1786 година, някъде в покрайнините на столицата Мадрид, Кралство Испания.

     В просъница дочух, че пред вратата на стаята ми се води досаден и прекалено шумен разговор. Не се насилих да чуя за какво по - точно ставаше дума, тъй като просто не ме интересуваше. Надигнах се бързо от леглото и се отправих към плътната дървена врата в края на стаята. Копринените завеси, които до този момент спокойно висяха, закривайки прозорците, потрепнаха като предупреждение за нарастващото ми раздразнение. Проклети да бяха онези, дръзнали да нарушат временното спокойствие, което ми доставяше сънят.

     Рязкото отваряне на вратата стресна облечените в черно-бели престилки жени. Усещах забързания им пулс по цялата си кожа. Мамка му, това ми действаше по - ободряващо и от ароматното бразилско кафе. Очите ми се стрелнаха в посока на прислужниците, карайки ги да се дръпнат една - две крачки назад и да сведат поглед надолу.

     — Горещо ви препоръчвам да пренесете клюкарските си беседи на някое по - подходящо за вас място. – изсъсках, впила поглед в пребледняващите лица на слугините – В кухнята, може би?

      — Да, госпожице, веднага. – изпискаха, блъскайки се неориентирано една в друга. Жалка и доста комична картинка. – Извинете!

     Треснах вратата под носовете им и едва долових изстреляните по мой адрес ругатни. Нямах нито време, нито желание да стъжнявам и без това мизерния им живот, затова се хвърлих обратно в леглото, като си мечтаех да довърша прекъснатата дрямка. Уви, това нямаше как да се случи, тъй като вече усещах отвращението да се надига в мен. Не след дълго ушите ми доловиха тракането на тънките токчета по мозайката в коридора и знаех, че след миг най - големият ми кошмар щеше да връхлети в стаята. Ето че поредният ден в имението на Дос Амбасадор започваше като всеки предишен.

     — Адско изчадие! – думите се изплъзнаха от устата на Мари-Лево, наподобявайки стотици отровни змии. Не си направих труда да се обърна в посока на злата кучка, застанала в средата на стаята. Нищо, което да предизвика учудване от страна на обичната ми леля. Рано или късно, щеше да дойде и нейният ред... – На теб говоря, изверг!

     — С какво мога да ти бъда полезна, Медуза? – светкавично тежката ѝ ръка се сблъска с лицето ми, поваляйки ме на леглото. Единственото, което постигах щом понечех да се противопоставя на злата кучка беше нова синина или рана, но все пак, тези думи напълно си заслужаваха да бъдат казани.

     — Ще съжаляваш за това! – можех да се закълна, че от устата ѝ излезе змийско съскане, а не човешка реч. – Обличай се, след час потегляш към Зугарамурди.

     Успях да се изплъзна от другата страна на леглото и се отдалечих на безопасно разстояние от демона в човешки облик, който ми се водеше роднина - естествено, само по кръв. Замислих се кога последно бях стъпвала в Зугарамурди. Дни след смъртта на Лукреция, сборището на Елзас ме "завлече" в смрадливата дупка, за да ми даде нужните инструкции, касаещи новия ми живот. Никога нямаше да забравя сбръчканите старици и злокобната атмосфера на тъмната пещера, от които и до ден днешен ме побиват тръпки. Опитах се да прикрия отвращението си, тъй като и най - малката проява на слабост от моя страна би озарила цялата седмица на Мари-Лево.

     — О, прекрасно, отиваме на семейна туристическа обиколка из най - затъналото и мизерно свърталище на вещици в цяла Испания. – стъклено сините очи на Мари-Лево следяха всяка моя стъпка, всеки мой жест, сякаш щяха да ме разбият на стотици малки частици... Стига да имаха тази възможност. – Усещам, че ще се сближим много.

     — Затваряй си устата или...

     — Или, или... – заплахите на леля ми нямаха никаква стойност, а аз просто нямах намерение да ги чувам за милиарден път. Бързо се измъкнах от тесния процеп между вратата и потеглих надолу по малкия коридор. Надушвах приятната миризма на прясно изпържени яйца, придружени с ароматно кафе. Коремът ми отново се обади, а това придружено с факта, че Мари-Лево вървеше на метър зад мен, ме накара да забързам крачка.

