---***---

Реех се над града и попивах с очи красотата на нощните светлини. Вятърът брулеше лицето ми и усещах свободата, просмукала се във всяко едно кътче на безтегловното ми тяло. Местех поглед от едно осветено място на друго, но не можех да спра любопитството, което все ме теглеше към тъмните петна на този градски рай.

Не много далече, на една улица, осветена единствено от жълтата светлина на последната работеща лампа, едно момче седеше на тротоара. Беше скрило лицето си в шепи и плачеше. Тъмната коса, полепнала по лицето му, беше влажна заради малките капки дъжд, непрестанали със своя ръмеж вече от почти час. Не беше на повече от шестнадесет години, но когато отметна глава назад и светлината освети бледото му лице, си пролича, че отдавна е надраснал годините си. В чертите му не беше останало нищо детско. Необяснима за случайният наблюдадел, раздираща тъга, се беше отпечатала по красивото му лице. Но за нея си имаше причина. Прчина, която само хора, изпитали същото, биха могли да разберат. Сърцето на това момче беше разбито.

- Защо плачеш? - разнесе се нежен глас в безлюдната досега уличка. Въпросът бе толкова прост и зададен толкова невинно, че просто нямаше как да не получи също толкова прост отговор.

- Защото ме нараниха - отвърна момчето. Сълзите се стичаха мълчаливо по бузите му, а очите бяха зачервени от плача. Момичето се приближи и седна до него. На вид не изглеждаше по-малка от момчето. Имаше къса кестенява коса, която се виеше около деликатното и лице. Тя знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Болката, която беше видяла по лицето на това момче, я беше уплашила, но тя не можеше просто да си тръгне. Плахо доближи ръка до рамото му, уплашена, че той може да се отдръпне от допира и. Момчето потръпна леко, но само защото ръката и беше студена. Тя отвори уста да каже нещо, но май размисли. Преглътна, пое си въздух и опита отново.

- Сълзите са прекалено ценни, за да ги пилееш по хора, които не ги заслужават - прошепна тя в тишината. Той обърна син, искрящ поглед към нея, и се втренчи в топлите и искрени очи. До сега не знаеше, но вече беше сигурен, че момичето е способно да види всеки, точно такъв, какъвто е. И в момента беше отправила топлия си, но пронизващ, кафяв поглед, право към същността му. Прозираше отвъд преструвките, маските, ролите и предразсъдъците. И видяното и харесваше.

Те се взираха в душите си и мълчаливо споделяха тъгата.

Ръцете му се озоваха в нейните. Ледът срещна огъня. Трескавата топлина от ръцете на момчето, послужи като запалено огнище в студената нощ за тихото момиче. Нейните студени ръце бяха като лед върху прясна рана за момчето.

Тогава всичко отново придоби смисъл за него и той завинаги излезе от тъмната бездна на Тъгата.

Невинното момиче разбра тежеста на болката, която хората носят и я прие в чистото си сърце.

Някъде в далечината камбаната отбеляза късния час, а над тъмната улица, където самотната лампа бавно гаснеше, прелетя една звезда, отбелязваща поредното ново начало.

---***---

Този разказ, е вдъхновен от даалеечен спомен за един сън, който сънувах преди няколко месеца. Той пък (сънят) е плод на някои „трогателни" събития в моя живот от преди горе-долу същото време. Резултатът от всичко това е тази кратка историйка :)