НОВИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ!
18+ сцени, вулгарен език

Ник

— Ник, спри да вадиш такъв късмет мамка му, срамно е — смее се Донован и дърпа от цигара си, намествайки стика за билярд в готовност. — Всеки удар е точен, всяка мацка иска да спи с теб. Какво остава за нас?

Отпускам се назад върху дивана и скръствам ръце на гърдите си.

— Мда, късметът си е късмет. Хей, подай ми една цигара!

Брюнетката, чието име вече половин час опитвам да запомня, става рязко от мястото си и се хвърля към цигарите на Донован, които лежат на масичката пред нас.

— Благодаря? — поглеждам я с леко притеснение, после запалвам и вдишвам дима. — Някой следи ли резултата?

Всички са пияни. Не виждам дори една трезва мозъчна клетка в стаята, освен мен и Донован. Той просто вдига рамене — очевидно, за него играта е била загубена от самото начало.

Издишвам дима с досада. Това събиране е пълна глупост. Поглеждам часовника на стената срещу дивана и стискам устни. Не мога да повярвам, че ще го кажа, но сериозно обмислям да се прибера и да поспя.

— А аз се питах защо винаги миришеш на бъчва.

През завесите влиза мека светлина от уличните лампи, достатъчно силна да видя познатия силует на собствения си брат. Потривам лице с въздишка.

— От кога си тук?

Лукас пристъпва напред и взима бутилка Грей гус, завърта я и повдига вежда. Оставя я обратно с празен поглед.

— Не много. — изритва бутилка от кола от пътя си, преди да застане срещу мен. — Преди малко дойде да те търси едно момиче. Твърдеше, че си й взел мобилния.

Изненадано отварям очи. Изправям се.

— Тя тук ли е още?

— Отпратих я.

— Защо? — умът ми осмисля чутото, но нищо не може да обясни причината за действията на Лукас.

— Не изглеждаше да е тук за да се забавлява.

Засмивам се. Мога да си представя лицето на Плъхчето, когато й се е наложило да дойде тук. Сега разбирам коя е била младата жена, която се спусна по пътеката отвън и подкара онази очукана таратайка на тръгване.

Усмивката ми се разраства, превръщайки се в злорадо ухилване. Ще извадя записите от камерите на двора и ще я дразня. До днес никога не съм виждал толкова лош шофьор, че да блъсне варелите за отпадъци до пътя.

Никога.

— Не. Изобщо не си го и помисляй. — Лукас се навежда към мен с мрачен поглед. — Разбрахме се да не причиняваш повече неприятности. Дай ми мобилния и аз ще го върна.

— Какво? — изсмивам се в лицето му и го блъскам назад. — Няма шанс. Спри да си вреш носа в моите неща или ще...

— Какво? Ще ме сбиеш ли? — той сумти презрително, намествайки вратовръзката си. Изобщо не се вписва на фона на пияните млади хора наоколо с излъсканите си кожени обувки и стилен костюм. — И двамата знаем как ще приключи това.

Накланям глава.

— Така значи...

Лукас мисли, че би могъл да ме победи, защото никога не съм му отвръщал. Не смятам че има смисъл да се бия с брат си, още по-малко, когато лицето му е почти идентично копие на моето собствено. Толкова си приличаме, че шокът, когато Джак-Лукас застана на катедрата беше направо комичен. Откачена работа са гените. Идваш и си отиваш, но твоето лице или поне част от него се предава на твоите деца. И така на техните деца, после на техните внуци, докато не се окаже, че си пра-пра-пра-пра роднина на някой смешник с име като Цицерон.

Смахната работа. Дано моят прародина не носи такова име.

Срещу мен Лукас започва да губи търпение.

— Върша всичко за теб. Отговарям за апартамента, сметките, следя да не се издъниш, поправям грешките ти и разчиствам доказателствата след теб, а единственото което ти правиш е да създаваш каши. Дай ми телефона за да го дам на момичето!

Цъкам с уста, люлеейки крака върху масата.

— Виждаш ми се напрегнат. Защо не пийнеш с нас? — кимам към Донован. — Приятел, налей на брат ми чаша Грей Гус. Такъв е сухар, че вече сигурно има хроничен запек. Горкичкият ми Джак-Лукас.

