Тарсус
-----
Изчаках пред задното ограждение,докато Андрасте се качи до стаята на Емили и я остави в собственото й легло,преди да се върне. Тъкмо се питах как е възможно да знае къде се намира спалнята на Емили,когато видях лицето й. Изражението на червенокосата жена-войн ясно казваше и без думи това което тя мислеше:

"Затвярай си устата."

Реших да изпълня нареждането. Засега.

Когато я видях да тръгва обратно към оградата,деляща моето и жилището на актрисата обаче,не се сдържах и я подкачих:

-Нали знаеш,че има и врата?

Стройното й и добре оформено от стотиците битки тяло,се скова и тя се завъртя половинчато.

-Забравих.-отвърна и като тръгна в противоположната посока,отвори вратата и ме изчака да я настигна.

Стъпвах по много тънък лед,усещах го и това не се дължеше на факта,че бях леден бог. От цялото й тяло струеше топлина. Когато се приближих достатъчно забелязах,че ръката й разтапя металната дръжка. Подсмихнах се,но после зъбчатите колела в черепа ми се задвижиха.

-Ще трябва да й обясня какво се е случило с бравата,осен ако не я пуснеш.

Когато тя не го стори и ме изгледа злобно,просто въздъхнах и се отправих към своя имот.

Щеше да е сложно.
------
Андрасте
------
...44,...45,....46,.....47,... . . .

Броях от известно време,защото тялото ми ме предаваше по всички възможни начини. Като за начало война ме познаваше,а аз си нямах никаква идея кой е или какво е името му. За момента нищо не вървеше както трябва и дори да не бях част от този свят,нямаше как да оставя онази жена да ми надува главата с глупости. Имах си задача и дори да не смятах да я изпълня както ми беше наредено,нямаше да си губя времето с глупавите човеци.

А война четеше по лицето ми и разчиташе също така добре и езика на тялото,защото очевидно перфектно осъзнаваше,че съм на ръба. Дори не бях осъзнала,че разтапях металната дръжка,преди да покапе до крака ми.

Исках да натисна копче,с което да сложа света на пауза,но докато го не откиех,трябваше да намаля кашите до минимум. Никога не съм се славела с избухливост,но ми се насъбра. Не знам нито от какво обаче,нито кога.

Идеше ми да легна на мраморната тераса на ледения войн и да заспя вековен сън. Така или иначе на никого не му пукаше какво правя,още повече дали бях жива. Никой нямаше да забележи,че богинята на победата и битките я няма.

Изръмжах тихо и едва се удържах да не затръшна вратата. Силно. В земята.

-Да отидем у нас?-рязко попита блондинът.

Разтрих китката си.

-Така или иначе имам работа с теб...-казах.

Двамата заедно заобиколихме гаража и влязохме през главния вход. Портата беше по-малка от тази на съседната къща. От кога ме интересуваше размера на една порта?

Разтрих и челото си. Не ме болеше,но просто не знаех какво да направя. Не беше редно да се държа така с жертвата си. Аз бях ловец,той беше мишена. Аз бях убиеца,той мъртвеца.

"Повтаряй си го и накрая може да си повярваш!-изкиска се вътрешното ми аз-Много добре знаеш,че няма да го убиеш."

"Почакай.-контрирах се сама наум-Само да направи нещо грешно и ще плюе пепел!"

-От тук.-посочи към стълбите ледения войн.

Изсмях се без да ми е смешно. Колко беше глупав!

-Знам всяка част от тази къща.-информирах го и като бръкнах в задния му джоб,извадих ключовете.

Стана по рефлекс. Изобщо не се замислих над това,че ръката ми,на практика,ще опипа задните му части,нито в интимноста на жест. Бързо извадих металния ключ и крещейки вътрешно,го надянах в ключалката и отключих вратата. Не знам кога беше успял да заключи,но го бях видяла да прибира ключодържателя в джоба си,докато скачах в басейна.

Очите ми избягваха всякакъв контакт и като го избутах от пътя си,влязох в малкото жилише сякаш ми принадлежи. Зад мен той се засмя тихо.

-От колко време ме шпионираш? Нека позная! Няколко дни?-опита се да налучка.-Не ми отговаряй! Трябваше да се досетя. Чувах стъпки по покрива преди няколко дни,ако не се лъжа четири.

Качих се на барплота от гранит и като кръстосах крака по търски,го погледнах. Какво толкова ме караше да полудявам покрай този мъж? Гласът му беше като на всеки мъж-дълбок и вибриращ. Мускулите му не се различаваха от тези на всеки трениращ мъж,а лицето му...е,то беше отделен въпрос. Всъщност и гласът му беше специфичен. Вибрацийте бяха точно като мъркане на тигър,особено когато се смееше. Сякаш образуваха огромно езеро от вълни,в които потъваш и няма за какво да се хванеш. Мускулатурата му не беше топно като на културист. Само един войн притежаваше такава закалена броня от възвишения на тялото си.

-Андрасте,ако може да те наричам така,ще ми обърнеш ли внимание?

Потреперих. Името ми,изричано с неговия глас,докосвано от неговите устни... изпитах силна възбуда.

-Обръщам ти,повярвай ми!-отвърнах и облизах устни.

Сините му ириси се присвиха и той май осъзна,че не носеше тениска.

-Ще се кача да се преоблека и после може да довършим битката...или да опиташ да ме убиеш още сега. Да си правя ли труда?-попита,показвайки ми с движение на главата,че ме пита за позволение да се облече.

Почувствах думите му като удар в корема. Имах усещането,че нещо не му беше ясно. Протегнах ръка и изправих длан в знак,че нещо става. Затворих очи и поклатих отрицателно глава.

-Един момент...-започнах- Ако съм искала да те убия,щях да съм го сторила до сега.- едната му вежда се повдигна,но аз не коментирах - Също така,ако си знаел,че има някой на покрива,защо не направи нещо? За това ли имаш аларма? Защитаваш се като човек? Очакваш от хората да те защитят?-гневът ми започна да се надига,а въпросите не спираха да се леят.

Войнът ме изчака да приключа,преди да издърпа един стол и да се настани на масата. Подпря чело на дланта си и мълча около минута.

-Няма да ме убиеш...-констатира на глас след малко.

-Не съм казвала това...-исумтях.

-Защо ползвам аларма...-повтори -Чакам хората да ме защитават...

-Да,това вече го споменах.-повиших тон,но когато не ме погледна се наложи да грабна един нож и да го метна по масата.

Гладката повърхност потъна точно където исках. Далеч от тялото му,но на място,където да го забележи, Имах точен мерник. Звукът изпълни стаята и между нас надвисна тишина. Прочистих гърло и се подпрях на стената.

-Погледни ме!-наредих.

Русата му глава бавно се вдигна и разкри обърканите му,небесно сини очи. Извъртях мойте театрално.

-Не ме гледай като някой камиш! Чу ме-няма да те убия. Не и докато не реша,че не си заслужаваш. Сега може ли да ми кажеш какво се върти тук,- почуках по слепочието си - И да побъбрим както човеците го правят?

Когато не ми отговори примижах и признах пред себе си:

-Не съм разгоряла с някого от месец. Не ме карай да моля.