- Ще ме убиеш ли? - попитах я спокойно.

Сакреб се засмя и присви сините си зеници, като не изпускаше огъня. Яркочервеното кълбо ставаше все по-голямо и усещах топлината, която излъчваше. Исках да призова моя огън, но знаех, че това ще доведе до големи разрушения в двореца. Никой, който не го е призовавал толкова дълго, не можеше просто да се отърси от прахта и да направи проста искра. Сакреб беше призовавала огъня на всяко зимно слънцестоене. А може би дори се беше упражнявала тайно. Стиснах зъби така силно, че ме заболя челюста.

- Няма да те убия, глупачка такава! Както вече обясних, ти си ми прекалено нужна за момента. Но когато всичко е свършено и реша, че вече ми е дошло до гуша от опитите ти да ми вземеш трона, повярвай ми, няма да се подвоумя да те изгоря жива!

Ухилих се, макар с това ми действие кълбото да уголеми още повече размерите си.

- Знаеш ли, интересно ми е как ще стане това. - подканих я.

За жалост тя не се върза. Отново сви китката си и кълбото се разпадна на малки черни парченца пепел. Отново чух стъпките на стражата и с очите си видях как Сакреб променя целия си вид - усмихна се лъчезарно и след миг ме беше прегърнала. Опитах се да я избутам, но тя изсъска тихо до ухото ми. Тара само подмени съда, в който слагахме водните лилии и като поздрави, поклони се и грабна стария съд, се шмугна обратно към коридора от мрамор. Сакреб ме пусна и издаде възклицание на погнуса, след което изтръска ръцете си.

- Велас! - извика тя в каменното помещение.- Донеси ми бронята и дрехите за битка на скъпата ми братовчедка, моля те!

Зад ъгъла Велас, единствената лична охрана на кралицата, кимна. Късата ѝ черна коса се показа за част от секундата, преди да се изгуби някъде. Още не бях помръднала и нямаше да го направя скоро. Кротко и покорно, казвах си, един бунт ще е напълно излишен. Това беще моя лична омраза и Сакреб не беше сторила нищо на никого другиго. Нямах право да я убивам, нито да я свалям от скъпия ѝ трон.
Велас донесе купчина от закалена стомана. Можех да позная тази броня дори от километри. Проклетата Сакреб се подсмихваше под нос и когато Велас ми подаде дрехите, дискретно пъхна ръката си в моята. Помислих че иска да ми даде нещо към бронята,но през ръката ѝ премина искра и се удари силно в моята. Кожата ми настръхна и се наелектризира. Чувството на блажено освобождение се смеси в кръвта ми и аз леко кимнах, макар и с огромна благодарност. Лошото беше, че ако сега Сакреб отново призовеше своя огън, нямаше да мога да се контролирам. Въпреки всичко, чувството той да е едно цяло с мен беше необикновенно и неземно.

- Свободна си, Велас.

Проследих с поглед как чернокосата охрана се скри отново в ъгъла, чакайки някой да нападне нашата кралица. Замислих се дали ако нападнех сега Сакреб, тя щеше да я защити? Аз предвождах легиона ни и познавах жената. Биеше се смело, но не беше толкова предана на трона, колкото трябваше. Или поне така си мислех. Отново върнах поглед на дрехите в ръцете си. Предполагам искаше да ме накара да почувствам нещо, показвайки ми бронята и дрехите ми по време на битката с ледените. Каквото и да искаше, не ме интересуваше. Исках да се позабавлявам.

- Обърни се! - заповяда.

Не помръднах и милиметър.

- Обърни се, казах! - повиши леко тон.

Въздъхнах и изпълних нареждането. Не беше забавно да я вбесявам. Исках адреналин и действия, а не глупавото ѝ пискливо гласче.

- Идеално. - промърмори зад гърба ми.

Последното, което чух преди да бъда избутана с всичка сила през балкона, беше смехът ѝ.

Отвратителен звук! Като на забавен кадър видях как тялото ми полетя напред и не можех просто да пусна бронята и нещата си, за да се хвана за мраморните стълбове, от които се състоеше тази ниска преграда. Под мен Земята се вихреше със синия си и зелен цвят. Затворих очи и притиснах краката си силно един в друг. Спусках се стремглаво към един от континентите, мисля, че беше онзи, който наричаха Северна Америка. Тялото ми премина бързо през бариерата на слоя, който я отделяше от всичко останало в техния Космос и бързината ми на спускане се увеличи двойно. Изревах от триенето на кожата ми и плътните пластове, през които не се минаваше от нищо друго, освен от ракети и совалки. Нямаше да мога да се оправя с месеци от това натоварване!
Свих ръка в юмрук и призовах огъня си. Той се разля под кожата ми като лава и ме накара да се почувствам по-жива. Както всеки път, когато призовавах огъня си. Цветните пламъци обхванаха цялото ми тяло и ме приютиха като в пашкул. Падах към огромно поле, засадено с някакъв вид растение. Силата ми беше толкова голяма, че огънят ми изгори почти всичко в радиус от половин километър.
За късмет, полето беше огромно. Приземих се много болезнено в прясно изгорената почва и поех удара с рамото си. Усещането беше все едно да се блъснеш в стена, като преди това си се затичал с много голяма скорост.