Брат ми се пресяга, улавя тениската ми и гърбът ми се блъска в дивана. Присвивам очи, давайки му време да ме пусне. Чашата още лежи в ръката ми и искам да я допия, по дяволите.

— Дотегнало ми е от държанието ти, Ник — процежда през зъби. — Толкова ми е дотегнало, че ми иде да те тикна собственоръчно зад решетките.

Стискам го за китката и виждам видимото напрягане на вената на челото му, преди да отпусне захвата си. Накрая ме пуска за да разтрие мястото, мръщейки се все повече и повече. Осъзнава, че до сега съм го оставял да си играе с мен и това не му допада.

Донован ни гледа предпазливо.

— Тръгвай си. — казвам му.

Момчето хвърля стика на масата за билярд и си взима якето преди да духне от стаята с бързината на чисто ново Порше.

Допивам алкохола, сетне оставям чашата на масата с глухо тупване.

— Кажи ми защо искаш да дадеш телефона вместо мен и ще ти го дам.

— Не съм длъжен да отговарям на един пиян нещастник.

Смехът ми изпълва стаята. Брюнетката с червеното червило дреме на крака ми, но се съвзема леко и погалва скута ми. Лукас проследява движението с едва доловимо трепване на челюстта.

— Замислил си нещо.

Изненадвам се когато виждам шока в зелените му очи. Оказвам се прав. Но какво може да иска Лукас от Плъхчето?

Избутвам брюнетката от себе си и рязко се изправям на крака. Стъпвам тежко, скъсявайки разстоянието между мен и Лукас. Търся някакъв знак, жокер, какво се върти в главата му. Нищо не ми хрумва. Решавам да блъфирам.

— Мислиш, че не знам защо я искаш? Още от първия ден в който я видя го беше замислил и сега ще се възползваш, че взех телефона й. Това е планът ти, нали?

Никога не съм очаквал, че блъфът ми ще го накара да застине неподвижно, да се изпоти и да пребледнее едновременно. Че лъжата ми, че знам нещо, ще доведе до самата истина.

Всяка капка алкохол се изпарява от кръвта ми. Усещам как във вените ми се спуска лед.

— Мили боже. Ти наистина си намислил нещо.

— Лъжеш се. — мърмори брат ми, но цялата му увереност отпреди малко липсва.

Дори стойката му е на човек, който е хванат да лъже.

Мили. Боже.

— Коя е тя? Защо ти е? — гърбът на Лукас опира стената, но аз не спирам, докато тялото ми не се притиска към неговото. Опирам юмрук до главата му. — Говори или ще те убия.

Виждам притеснението на Донован в очите на Лукас. Знае слуховете. Знае и причините заради които ме е измъквал от полицейския участък.

Но не знае колко точно ми стиска, а сега това е в мое предимство. Единственото ми предимство.

— Не се забърквай в това, Ник. Само не в това.

Потупвам го по рамото. Ръката ми се спуска и пъха мобилния на Плъхчето в джоба на сакото му. Вече няма нужда да ми казва коя е, защото ще разбера. Дори ще бъде забавно да го гледам как се издава сам. Познавам брат си. Познавам всеки човек, начинът по който действа мозъкът им.

Ще пропее. Просто ще му дам малко стимулация.

— Върви да й върнеш телефона.

Той ме зяпа объркано известно време, кима ми и си тръгва. Оставям го да запали джипа и да се скрие от алеята за да извадя собствения си мобилен телефон и да се свържа с камерите навън.

Намирам регистрационния номер, а с помощта на малко стари връзки — адресът на неговия притежател. Влизам в друго приложение с което обикновено следя колата на Лукас и добавям кода за Пежото.

Двете точки не се срещат.

Отивам да запаля нова цигара и будя брюнетката. Тя се пробужда достатъчно да види как разкопчавам ципа на панталона си и се оживява. Улавя го в ръце и гладно го поема в устата си, докато ръката ми почива на тила й.

Изтръсквам пепелта в пепелника и чакам стрелката на часовника да направи четвърт кръг, преди червената точка на екрана да се раздвижи.

Време е да се позабавляваме.

коментирай / гласувай