Андрасте
------

Изядох всичко,което имаше на подноса. Преоблякох се пред Нериус,който беше дълбоко потънал в размисли и говореше нещо по мобилния си телефон,в далечния край на стаята. Бяхме на втория етаж,но прозорците така или иначе вече бяха счупени.

-Тръгвам.-оповестих в мига,в който бронята беше на мен.

Не бях сложила излишните метални части по тялото си. Важно беше да е защитен торса ми,другото можех да браня и сама.

"Мисли рационално!-дадох заповед на мозъка си-Не прави необмислени атаки и огледай периметъра внимателно. Никога не знаеш дали останалите от народа ти няма да те нападнат!"

Това бяха основните команди,които си повтарях докато нахлузвах студения метал по себе си. Нериус се обърна и затвори телефона,все още така овладян и концетриран както винаги. От къде,дявол го взел,успяваше да извади такова самообладание и самоконтрол? Тръснах глава и се улових за перваза.

-Ще скочиш?-попита.

Кимнах,макар да бях прехвърлила крак на издатината и да стоях с гръб към него. Той бе впил поглед в мен,дори и през бронята можех да го усетя. Оттласнах се и се завъртях като вихрушка от червени коси,приземявайки се в приклекнала позиция за да не подбия пети. Безшумна като котка,тръгмнах към един джип.

Един костюмар изтича бързо до мен и ми се развика. Дори извади пистолета си. Обезоръжих го за времето,от едно ахване и издърпах наниза с ключовете от кобура му. Той не възрази. Не че имаше как,след като го приспах.

Качих се в черен джип,марка Мерцедес и потеглих с бясна скорост. Ако кажа,че карах с 180 може би нямаше да излъжа. Машината мъркаше и изпомпваше като истинска състезателна кола,макар и да не бе такава. Щом преминах през портите,работещите за Нериус мутри задействаха някаква аларма и се развикаха. Натиснах по-силно педала и ги пратих по дяволите.

Тарсус беше единственото нещо,за което можех да се интересувам. Той беше единствения,за когото ме бе грижа от стотици векове насам. И нямаше да го оставя на произвола на Сакреб. Преминавах през улици и пешеходни пътеки,забивах длан в клаксона заради проклети човеци. Стисках челюст толкова силно,че чак ме заболя. Пръстите ми бяха побелели от стискането на волана.

Докато не видях куршум да преминава на сантиметри от лицето ми. Изпсувах,вупреки че никога не го правех. Явно в подобни ситуации се отдаваш на човешкото в себе си. Дори когато си бог. Завъртях кормилото в половин окръжност и поех по съвсем различна улица,но следвайки същите вълни-вълните които получавах от вречения си. Свързването имаше един огромен проблем. Веднъж изпълнено до край,ти ставаш част от душата на другия. Или исках да излъжа себе си,че е това,а всъщност започвах да се привързвам към ледения генерал?

Заваля дъжд от куршуми. Прелитаха десетки метални гилзи,забиващи се в автомобила. Гумите се спукаха и джипа стана труден за управление. Аз обаче бях близо,усещах го. Чувствах с всяка пора на тялото си,че моя леден бог беше близо.

Мой.

Изкрещях от ярост,преди да си напомня,че това само ми пречеше. Както и Мерцедеса,който сега беше като сирене на едри дупки. Пуснах кормилото и разтопих вратата. Колата още се движеше с главозамайваща скорост,но аз се претърколих и се затичах по посока на сигнала от русия бивш войн. Точно секунда,преди голямата машина да се сблъска с бетонна стена и да се сплеска като сандвич.

Не изгубих време за да гледам съсипания джип на Нериус. Едва ли за него щеше да е голяма загубата,имайки предвид,че зад този имаше още около пет автомобила,там откъдето го взех. Щеше да го преживее,хладнокръвното копеле,иначе щях и него да пратя в Ада,където със сигурност щеше да се озове Сакреб,щом й откъснех главата. Никога не изричай празни заплахи-първи закон на война. Нямаше да си кривя душата,кучката беше пътник. Просто исках да й дам шанс. Явно тя нямаше желание за живот,щом дори си бе помислила да отвлече нещо,което ми принадлежеше.

