Лила

Не е добра идея да съм тук.
Миналото не ми принадлежи.

"Спри!" нарежда ми разума докато загасям двигателя.

Но аз не слушам. Слизам от пежото на Кайла и изкачвам стъпалата от гранит към масивната врата с електронен звънец, и вадя ключовете от джоба си — онези с тежка, годежна халка на тях, върху която е изписана с лазер датата на годишнината на мъртвите ми родители.

Завъртам ключа.

Фоайето е точно както си го спомням. Огромната масивна гранитна плоча и двете кули от карти зад стъклени витрини са покрити с прах. Въздухът обаче е чист — може би дори от някъде се усеща полъх?

Оглеждам се и забелязвам отвореният прозорец пред вратата на офиса на майка ми.

Бавно приближавам.

"Значи си била тук преди да тръгнем."

Не е нещо ново. Работохолик — това беше тя. Нито секунда свободно време за дъщерите си, само постоянни, непрестанни телефонни разговори.

Сигурно се питате за какво.

Няма да ви държа в напрежение.

Преди смъртта си в онази нощ, родителите ми държаха клон от огромна фирма, търгуваща с млади момчета, готови да изкарат пари и които нямат какво да губят. Наричаха ги ,,кучета", защото най-често парите идваха от мафията — наркобосове, пласьори на коли, контрабанда на оръжия. Нашите ,,кучета" отговаряха за сигурността на онзи, който прави сделките и получаваха огромни пачки с пари в банковите си сметки в замяна на добре свършената работа. В случай на смърт, парите от сделката се превеждаха на някой близък роднина и се правеше обезщетение, което щедро да покрие загубата.

Само дето парите не могат да върнат никого.

Затварям тихо прозореца и влизам в офиса на майка ми. Изглежда като съвсем обикновен офис — бяла масичка, кожен диван, голям, брониран прозорец с матирано стъкло и гарафа с уиски, която вероятно никога не е била използвана.

Пристъпвам към масичката и опипвам долната страна за копчето, което използваше за да отвори сейфа. Намирам го. Витрината със стъклени статуетки на балерини се плъзва с механизъм към мен, тиха и покрита с още прах. Сейфът няма код — майка ми е държала да има една единствена ключалка, която да се отваря чрез пръстовите отпечатъци на мен и сестра ми.

Никой друг.

Сейфът не може да бъде отворен от никой друг.

Тази мисъл разяжда съзнанието ми още от денят, в който научих, че на плещите ми ще тежат всички документи със сделки за продадени момчета, които вероятно ще умрат, служейки на наркобароните, с които работеше коравосърдечната ни майка. Стискам устни в тънка черта и отварям сейфа, вадейки всички листа с договори между майка ми и някакви отчаяни за пари създания, готови да рискуват живота на невинни млади мъже за да се докопат до купувачите си.

Гледам дебелата папка с погнуса. Чувствам се мръсна, заради това, че изобщо знам какво има вътре.

Включвам отоплителната камина и тя автоматично пламва, черният дим се удря в стъклото зад което започва да тлее мъничък огън. Изкривявам уста в отвратена гримаса и не се сдържам, удряйки папката в стъклото. То се чупи.
Пламъците поглъщат листата.

Никъде другаде няма сведения че някога е съществувал такъв бизнес. Майка ми лично се беше погрижила за това.

Пък и защо да се притеснявам? Нямам нищо общо с...

Не.

Вцепенено гледам как папката започва да гори и чернее.

Дали е възможно?

Заставам на колене пред камината и бъркам с голи ръце вътре. Вадя папката със съскане, хвърлям я на пода и гася пламъка с крак. От корицата на папката не е останало почти нищо, но късметът идва на моя страна — като никога, — и отговаря на въпроса ми.

Име:
Ник Джейкъбс Холд.
Години: 22
Роднини: майка, баща, брат

Погледът ми трепва, когато очите ми се спускат към снимката.

Още е толкова млад. Нямал е представа в какво се забърква.

Изревавам от гняв и отстъпвам назад. Гърбът ми се удря в масичката и гарафата с уиски пада, разплисквайки алкохола по плочките. Вече има стъкла навсякъде.

— Проклета да си! — изръмжавам. — Мразя те! Мразя те!

Защо му е било да работи с тях? Ник не е човек, който се нуждае от пари. Баща му е шибан директор на един от най-големите университети в града. Нямам представа коя е майка му, но имайки предвид, че брат му е елитен адвокат, цялата ситуация няма никакъв смисъл. Освен ако...

Освен ако всичко това не е заслуга на Ник.

* * *

По-рано същият ден

— Изненадана съм, че пожела да се срещнеш с нас, Лила. — усмихва се Шай и отхапва от сандвича си. — Майлс не успя да дойде, надявам се това да не е проблем.

Сбърчвам нос.

— Не.

— Ммм, кафето е много добро — тя бавно отдръпва чашата си и ме поглежда. — Но ти не пиеш. Защо не пиеш?

Превъртам телефона си в ръка, несигурна как да подходя. Майната му. Какво значение има? Не сме приятелки или нещо подобно.

— Не те поканих в кафенето за да се сприятеляваме. Трябва ми информация.

Виждам разочарованието и унинието да я налягат, но тя умело го прикрива и поддържа фалшивата си усмивка въпреки всичко.

— С какво мога да ти бъда полезна тогава, ако не с това да бъдем приятелки?

Игнорирам обидената закачка от нейна страна.

— Кой е Ник Холд? Какво знаеш за него?

Тя изпуска дълга въздишка. После маха неопределено с ръка докато опитва да си спомни всичко което знае.

— Какво има да се знае? Той е сваляч. Задник. Баща му е директора, а брат му е адвокат... дупе и гащи е с прокурор Факс. Виждала ли си и мотора му? Дори ти трябва да си забелязала, че това модифицирано чудо струва колкото една къща.

— Защо е отсъствал три години от университета?

Тя повдига рамене. Русата й коса е същият цвят като тази на Ник, когато се видяхме последния път.

Тя ме поглежда замислено със сините си очи.

— Не се забърквай с него, Лила. Ник има... — тя се оглежда. — Ами, опитват се да го вкарат в затвора. Поне така чух. Аз и Майлс също като теб не се интересуваме много от клюки.

— За какво?

Шай се сковава в стола си.

— Не знам. Но са забранили на всички новинарски вестници и медии да говорят за това, така че сигурно е нещо смахнато. Възможно е да е убил някого.

коментирай / гласувай