Андрасте,някъде в горите на С. Америка
--------
О,това беше невероятно!

Изтисках косата си и посегнах към простряните ми на един клон дрехи. Бронята ми си стоеше на земята до брега на реката,на няколко стъпки от мястото,на което бях оставила дрехите си да съхнат. Следобедното слънце жарко пареше кожата ми. Добро напомняне на факта,че тук можеше да изгориш от вредните лъчи.

В този момент не можеше да ми пука по-малко за някакво слънчево изгаряне.

Изпънах крака на тревата малко по-далеч и се подпрях на ствола на близкото дърво. Буболечките се опитаха да ме полазят,но увеличих топлината на тялото си,за да ги прогоня. Нямах нищо против малките същества,но не обичах да се разхождат по кожата ми.

Раздвижих врата си и той тревожно изпука,което също не ме интересуваше. Ние не страдахме от никакви болести,нито можехме да страдаме в по-късни години. В името на боговете,та ние дори не остарявахме.

Леко започнах да се унасям,когато чух някой да се приближава. Тежките му стъпки караха малките изпопадали от дървото клепки да се чупят и да издават пукот,показвайки местоположенито и пола на натрапника.

Мъж,който беше много близо до мен. Грабнах кинжала си и си заповядах да се отпусна максимално,готова за изненадваща атака. Бях гола и щях да използвам всичките си предимства. Живота беше нечестна игра,но аз щях да победя и без да мамя. Защо просто да не се възползвам колкото да се позабавлявам? Плюс,че това така или иначе не ми доставяше такова удоволствие каквото си представях,че ще изпитам. Бивши войни! На кого му пукаше дали вече не се биеха? Тези мъже бяха преживели войната и бяха изградили живота си в този побъркан свят,без да отнемат безсмъртието си. Това беше сила, към каквато аз винаги бях гледала с респект.

Мъжът беше война на леда,без съмнение. Усещах силните му вибрации да се блъскат в стените на черепа ми,със сигурност скоро довеждайки до умопомрачително главоболие.

-Хей!-провикна се на метри от мен.

Веднага разбрах момента,в който забеляза,че не съм облечена в нищо. Силно изпсува и забърза към мен. Когато беше достатъчно близо го спънах и седнах върху гърдите му. Красивата му усмивка изобщо не беше на място.

-Здравей горска нимфо!-провлачи и плъзна ръце по раменете ми.

Поначало мразех да ме докасват хора,винаги бях мразела мъжете,но това което преля чашата на търпението ми беше облизването на устни. Знаех,че проклятието ги притиска,но то не управляваше рефлексите и действията им. Единствено мисълта и желанията.

-Затваряй си устата!-предупредих.

Острието на камата ми се плъзна леко по адамовата му ябълка. Тъмните му ириси се вдигнаха и объркано огледаха лицето ми,преди да се сети,че той е война. Не осъзнаваше,че аз съм истинска заплаха.

-Скъпа,не ставай смешна! Знаеш ли каква гледка имам от тук?-зададе въпроса си,без изобщо да покаже страх от допряното до гърлото си острие.

Подсмихнах се.

-Харесва ли ти реката?-попитах-Искаш ли да поплуваш? Да знаеш,водата е студена.

В края на изречението лицето ми беше на милиметри от неговото. От по-далече очите му имаха много тъмно кафяв цвят,но когато бях толкова близо ясно различавах формата на дървесни пръстени. Красота!

-Студа не ме притеснява,а и може да поплуваме заедно. Сещаш се,за да се сгреем взаймно...-сподели идеята си.

Разбира се,че не го притесняваше. За него водата щеше да е обикновена вода дори да беше покрита с лед. Ръката му се вдигна и грубите му пръсти погалиха скулата ми.

-Мисля,че сме се срещали и преди...-каза.

-Нима?-повдигнах вежда.

Не се изненадах. Можеше да ме е виждал по време на войната между народите ни,когато предвождах легиона ни. Гологлавия войн,един от четиримата останали на леда,кимна утвърдително,преди да опита да увие другата си ръка около таза ми.

-Сънувам ли? Защото си невероятно красива.

Прииска ми се да извъртя очи,но се въздържах. Избутах палавите му изучаващи тялото ми ръце и тръгнах да се изправям. Можех да го докарам до временен припадък,който имаше голям шанс да изтрие последните няколко минути и да не ми се налага да го убивам. Но той се оказа нахален и упорит-качества,които във всички други ситуации бих оценила,но не и точно сега. Не и когато имах пълното позволение да убивам.

Силните му ръце ме сграбчиха и изтръгнаха кинжала от ръката ми с едно плавно движение,което не предвидих,но и не ме изплаши. Можех да го убия дори без да го докосвам,което беше и оставащия ми избор.

-Ще ти хареса,нимфо...-прошепна в близост до ухото ми.

Можех да си пойграя с него,но нито ми допадаше,нито имах намерение да падам толкова ниско. Вдишах дълбоко и оставих искрата да плъзне по кожата ми. Веднъж запален,огъня изпълни цялото ми същество и едва не излезе от кожата ми. Обичах чувството на освобождение,но това беше някак грешно. Нищо не можеше да ме задължи да убия този мъж сега,но въпреки това щях да го убия и без да ми се налага. Сакреб сигурно се наслаждаваше на гледката как звяра в мен излиза на свобода,доказвайки на последната част от душата ми,че няма нищо чисто в мен.

Като богиня аз бях родена пълен провал. Името ми,което още в началото на келтските вярвания беше символ на победа и власт,на надмощие и доказване на характер,сега беше забравено. Никой от човеците не помнеше Андрасте,богинята на победата. От много векове никой не ме призоваваше,не ме молеше за помощ и не назоваваше името ми. Като войн бях доказала статута си на свиреп убиец и всички знаех,че не се шегувам. Аз бях бог на собствената си съдба и единствено аз можех да си заповядвам какво да правя. А този мъж под мен беше поредната празна черупка,в която не виждах нито живот,нито надежда.

Силата ми накара кожата ми, да се наелектризира и да изпука от нажежаване. Можех да видя образа си като отражение в очите му. Бях чудовище и това нямаше как да се промени.

Секундите се нижеха,докато мислите ми бяха неспирен поток от осъзнаване на ситуацията и признаване на факта,че аз не бях нищо друго,освен машина за убиване. Вероятно дори същата празна черупка като мъжа под себе си.

-Как се казваш,войне?-попитах,с натежал от усилето да удържа силата си глас -Какво е името ти като бог?

Тялото под мен се скова и усетих захладняването на въздуха. Разбрах и че се е примирил със смъртта си,защото усещах,че не се бори.

Отпусна тежко глава на тревата.

-Пратила те е да ни довършиш. Андрасте,нали това беше името ти?-изговаряше факти,а не задаваше въпрос.

Мълчанието ми беше съгласие.

-Карадак -промълви тихо след малко - Рожденното ми име беше Карадак.

Затворих плътно очи и оставих на огъня ми да се отприщи...

Когато ги отворих миг по-късно,тялото ми беше на земята. Под мен нямаше нищо друго,освен изсъхналата почва с големината на човек.

Не ми убягна и лекото чувство на неудовлетвореност, последвано празнота. Изръмжах и запопнах да забивам погълнатия си в пламъци юмрук в твърдата почва многократно ,докато не изпитам количеството болка ,нужно за да притъпи тези неканени чувства.