Замислих се само за секунда над въпроса с куршумите. Кой стреляше и защо? Не беше моя работа и определено не ме интересуваше,особено като се вземеше от значение факта,че едно огнестрелно оръжие не можеше да ми стори нищо. Но очевидно Нериус имаше свой врагове,защото едва ли бяха избрали за мишена този автомобил просто така. Както той сам ми каза,можех само да си представям какво ще се случи с клетите човеци,решили да се изправят срещу онази скала от хладнокръвие и безразличие.

Прескочих много огради,но се опитах да не ги разтапям или опожарявам. Целта ми беше единствено да съкратя по-бързо разтоянието между мен и кучката,която кой знае какво правеше с моя вречен. Вглъбена в мислите и собствените ми дилеми,едва не пропуснах точката,от която Тарсус излъчваше вълни. Вече с много по-бавно темпо,едва дишайки за да се подсигуря, че не бе взела със себе си и някой камиш,чийто слух и обоняние бяха в пъти по-изострени от тези на кучетата и щяха лесно да ме усетят,се шмугнах през плета на изоставена и полу-срутена постройка. Мисля,че човеците ги наричаха църкви.

-Искаш да се правиш на набожна ли?-прошепнах,ясно осъзнавайки,че си говорех сама.

А може би не.

Само десет крачки след преградата от стари дървета,пред мен се откриха двадесет жени войни. Огнени войни. Мой войни.

Изръмжах диво,щом разбрах какво правеха. С кух поглед и безразличие,на което бе способен само принуден човек,те обграждаха Тарсус в огнена сфера,много по-силна от неговите сили. Мощната енергия на обединена божествена сила пръщеше във въздуха и гъделичкаше ноздрите ми. Исъсках и се метнах към кръглия строй,който бяха заели.

Бях уцелена от метална стрела,която се заби в крака ми и ме просна на сухата пръст. Груба грешка от страна на стрелеца,защото това ме върна в реалността и подсили инстинктите и сензорите ми за битка.

Почувствах всяко листо,което падаше от сухите и изпочупени клони.

Померисвах всяка сила,която се стелеше около мен.

Усещах местоположението на Сакреб.

Скочих светкавично на крака и отбих втора стрела,която щеше да се забие в гърлото ми,ако не я бях уловила и спряла на милиметри от гръкляна си. Разтопих метала и го оформих в топче,което забих към нападателя си. Когато се обърнах и вдигнах очи,търсейки го,създрях трупа на огнена богиня,носеща името Гасми. Дупка с размерите на гюлето,което бях сътворила,сега димеше и загрозяваше някога красивото й,детско лице.

-Що за отрепка си,че да караш други богове да водят твоята битка?-изревах по посака на вятъра,знаейки,че ще стигне до ушите й.

-Отрепка,която ще спре пророчеството.-долетя царствения й глас някъде откъм накланящата се от старост сграда.

Изтръгнах стрелата от прасеца си и бавно се отправих по посока на рушащите се стълби. Оставих на всяка пора от тялото си,на всяка костичка и всеки един мускул,да се отпуснат. Разпуснах длани,които до сега бяха свити в юмруци. Дори почувствах как лицето ми придобива меко изражение.

В следващия момент полъха донесе сладкия аромат на амброзиеви листа. Единственото,с което нейно величество миеше величествения си задник. Вдигнах лице и дори се усмихнах,преди да избутам вратата и да я видя. Стояща грациозно на едно прашно канапе,уж небрежно заглеждаше състоянието на маникюра си. На около метър от нея спрях. Поклоних се дори.

-Здравей братовчедке!-спокойно поздравих.

И нанесох силен ритник в лицето й.

------
Vote⭐____Comment#____Share.