото ме мързеше да мисля парола, а до сега не съм мислела да заключвам предишните си телефони, че да имам вече измислена такава. След Ник Холд обаче реших, че идеята да имам парола е много уместна.

Ако тези задници искат да видят кой ми е звънял, ще трябва да свалят плата от очите ми.

— Кажи на някой да хакне телефона ѝ. Искам да знам с кого е говорила.

— Шефе, нали няма да убиваме никого? — пита по-тихо трети мъж.

Колко още души са в помещението, по дяволите? Ненавиждам да съм заобиколена от хора, да бъда център на внимание изобщо.

Не че една пленница има голям избор...

— Това ще отнеме часове. — обажда се друг. — Който и да е чул, сигурно вече се е обадил в полицията. Да си свършим работата и да се омитаме.

Последвалите десет минути от живота ми са едни от най-неприятните които мога да опиша — груби мъжки ръце разкъсаха дрехите ми, оставиха ме чисто гола и отвързаха ръцете ми, само за да ги завържат повторно, този път за студеният метал на една от машините.

Рязкото включване на циркуляр изсвистява във въздуха, остро и смразяващо кръвта ми.

После машината под краката ми се задвижва, карайки ме да направя крачка напред.

Похитителите ми надават глъчка от подсвирквания и ръкопляскания, несъмнено гледайки ме как се опитвам да разкъсам въжетата около китките си.

— Кучи синове! — процеждам. — За какво е всичко това?

Ако ще умирам, нека е с достойнство.

Отговаря ми глухо тупване. Ръкоплясканията рязко секват едно подир друго, като пиеса, която е стигнала своя финал. Последователното секване е съпроводено с още глухи тупвания на пода, толкова тихи, че от бученето на циркуляра решавам, че ми се е причуло.

Но после и той спира.

Настава ужасна тишина. Напрягам очите си през плата за да видя какво става, но виждам само самотна фигура срещу себе си. Гледа ме за кратко, после се скрива от погледа ми, докато не чувам стъпки от обувки върху платформата на която съм стъпила.

Изщракване, последваме от освобождаването на ръцете ми. Преди да съм успяла да се обърна за да го ударя без значение от последствията, топла дреха ухаеща на мъжки парфюм покрива раменете ми.

— Направи ми услуга и не се събличай за други мъже повече, Плъхче.

Ахвам. Тялото ми потръпва — дали от това, че го прошепва срещу рамото ми, или защото знам кой стои зад мен, нямам представа.

Посягам с пръсти за да сваля плата от главата си, но дългите пръсти на Ник Холд се обвиват около моите.

— Недей. Гледката няма да ти хареса. — той все пак ме пуска, позволявайки ми да реша сама дали искам да погледна. Не го правя. — Умно момиче. Сега ми подай ръка за да ти помогна да слезеш.

Отблъсквам ръката му и се навеждам, опипвайки ръба за да сляза сама. Той си поема дъх през зъби, скачайки плавно до мен.

— Плъхче, направи това движение с бедрата си още веднъж и ще те сложа на коляното си докато не направя задничето ти ярко червено. Разбра ли?

коментирай / гласувай