ВНИМАНИЕ! 🚩

НЕ СЕ ПРЕПОРЪЧВА ЗА ЛИЦА ПОД 16 ГОДИНИ! ⚠
-

-------------------------------------------
"О, покруса - видяла туй, което бе тогава, да виждам туй, което ми остава!"

Уилям Шекспир
_____________________________
Андрасте, Небесния дворец
------------
Войната приключи! Всички го знаеха, нямаше какво повече да се обсъжда цели векове след затвърдяването на този неоспорим факт. Уви, явно не беше свършена мръсната работа. Каква работа само!
Като една от бившите войни на моя народ, бях дишаща машина за убиване. Преди. Сега бях украса на двореца на Нейно Величество кучката, оглавила се сама за велик владетел. Тя знаеше какво мисля за титлата й, също и къде да си я сложи. Знаеше всичко. Фактът, че не можеше „дори да отидеш до тоалетната“, без някой да я осведоми, ме вбесяваше както нищо друго. Но да иска от мен да убивам - това щях да сторя с огромно удоволствие. Не бях излизала на терена откакто войната свърши. Не бях имала достъп до оръжията си от също толкова време. Не бях имала достоен противник още от преди това и ако тези непрокопсаници, войните на леда, се окажеха слаби, щях много да се разочаровам. Преди няколко луни споделих открито на едно пиршество, че Сакреб е самохвалка, която не може да обърше задника си сама. Всички го знаеха, но никой не смееше да си отвори устата. Че от кого? Аз бях тази, която разчистваше след нея, аз бях човекът, който оправяше кашите. Дори по време на войната аз предвождах легионите ни. Не исках нищо в замяна, освен да покажем веднъж завинаги, че фактът, че сме жени, не означава, че сме жалки и разнежени женски, чакащи своя мъжкар. Никога не съм си и помисляла да се поставя на нейно място, не че изобщо някой е и предполагал,че накрая ще има владетел. Всички искаха да се приключи. Да докажем на ледените колко сме "нежни" и какво е мнението ни за техния неприкрит сексизъм. Научих тази дума от хората, докато през вековете започвах да усещам тежеста на безсмъртието и нуждата от правене на нещо. Каквото и да е. Наблюдаването на тези същества стана основното ми занимание. Доскоро не бях изпитвала нищо,освен безразличие. Чаках нещо да се случи, просто защото трябваше някога нещо да се случи. Но и в най-смелите си мечти не съм си помисляла да се напия до такава степен, че да крещя от кралския балкон колко е жалка Сакреб. Килията беше отрезвителното, което донесе и осъзнаването на няколко неща: Първото,че ще сляза на Земята, за да заловя и убия войните на леда. Петимата последни от тях. Второто,че ако не успеех, щях да стана смъртна, прикована към свят, който не разбирах напълно. И последно, но от най-голямо значение, щях да получа достъп до всичките си оръжия и позволение да използвам силата си. Огънят във вените ми кипеше и ме викаше както зависимост, от която никога не съм искала да се лиша. И сега, след хиляди векове в потискане на животинските ми инстинкти за битка и надмощие, за сражаване и диво освобождение на истинската ми войнствена същност, щях да бъда себе си.

Потънала в мислите си едва чух как стражите се приближават, за да ме изведат от килията. Усмивка изкриви устните ми и езика ми проследи сухата им кожа. Изправих се пъргаво и се подпрях на металните прътове. Изведнъж ми стана интересно дали мога да разтопя метала. За жалост нямах нужното време за този малък експеримент.
Тара се приближи заедно с някакво момиче, чието име бях забравила. Тук рядко се случва да не знаеш името на някого,защото ние сме като затворено общество. Странно и божествено, владеещо огън, затворено общество, живеещо в дворец сред облаците. Като някакъв шибан летящ кораб.

- Здравей, Андрасте! - поздрави ме усмихната Тара, докато Паме (сетих се току-що) беше забила поглед в нищото, малко над главата ми.

- Паме,нещо не е наред ли? - поинтересувах се, игнорирайки прекалено ентусиазираната Тара.

Огнената стража ме изгледа намръщено, но само секунда по-късно заговори енергично и бързо:

- Анре, скъпа, ти си такава късметлийка! Да слезеш в този красив и пъстър свят! Нямаш идея колко ти завиждам!

Изсумтях. Глупава жена! Нима мислеше, че слизам, за да гледам някакви растения и скали?

- Предполагам си права. - измърморих.

Паме се раздижи и сви ръце до тялото си.

- Сакреб иска още сега да те прати на лов.

Лов?! Така ли наричаше убийството на един войн? Тара се приближи и бързо отключи килията ми. Усмихна се сковано и ми направи път.

- След вас! - тетрално направих жест с ръка и когато те тръгнаха, плавно ги последвах.

Тара се оказа още по-бъбрива отколкото може да бъде дори един камиш. Камишите бяха същества като тези, които хората наричаха кучета, но при нас те бяха пазачи. Не, че имаше от какво да ни пазят. Спуснахме се по извитите стълби и после преминахме през тъмния тунел, водещ към главната зала, която пък от своя страна водеше до всичко останало в двореца. Камиша на източната порта потропа с опашка по мраморния под и ми отправи лигава и езичеста усмивка по своему. Изръмжах и той ми излая игриво, но нямах никаво време да се занимавам с него сега. Продължих да вървя след облечените в бели одежди стражи. Слънцето се отразяваше в гладкия мрамор и караше цялото място да свети. Беше прекалено уютно, прекалено светло. Ние не бяхме щастливи да живеем вечно, поне повечето от нас. Мраморът само показваше студената красота на недостижимото съвършество, към което се стремяхме.
Повечето от нас.

