Камир
------

-Какво имаш предвид? -предпазливо попитах.

Малки капки пот да се стичаха по челото й,а гръдния й кош се повдигаше и спадаше учестено от бягането. Очите й бяха размития ураган,който винаги ме интригуваше силно сякаш го зървах за първи път или се докосвах до дъгата.

-Мога да усещам смъртта. Сякаш има глас,но не говори. Има отчетлив мирис и цвят.

"Цвят? Сейрин изобщо не е огнена. "

-И какво мислиш да направиш? -погледа й беше суров и изпълнен с жертвоготовност.

-Не знам. -простичко каза и тръгна с едри крачки към улучения тигър,а стойката й показваше точно обратното.

Изпръхтях раздразнено,но любопитсвтото ми беше по- силно и ме затегли по стъпките й,за да видя какво щеше да направи.

Само миг по-късно трети жален вой разцепи въздуха и Сейрин стисна ръце в юмруци,понасяйки се като куршум в същата посока. Имаше невероятна скорост,признавах й го. Когато я настигнах,успях да видя и реакцията й,щом съзря проснатото тяло на котката.

-По дяволите,душата й почти я е напуснала! -изграчи и изтри чело с опакото на ръката си,спускайки се през храстите към тялото.

Улових рамото й,но тя ми се изплъзна и трябваше да я дръпна за косата,за да я спра. Рин се обърна разярена и улови ръката ми,като почти изпочупи костите. Зъбите й се оголиха и тя изръмжа.

-Всичко наред ли е?

Мило зададения въпрос я върна в реалността и тя премига като че излизаше от транс,помилвайки ръката ми.

-Съжалявам Кам! Наистина съжалявам! Богове,какво направих? -ужасена погледна ръката си. -Ако ми се беше изпречил на пътя щях да сплета по погрешка душите ви! Това щеше да е ужасно! -избъбри на един дъх.

Объркан,бавно примигах насреща й, но кимнах към дивата котка и тя продължи да върви сред храстите,приближавайки тежко дишащото животно. Кръв се стичаше по корема му и при всяко вдишване напояваше по-голяма площ от почвата.

-Каза,че е "жива". Откъде знаеш пола й? - смръщих замислено вежди.

Сивооката богиня ме игнорира напълно,вглъбана в това да докосва главата на тигъра. Не се намесих,защото по всичко личеше,че животното всеки миг щеше да загуби съзнание и нямаше как да я ухапе.

Малката длан на Рин се плъзна по пъстрата му козина и въпреки наближаващата смърт,го обгърна с ръце. Главата й клямна над неговата и пръстите й докоснаха брадичката му,галейки врата.

-Душата й ми го показа. -пршепна,но не бях сигурнен дали съм чул правилно.

-Какво опитваш да направиш? -уморено попитах и седнах върху един дебел корен на дървото отсреща.

Тя ми даде знак да замълча и нежната й,млечно бяла длан се насочи към раната.

"Тя няма да направи това което си мисля!"-ококори се съзнанието ми.

Действията й бяха в разрез със закона на душите. Абсолютен и неподвластен на никому закон,който тя нарушаваше безпрецедентно. Показалеца и средния й пръст бръкнаха в раната и тя дръона, раздирайки атмосферата като парче хартия,управлявано единствено от нея. Смърт заблестя в мъгливо сиво и затрепери,а аз видях със собствените си очи как душата запълни празнината на тялото като течност в съд. В момента,в който всичко възвърна нормалния си вид,тигъра лежеше заспал и здрав като прероден.

Добре, че бях седнал,иначе сега щях да падна като пирон в кисело мляко и да изпадна в несвяст. Току-що бях станал свидетел на улавяне на душа и разкъсване на времеви континиум.

-Ри... -гласът ми беше като далечно ехо. - ...добре ли си? -попитах я и се изправих на крака,пристъпвайки бавно към нея.

Тя завъртя глава към мен и сивите й очи бяха черни дупки,каращи я да изглежда зловещо. Ръката ми бавно и внимателно се вдигна,тъй като наистина се страхувах леко от силата й, и докоснах един кичур от косата й.

-Сейрин. -издишах името й,треперещ заедно с нея от очакване да ми отвърне някак.

Исках да върна моята Сейрин,не Смърт да ме гледа сякаш душата ми щеше да й послужи за перфектната следобедна закуска.

