Бях уплашена от видяното. Той го преби до смърт! Дявола уби онзи човек само, защото ме беше нападнал. Малко, след като го избута, Веселяка ми помогна да стана. Той отиде и отдръпна Дявола от мъжа. Скочи на крака и се обърна рязко. За няколко секунди гледа Веселяка, след което погледна и мен. Леко се отпусна, но това не означаваше нищо.

- По-добре спри с тези измъквания, защото следващия път ще те оставя сама да се оправяш! - заплаши ме той и тръгна по пътя. Усетих ръка върху рамото си и се обърнах към Веселяка. Усмихваше ми се извинително, а аз наведох глава. Стиснах зъби, за да не се разплача и тръгнах по улицата, следвана от Веселяка. Когато стигнахме къщата изтичах директно в стаята си. Затворих вратата и седнах на леглото. Усетих сълзите да се стичат по лицето ми. Вратата се отвори и побързах да ги избърша. Нечии лилави коси се показаха и веднага разбрах кой е това. Отмъстителката влезе в стаята и затвори вратата.

- Не знам какво е станало, но ако искаш да говориш можеш да ми споделиш - предпазливо предложи тя, а аз поклатих глава. Не мога да говоря за това. Нещо ми засяда в гърлото само като си помисля за станалото. - Добре, тогава искаш ли да ти споделя нещо? - попита ме тя, а аз надигнах погледа си с очакване.

- Какво? - попитах я, подканвайки я да продължи.

- Когато ме доведоха в Мортем бях точно като теб. Уплашена, объркана и секси - започна да ми разказва лилавооката, а аз се изненадах от директността, на която е способна. - Обаче с времето свикнах с обстановката. Повярвай ми, скоро ще свикнеш! - започна да ме убеждава тя. На лицето ѝ полази лека усмивка. Отклоних погледа си от нея и скрих глава в коленете си.

- Можеш да ме наричаш Фейт. Единствено жертвите ми ме запомнят като Отмъстителката. И утре сутрин бъди готова тези ръце да държат нож различен от тези в кухнята - изкоментира момичето с лилавите лещи. Фейт? Хубаво име. Вече знам името на втори човек от Мортем. Малко след като вратата се затвори отново бе отворена. Останах в същото положение, докато не чух потропване. Вдигнах поглед и видях Дявола на прага на вратата. Веднага извърнах поглед в друга посока. Чух въздишка и секунди след това леглото помръдна. Усетих ръката му върху лицето си и миг по-късно го гледах в очите.

- Този път аз трябва да се извиня - започна той, концентриран в очите ми. - Прекалих, съжалявам за което - продължи той, а ръката му се отмъсти от лицето ми.

- Сама си бях виновна. Не трябваше да излизам - противоречих му аз навеждайки глава.

- А аз можех да не ти крещя. Повярвай ми виновен съм повече от теб - настоя той, а аз леко вдигнах главата си. Дявола се приближи повече и отново вдигна брадичката ми. - Нека не водим пак разговора за очния контакт. Едва ли искаш отново да те оставя при момичетата - изкоментира той и се вгледа в очите ми. Сякаш не беше сигурен дали да се смее.

- Не искам второ преобразяване - засмях се аз, при което усмивка се появи на лицето му.

- Тогава, очите да гледат моите. Без страх - обясни ми спокойно той все така вгледан в лицето ми. Прехапах долната си устна без да казвам нищо. Явно забеляза това. -Защо те е страх от мен? - попита ме спокойно. Отново си мълчах, което не знам до колко беше правилният ход. -Кейла, кажи ми! - настоя той с по-строг глас. Нямах избор. Щеше да натиска, докато не му кажа. Въздъхнах, подготвяйки се за обяснения.

- Може би... защото знам, че всеки момент можеш да ме затриеш? - веднага след като изрекох това разбрах колко глупаво звучи всъщност.

- Всички тук са способни на това - изтъкна ми Дявола с леко наклонена глава. Отново захапах долната си устна. По- трудно ми е да говора, отколкото смятах.

- Самото ти присъствие... не знам - объркано рекох и поклатих леко глава.

- Кейла, не съм по-различен от останалите тук - продължи да настоява той, а аз си позволих да разгледам лицето му.

- Напротив - противоречих му, вече поглеждайки сивите му очи.

- И с какво? - попита ме и леко повдигна едната си вежда. Погледнах устните му. Бяха леко зачервени. Постепенно се беше приближил доста към мен. В момента не ни делеше много. Дали ще... не, не. Трябва да изгоня тази мисъл. Прехапах долната си устна за пореден път. Мястото помежду ни изчезна. Дявола допря устни до моите. Преди секунда мислех, че няма как да се случи това нещо, а сега самият сексапил ми се натискаше. Окопитих се и отвърнах на целувката. Ръката му се отдели от брадичката ми и се спусна до краката ми. Издърпа ги назад и лежах по гръб, а той бе над мен. Целувката не прекъсна дори за миг. Вдигнах ръцете си и ги сложих на гърдите му. Накрая той се отдръпна и ме погледна от високо. Не се поколебах и забих очите си в неговите. За първи път виждах нещо такова в погледа му. Някакво желание, друг вид пламък.

- По-силен, безпощаден и криеш нещо, което е изключително различно от историите на всички. - избълвах аз в отговор на въпроса му преди тази невероятна целувка. Дали бе по-добре да си замълча?

- От къде знаеш историите на другите? Може да крия своята, но не мога да ти разкажа, Макейле. Не и сега...- промърмори той и се отдръпна от мен. Защо не сега? Сигурна съм, че вече е разбрал всичко за мен.

- Толкова ли е зле? - попитах предпазливо, защото не исках да го ядосвам допълнително.

- Макейла, недей да опитваш, няма да ти дам ключ към миналото си.

- Ще ти олекне! Просто ми разкажи... - настоях аз, опитвайки се да звуча спокойна.

- Казах не! - отряза ме рязко той. Изправи се и застана за няколко секунди.

-Добре, когато искаш... когато си готов ми разкажи. - промърморих аз и го погледнах топло.

- Не мисля, че някога ще разбереш. - поклати глава той и тръгна към вратата.

- Моля те, остани! - казах жално, докато вратата се затваряше. Надявах се да се върне, да заключи вратата и поне да легне до мен. Изведнъж присъствието му придоби съвсем друг смисъл. Исках да е покрай мен, но не трябваше да настоявам толкова.