- А,ти си тук! Колко съжалявам, че всичко се развива по този начин, братовчедке!

Идеше ми да удуша Сакреб, която величествено слизаше от трона си, но само се подсмихнах. Нямах никаква връзка с тази отрепка, която беше срам за народа ни. И не го мислех само защото сама се провъзгласи за нещо, което никога не е имало. Което не е редно да има.

- Сакреб. - кимнах едва и зареях поглед към мястото, на което щях да се намирам след кой знае колко време.

От тук Земята изглеждаше толкова недостижима, също както и на нея сигурно изглеждахме ние. Грешка - те никога нямаше да узнаят за съществуването ни.

- Оставете ни! - нареди Сакреб.

Когато помещението се изпразни, очите ѝ се забиха с престорена печал в лицето ми.

- Наистина съжалявам, че се наложи да пратя точно теб! Знам колко искаш да се биеш с достоен противник и реших, че...

- Сакреб, нека не си губим времето с излишни слова, става ли?

Долната ѝ устна потрепери. О, това ми идваше в повече!

- Но аз наистина съжалявам! Избрах теб не защото си казала тези отвратителни думи, които сигурна съм, изобщо не си мислела насериозно в онази нощ, но и защото ти си най-добрият ми войн! Погледни се! Толкова си силна и бърза, толкова издръжлива и... Както и да е, надявам се не си ми обидена заради това решение. Направих го, защото знам, че ще се справиш. Само си помисли какво биха правили Там или Пам в това непознато общество, което не вярва в съществуването ни!

Това трябваше да ме успокои ли? Тръснах глава и беззвучно се присмях на жалкия ѝ опит да се направи на невинна. По рождение нашия народ се делеше на две: мили и грижливи, изпълнени с ентусиазъм и щастие жени, идеални за свързване и такива като мен - груби войни, които в много отношения са едва ли не хедонисти. Ние си доставяме наслада с всичко и го правим с много страст и без да му мислим много.
Докато Сакреб се взираше в мен и правеше някакво подобие на извинителна муцуна на куче, аз едва се удържах да не й ударя юмрук в челюста. Само, за да си доставя удоволствие, разбира се!

- Не ме слушаш. - въздъхна най-сетне, осъзнала очевидното. - Последвай ме, за да отидеш да ловуваш.

Пак тази дума. Мълчаливо, но ритмично се завъртях и за втори път следвах някого по петите. Като проклето куче! Издишах през зъби и избутах назад дългата си коса. Червеният й цвят изглеждаше като огнен на следобедното слънце и ми напомняше на изгубеното време, в което попита в пот се полепваше по гърба ми, докато се дуелирах. Беше толкова отдавна, когато двата вида още бяхме едно. Когато майка ми тайно изневеряваше на влюбения ми до сляпост баща с друг мъж от ледените. Когато, за да се науча на издръжливост и находчивост, се биех заедно с децата от ледените на моята възраст. Лед и огън, вечните врагове. Еднакво силни и пълни противоположности. С времето това се променяше и накрая, когато на нашите жени им писна, всичко се срина. А зад всичко стоеше моето семейство...
Може би ТОВА беше истинската причина за начина, по който ме използваха всички. За това, че гледаха на мен като на нещо, което не е нормално да е там.

- Тук! - спря внезапно насред нищото Сакреб и отнесена в мислите си, едва не се блъснах в гърба ѝ.

- Но тук няма ни... - започнах аз, но докато довърша мисълта си, тя рязко се извъртя и ме блъсна в мраморната стена.

Болката не беше нищо, което да не съм чувствала, но това, че ме изненада така, беше нещо, което ме накара да забавя реакцията си. Все още невярваща в промяната, която аз, глупачката, винаги трябваше да съм очаквала, тя ме хвана за ризата и се озъби срещу мен.

- Ти си причината народа ми да страда в безсмъртието си! Ние сме без вречените си само, защото твоята майка беше курва! Ако не убиеш четирима от тези мъже и не ми доведеш един от тях, ще отнема безсмъртието ти! Чуваш ли ме, Андрасте? - изплю името ми сякаш пареше на езика ѝ.

Вече съвзела се, се отскубнах от хватката ѝ и ударих главата ѝ в стената до мен.

- Безсмъртна или не, майка ми не беше мен! Не може да съдиш хората по действията на родителите им! И за какво ти е леден? Да не би ти самата да стана курва? - изръмжах в изкривеното ѝ от гняв лице.

Тя почервеня и, бясна, ме избута от себе си. Оправи роклята си и вдигна короната на главата си. Русата ѝ коса се спускаше на вълни покрай лицето ѝ, а сините ѝ очи ме убиваха с поглед.

-Ще разбереш кой е най-силен от тях и ще ми го доведеш! Аз ще продължа рода ни и ще опитам да ни направя още по-могъщи! Ще ни донеса величие и слава, каквато никога не сме имали!

Засмях се. Сакреб сигурно се шегуваше! Човеците не даваха нищо за нас и това никога нямаше да се промени.

- Разбира се, Ваше Височество! - казах саркастично.

Устата ѝ се изви и тя изрева яростно. Изви китката си и призова огъня. Леко шокирана, аз си заповядах да не помръдвам.