-Добре съм. -завалено отвърна и понечи да се изправи,но се залюля и посрещна земята,довършвайки,че "малко ми се вие свят",след което припадна.

-------
Сейрин
-------

Нечовешка болка раздираше главата ми и чувствах ръцете си като отрязани,но усещах всяко милване на нечия ръка върху главата си. Извъртях бавно лице и отворих очи,виждайки Кам да ме държи в скута си,прегръщайки ме здраво до мускулестоти си тялото. Пътувахме в джип,точно като тези на бракониерите,само че сега шофьора беше мъж от чернокожата раса и бе облечен с кожени дрехи.

-Това ли е Кики? -гърлото ми бе сухо и думите излязоха като стържене по камък.

Водния бог стреснато ме погледна и брадичката му удари челото ми,правейки болката в черепа ми тройно по-силна. Изругах без никакви задръжки и накарах Кам да се разсмее гърлено.

-Не се смей! Знаеш ли как ме боли глава? Ако имаш някакво хапче,няма да откажа.

"Толкова силна болко не е възможно да е причинена само от припадането. Свързването ще ме притисне,докато не отдам душата си на Кам." отнелязях отнесено безгласно.

Поня така той нямаше да се мъчи.

Чернокожия мъж ми хвърли развеселен поглед и на чуждоземен език,който за боговете беше поредния елементарен,каза:

-Вие сте страхотна двойка. Кажи на съпругата си,че старейшината на племето вари страхотни билкови отвари. Дори помага за по-лесно забременяване. Имате ли деца?

Ококорих се насреща му,а той ме игнорира,твърдо убеден,че няма начин да говоря чуждоземния му език.

За негова изненада причистих гърло и отговорих съвсем сама:

-Не сме женени и определено нямаме деца! Отвара за главоболие ще ми дойде много добре,благодаря.

Кики ме зяпна и забрави за пътя,замалко забутвайки ни в едно езеро,но Кам улови волана и го завъртя на правилната посока.

-Внимавай Кики! Това,че сме туземци,не значи,че трябва да ни убиеш с този потрошляк. - скастри го.

Кики се омърлуши и нацупено подкара към някаква по-малко зелена пътека. Като цяло всичко беше непрогледна джунгла сякаш със цял един километър дървета и висока трева,в която нисък човек би могъл да се загуби.

-Кики,ти имаш ли деца? -попитах внезапно.

Мъжа ми изглеждаше млад,но можех и да се лъжа.
Резките черти на лицето му и подпухналите очи ме объркваха.

-Госпожо,аз съм стар за деца. -каза на своя език.

Намръщих се и навирих нос,обвивайки врата на Кам с ръце.

-Защо? -зададе Камир въпроса,който тъкмо щях да попитам.

Кики умело зави покрай един голям храст с бодли и пое отново към селото,от което се вдигаше снопче пушек.

-В нашето племе когато не бъдеш преопределен и минеш дадена възраст,боговете са те отхвърлили. Аз бях отхвърлен и всички на моята възраст са задомени.

Думите му свиха сърцето ми и ме накараха да отместя поглед,ала вместо да мисля над прекрасните нюанси на свечеряващото се небе в Африканското село,осъзнах,че Кики бе моя еквивалент сред свойте. И мен боговете ме бяха отхвърлили,но за разлика от него,аз самата бях бог. За него боговете бяха смисъла на живота и всичко,което ядеше и виждаше,докато за мен бяха реалността,с която се бях сблъсквала през целия си живот и от която бях страняла.

На неговите богове изобщо не им пукаше за него,нито за това дали бе минал някаква цифра. Аз бях тази,която никога нямаше да бъде с вречения си,макар в момента да лежах в ръцете му и да попивах мускусната му миризма. Кам никога нямаше да пожелае да ме види повече,ако разбереше,че трябваше да се свърже със Смърт.

-Какво мислиш? -прошепна вречения ми срещу ухото ми,облизвайки вътрешността и запращайки горещи тръпки по целия ми гръбнак.

Помислих си,че говореше за мислите които ме бяха погълнали,но когато проследих погледа му,видях десетки чернокожи човеци с усмивки на лица и голи глави да тичат радостни към джипа. Жените бяха облечени в тънки роби и по ръцете и вратовете им имаше накити,а мъжете носеха единствено кърпи около ханша си.

Усмихнах се,противно на песимистичните мисли в главата си.

-Че ще се справя с изгнанието си. - отвърнах.

------
Vote🌟__COMMENT#_Share.