     Слънцето бегло осветяваше огромното, обсипано с хиляди антики помещение. Дос Амбасадор имаха славата на изискани вехтошари, събиращи вековни и страшно безполезни предмети от различни краища на света. Фарсът на аристократическото общество на Испания. Положението в социалната йерархия се печелеше с пари, а какъв друг по - добър начин да покажеш, че разполагаш с много, освен да препълниш безбожно голямото си имение с глупости?

   — Питам аз и отговор не искам. – мислите в главата ми бяха откраднати и изречени от изтънчен и мелодичен женски глас, неприсъщ за дамите в това имение. – Добро утро, скъпа Моргана.

   Извърнах се назад, само за да срещна две до болка познати дълбоки лешникови очи. Изпъната като струна, с ефирни руси къдрици и невинен поглед на кошута, пред мен стоеше единственото момиче, на което благородно съм завиждала - Нейно Височество Мариана Виктория. Макар и само на 17 години, Мариана беше събрала цялата красота в себе си - външна и вътрешна. Сърцето ѝ бе чисто, неспособно да мрази и наранява. Мариана беше най - достойният избор за съпруга на един от принцовете на Испания, но уви съпругът ѝ далеч не беше толкова невинен и чист като нея.

   — Ваше Височество. – сведох глава и понечих да се поклоня, като знак на уважение към позицията на Мариана в йерархията.

   — Не, недей, не го прави. – нежно промълви тя, принуждавайки ме да заема поза, която не бих определила нито като поклон, нито като изправено положение – Караш ме да се чувствам неудобно, Моргана, въпреки всичко ти беше тази, която ме превърна в това, което съм.

   — Какво те води насам в този толкова обикновен ден? – зададох въпроса си дипломатично, без да издавам безспокойството, което се надигаше в мен. – Да не се е случило нещо неприятно?

   — Уви, не! Къде са ми маниерите, трябваше с това да започна! – нервното ѝ приказване издаваше колко неподготвена беше Мариана, дойдеше ли време за изпълнение на кралските си дълговете. – Ежегодния пролетен бал на кралското семейство ще се проведе след седмица и сметнах за неуважително да изпращам поканите на семейството ти по куриер.

   —Но Ваше Височество, не беше нужно да губите времето си, като идвате до нашето така отдалечено имение. – студения глас на Мари-Лево породи нова вълна на отвращение в мен. Напълно бях забравила, че тя все още беше тук и навярно беше чула всичко. – Дос Амбасадор вече получиха писмени покани, специално подписани от Негово Величество - Крал Карлос III.

   — О! Моите искрени извинения, не подозирах. – снежно бялото лице на Мариана поруменя, а аз не можех да оставя Мари-Лево да унижава това невинно момиче нито секунда повече.

   — Така ли било? Аз също не бях наясно. Мари-Лево, защо не сте ми предоставила поканата? Родителите ми знаят ли? – за пред хората аз бях законната дъщеря на Граф и Графиня Дос Амбасадор, а Мари-Лево беше нашата най - доверена слугиня. Колко иронично.

   — Графът и Графинята за запознати с тържеството и ме помолиха да Ви предоставя поканата по пътя към Зугарамурди. – яростта в гласа на леля ми не можеше да бъде скрит и определено беше уловен дори и от неопитната Мариана.

   — Нека не те бавя, Моргана. – принцесата успя да се измъкне ловко и елегантно от ситуацията – Беше ми драго да те срещна отново и непременно те очаквам на бала!

   — Със сигурност, милейди! – отправих искрена усмивка към греещото слънце, носещо името Мариана Виктория, докато тя излизаше от трапезарията. При вида на едно толкова милосърдно същество, дори и демоните не можеха да не се усмихнат.

   След като вратата на имението се затвори, очаквах хиляди клетви и змии да се спуснат върху мен, но щом се обърнах забелязах, че Мари-Лево беше изчезнала, без да промълви и дума. Това предвещаваше единствено и само беди. Беди, с които никой смъртен не можеше да се справи. Пътуването към Зугарамурди щеше да се окаже по - тежко от предвиденото...