Рея се, безтегловна като прашинка в някаква мрачна пещера и наблюдавам собственото си тяло отгоре.

То лежи, смъртно бледо и неподвижно върху дълго каменно ложе, а около него обикалят сенки. Не разбирам как бих могла да съм на две места едновременно, и тук, и там долу по едно и също време. И щом там долу са очите ми, спящи под плътно затворени клепачи, тогава как съм способна да видя каквото и да е с тях?

Изневиделица бивам ослепена от ярка червеникаво-златиста светлина, обляла скалистите стени на пещерата. Тогава съзнавам къде всъщност се намирам. Това несъмнено е тронна зала, и то не обикновена, а познатата до болка тронна зала на Астрид.

Самата чародейка стои изправена пред каменното ложе, на което слугите й са положили тялото ми, заобиколена от вещици и жътвари. Короната ѝ от бели кости отразява играта на пламъците и се превръща в проблясък, като онзи, които преди ме будеше от кошмарите ми. За момент се изплашвам, че ще ме види будна тук горе, но тя просто стои изопнато пред мен и се взира в тялото ми, прелестна и студена на вид, точно каквато я помня от последната ни среща.

Щом се уверявам, че никой от тях не може да ме види, аз се снижавам, докато призрачните ми крака на допират земята. Това съм аз сега. Призрак, точно като този на моята Еверида или онзи на Ариадна – бившата кралица на Дафрос и майката на моя верен Азриел. Могат да ме видят, само ако аз поискам да им се покажа. Тази мисъл ми вдъхва известно успокоение и увереност, че няма да пострадам. Или поне не толкова, колкото очевидно е страдало тялото ми по време на престоя си тук. Заставам отстрани на него и докосвам с пръсти собствената си ръка.

Вече не разполагам с лукса, наречен осезание, но видът й ме ужасява. Изглежда ми студена като лед. Ръка на мъртвец, чийто пръсти висят унило от ръба на каменното ложе. Другата ми ръка е прибрана по-близо до тялото ми, но и нейният вид не по-малко плашещ. Кожата ми винаги е била несравнимо бледа, но сега не е само това. Сега е истински мъртва. Безжизнена. С нокти като на орлица, прекалено пораснали, нащърбени и изгубилия приятния вид, който имаха преди да се събудя. Въздългата ми червена коса най-сетне е престанала да расте – така се случва с косите ни, щом настъпи смъртта. Сега тя се разстила около насиненото ми тяло и косъмчета от нея са грозно полепнали по устата и шията ми. Вече не мога да се позная.

- Неприятна гледка – отбелязва мъжки глас наблизо. Когато се обръщам в посоката, от която се разнася, виждам как Андракс си проправя път през сборището от вещици.

Бялата му коса е все така лъскава и подредена до последния косъм на главата му. Облеклото му – все така спретнато и чисто, точно както подобава на един примерен кралски съветник.

Той се спира при тялото ми и дългите му пръсти с извадени нокти се плъзват лекичко по мъртвата ми ръка. Тежка въздишка с нотка на носталгия се отделя от устните му.

- Какво ли би казал брат ми, ако можеше да те види сега... – Прокарва нокти през косата ми, надолу по врата ми, а сетне и по едва забележимата издутина на корема ми.

- Никога няма да разберем отговора на този въпрос – изрича Лионет с преправен до болка глас и унило полага глава на рамото му. Все толкова коварна, колкото си я спомням.

- Азриел е жив – отсича Астрид, стояща в края на ложето.

Нещо трепва в мен. Азриел е жив.

Андракс и Лионет едновременно извръщат погледи към нея, сякаш от устните ѝ току-що се е изляла отрова. За мен това е най-изумителната и най-добрата новина, която някой някога би могъл да ми поднесе. Камък пада от раменете ми, оставяйки ме толкова облекчена, че ако бях жива, бих въздъхнала много, много тежко.

- Как? – изръмжава Лионет, ала при строгия поглед, с който я стрелва Астрид, плещите ѝ се превиват под невидима тежест. – Но... господарке... Ние... ние го у-убихме.

- Ти гледа ли как умира? – предизвикателно я пита Астрид.

- Н-не, но...

- Видя как кърви до смърт – помага ѝ Андракс, извръщайки се към чародейката. – Аз също гледах. Най-верният му другар го разкъса със собствените си зъби. Ръката му бе почти раздробена. – Всяка дума ме прорязва безпощадно. – Ако Лизандра изобщо е успяла да го завлече в двореца, сигурно е бил вече на парчета.

- Това, което казваш, е истина – съгласява се чародейката. – Но сестра му се погрижи за него.

Мяркам раздразненото изражение на Андракс, преди той да сведе глава надолу и перде от бяла коса да закрие лицето му.

- Опитах се да го доубия, като отнема силите му – съобщава тя с безразличен глас. – Но той показа впечатляваща борба. Дори като жътвар не си позволява да падне в ръцете на смъртта.

- Защо? – процежда през стиснати зъби Андракс.

- Отговорът е прост, Андракс. От любов.

- Не! – Ноктите му се спускат към ръката ми и точно когато се изплашвам, че замахът им ще я отсече от тялото ми, те оставят следи от надрано по камъка. – Той непременно ще умре. Азриел е най-слабият господар, когото Дафрос някога е познавал.

- Постепенно започвам да се разубеждавам относно това.

- Ще видиш – заканва се той, отблъсвайки се с ръце назад от ложето. – Когато това се случи, аз ще господствам над тези земи, точно както трябва да бъде. Дафрос се нуждае твърдо управление и аз съм единственият, който може да му го осигури. Аз. Не онзи посредствен, глезен царски син.

- Не забравяй, Андракс, – Астрид хваща брадичката му и го кара да я погледне в очите, – че в твоите вени също тече кралска кръв. Ти имаш не по-малко права над онзи трон, отколкото твоят полубрат. Прав си, Азриел е глезен и посредствен. Наследил го е от онази проста развратница, мъртвата си майка. Но за разлика от него, ти си наследник на истинска кралица. Достоен си да заемеш мястото на своя баща повече от всеки друг.

- Обещавам ти, майко. – Андракс хваща ръката ѝ, опирайки я плътно в бузата си. – Дафрос непременно ще бъде наш.

- И как възнамеряваш да го постигнеш? – Хвърля му поглед, в който проблясва искрица подозрение.

- Имам план – обявява той, свеждайки бронзовите си ириси към тялото ми, простряно върху огромния камък. – И скъпата ми братовчедка ще бъде неизменна част от него.

- Но тя е мъртва – промърморва неразбиращо Лионет.

- Планът е бил такъв от самото начало – кимва проумяващо Астрид, отправяйки изпълнен с гордост поглед към сина си. – Не си имал намерението просто да я оставиш мъртва.

- Само ти можеш да го направиш, майко – казва меко той. – Обещах си, че ще накарам брат си да страда по всички възможни начини и възнамерявам да го спазя. – След това на устните му се появява усмивка. – Съживи я. Постарай се да не помни нищичко. И също така, за мое безкрайно удоволствие, постарай се да боли.