Тарсус
-----
Можех да опиша шофирането на Андрасте с няколко думи:

1-Бързо
2-Внимателно
3-Професионално
4-СЪСТЕЗАТЕЛНО

Мисля,че тази кола не беше очаквала жена шофьор,особено пък такава жена шофьор.

Самият аз не го бях очаквал,по дяволите!

-Сигурна ли си,че никога не си карала?

Тя ми хвърли бърз поглед в огледалото,преди да подкара натам,накъдето я бях инструктирал.

-Напълно. Гледала съм хората да го правят стотици пъти,но никога не съм сядала в подобна машина.

Посочих й една отбивка и тя послушно зави наляво.

-Тогава как..?-оставих я сама да си оформи въпроса.

Дланта й се тупна леко във волана и война потропа с пръст няколкократно.

-Наблюдавам ги от векове. Знаеш онези купи,в които може да виждаш всичко което си пойскаш,нали? Е,когато ме оставиха без оръжия и ми сложиха -тя направи въздушни кавички- "ограничение" на силата,нямах с какво да се занимавам. В двореца всичко пропадна,макар никой да не го призна. Никога не сме имали владетел и това ясно си пролича. Тук може и да показват видимо демократичните си наклонности,но там горе,всички си мълчат.

Стана ми горещо и отворих прозореца.

-Как така? Никой ли не се вдига на бунт?-казах с насмешка и се ухилих злорадо.

Мразех Сакреб в дъното на червата си,но нямаше как да й го кажа.

-Нещата са доста по-сложни... -опита се да ми обясни- Тя не показва истиското си лице пред никого. Опитва се да е "Майка Тереза",но за мен винаги ще си остане едно нищожество.

Тук тя направи пауза и като въздъхна,отби.

-Защо наистина си тук?-промърморих тихо.

Червенокосата огнена скръсти ръце пред гърдите си. Пълните си и така греховни гърди.

-Истината? Отворих си устата. В последствие ми призна,че винаги ме е мразела.-спокойно заключи своето изказване и впи очи в моите- А ти какво прави всички векове тук?-попита,наблягайки на "ти".

Изсмях се. Отвратително от моя страна,знаех,но го направих. Все пак й се изсмях право в лицето.

-Не видя ли и това в купите?

Когато тя остана смълчана,сериозно продължих:

-Налага ми се да сменям страната или континента на всеки 20 години,защото когато не остаряваш,хората започват да разпространяват слухове. Сещаш се.

Андрасте кимна,все още мълчалива и попиваща всяка моя дума.

-Проклятието няма вратичка. Поне не сме я открили. Някой от нас вярваха,че ако успеем да извършим акта със свойте вречени,силата на Свързването ще надвие тази на приклятието.

Тук тя махна с ръка да спра.

-Един момент! Ако правиш секс с вречената или вречения си,то ти ще го желаеш по-силно от всеки друг,тоест проклятието може да бъде избегнато?

Прокарах език по зъбите си.

-Да -кимнах сковано- точно така. Но това,разбира се,не е доказано. Никой от нас не е споделял да се е отървал от лапите на Сакреб.

Тя изхъмка и слезе от колата. Последвах я,само за да видя как съзарцава красивата гледка. Знаех си,че ще й хареса.

-----
Андрасте
-----
Слънцето,огряващо високо хоризонта,не беше нещо,което да не бях виждала. Даже беше нещо,което бях започнала да отбягвам. Но от тук,на този хълм,при тази стара и необитавана,почти сринала се под тежеста на времето колиба,изпитах ревност. Към Тарсус,че знаеше за това място. Към човеците,че можеха да му се любуват.

А после ме обзе гняв. Силен и бързо разпростиращ се.

-Тези глупави човеци не знат какво имат!-изръмжах.

На няколко метра зад мен,леденият войн застилаше с ръка очи от слънцето. Тишината отговори красноречиво на въпроса ми. Обърнах се,готова да нападна.

-Ти на тяхна страна ли си?

Рекацията му беше комична. Високият почти два метра блондин едва не падна при бързото си извъртане към мен.

-Какво?!-възкликна.

Протегнах ръка и загребах във въздуха.

-И ти ли не се интересуваш от всичките дивотии,на които са способни,за да се парвят на богове?

-Андрасте спри!-заповяда ми и се приближи.

Между телата ни прехвърчаше електричество.

-Говориш така,сякаш те знят какво е да си бог. Сякаш е лесно. И двамата по-добре от всеки друг обаче сме наясно,че това е проклятие,по-отвратително и от това,което ни хвърли Сакреб. Знаеш какво е да си безсмъртен и да водиш вековна война,знаеш какво е усещането да се биеш със собствените си братя и сестри. Ти и аз не сме толкова различни,макар моя народ да не е точно като твоя. Имам правото да те наричам със собсвеното ти име,по дяволите!-изруга.

Примигах насреща му. Никой не се беше осмелявал да ми говори така,откакто се карах за последно с майка ми в онази ден,когато само няколко часа по-късно,камбаните биха за да известят смъртта й.

Замигах бързо при спомена и забих поглед в ръцете си. Тя беше умряла от човек на огнения народ,а аз така и не успях да открия кой го беше извършил. Стиснах ръце в юмруци и огъня ми се разтла по кокалчетата и китките.

-Бий се с мен. Моля те.-за първи път в живота си се молех на някого.

Когато вдигнах лице и се взрях в меките му очи,бях посрещната от обърканото му изражение. Той осъзнаваше,че имам нужда. Трябва да го осъзнаваше.

-Искаш да ме убиеш,или просто да разпуснеш парата?

Гласът му беше дълбок и дрезгав. Влага се разтла между бедрата ми,но аз разпуснах косата си от стегнатата конска опашка,само за да я вържа на още по-стегнат и висок кок.

-Искам да ме смелеш от бой.-категорично отсякох- Когато приключиш искам да плюя кръв и да изваждам ледени късове от кожата си. Да замразиш всичката ми кръв и после да ме оставиш да кървя.

Раменете му увиснаха и синьото помръкна.

-Това което искаш,не може да го постигнеш с болка.

-Ще опитам!-упорствах.

Тарсус поклати глава и се усмихна тъжно.

-Ти си бог. Войн. Предвождаше легиона на своя народ. Не мога да те пребия от бой!-отвърна.

Ударих го изненадващо в корема.

-Тогава приеми,че искам да те убия и си готов на всичко за да се защитиш!-опитах отново.

Без резултат.

Бясна,отприщих голяма част от силата си. Огъня обхвана цялото ми тяло и започна да изсушава почвата. Тревата изсъхна и стана на пепел и сухи клонки.

-В името на боговете,Тарсус,мамка му,аз те помолих!-изревах от едва удържаната лавина от чувства,която най-сетне се изля отгоре ми и нападнах с божествена бързина.