Малката прекали. Изморен и ядосан, това бяха чувствата ми тая седмица, а тя продължи да пита и да ме дразни. Сама си изпроси всичко! Може би аз я нараних прекалено. Сигурен бях, че пак е излязла, чух вратата да се тръшка. Затова не изгубих време и тръгнах навън, последван от Дан.

Не знам как, но за пет минути тя успя да изчезне някъде. Просто чудесно! Обикалях следван от Дан, когато видях някаква сцена надолу по улицата. Някакъв дърпаше момиче, което много приличаше на Кейла. Няма да сбъркам този задник никъде! Хвърли я на земята и застана над нея. Моментът, в който видях спринцовката, бях напълно обезумял. Изтичах натам колкото можех по-бързо. Повалих мъжа и започнах да го налагам, оставяйки Дан да помогне на малката. Не знам колко точно време го налагах, но не приличаше на човек. Усетих се чак, когато някой ме издърпа. Изправих се яростно и се обърнах към Дан с ядосано изражение. Той ме гледаше строго. Отклоних поглед и видях Макейла зад него. В очите ѝ се четеше страх. Защо винаги изглежда толкова невинна? Минах покрай Дани и застанах срещу нея.

- По-добре спри с тези измъквания, защото следващия път ще те оставя сама да се оправяш! - заплаших я ядно аз и тръгнах обратно към къщата. Мисълта да я оставя с Даниел, знаейки какви намерения има ме побъркваше, но ако останеше с мен не знам какво щеше да последва!

Когато стигнах къщата се качих в стаята си и обикалях напред назад. Не си намирах място, но нямах какво да направя. Тя си е виновна! Крайно време е да започне да слуша какво ѝ се говори.

- Дявол, осъзнай се! - чух гласа на Дан, който влизаше в стаята ми.

- Недей точно ти да ми обясняваш! - отговорих му рязко, обръщайки се към него. Изглеждаше сериозен. В рамките на две седмици видях тази физиономия два пъти.

- Точно аз ще ти обясня, защото ти прекаляваш. Май забрави, че тя не е хладнокръвен убиец. Днес за първи път докосна пистолет, за бога! - Дан видимо бе напрегнат. Тонът му беше същия като предния път. Сериозен и строг. Нещо, което никога не бях виждал от него.

- Рита ѝ Фейт не бяха като нея - запротестирах аз в опит да се защитя от ядосания Дани.

- О, моля те! Рита се появи от нищото и хич не я биваше в тази работа, а Фейт намерих аз. Беше същата като Кейла! Уплашена и объркана, а твоите изблици не помагат въобще - научавах доста неща, за които мислех, че знам достатъчно. Явно в Мортем си имаме твърде малко доверие. - По-добре се овладей, защото Кейла беше на път да се разплаче. Сдържаше се през целия път и изтича в стаята си като се върнахме - обясни ми ядно Дан и ме остави с това завършващо изречение. Може би наистина прекалявах. Не знам защо точно тя ме изкарва извън равновесие. Може би ми напомня твърде много на мен самия?

Ходех напред назад. Трябваше да говоря с нея. Не мога да я оставя така. Въздъхнах и излязох от стаята си, насочвайки се към нейната. Фейт мина покрай мен и ме спря.

- Внимавай какви ги вършиш! - предупреди ме тя строго. Да не би да е била при Кейла? Кимнах с глава и продължих към стаята на зеленооката. Когато влязох я видях на леглото. Седеше и държеше краката си притиснати към тялото. Бе скрила глава в коленете си. Почуках на вратата, за да привлека вниманието ѝ. Кейла ме погледна, разшири очи и се обърна на другата страна. Очите ѝ бяха зачервени. Определено е плакала. Въздъхнах и се приближих до леглото. Седнах близо до нея и хванах лицето ѝ, обръщайки го към себе си.

- Този път аз трябва да се извиня - започнах аз. - Прекалих, съжалявам за което - продължих да говоря, а Кейла просто ме гледаше и мълчеше. Не знам каква реакция очаквах, но тя явно не знаеше какво да направи. Вдигнах и другата си ръка и избърсах лицето ѝ от сълзите. Зелените ѝ очи следяха всяко мое движение.

- Сама си бях виновна. Не трябваше да излизам - промърмори тя, отново навеждайки глава.

- А аз можех да не ти крещя. Повярвай ми виновен съм повече от теб - заговорих аз в опит да намеря очите ѝ. Кейла вдигна леко глава, беше някак несигурно. Приближих се още към нея. Може да се каже, че бях точно до нея. Вдигнах главата ѝ, за да ме погледне.

- Нека не водим пак разговора за очния контакт. Едва ли искаш отново да те оставя при момичетата - заговорих ѝ, като следях за реакцията ѝ. Не знам колко уместно бе това в момента. Кейла се засмя тихо.

- Не искам второ преобразяване - изкоментира тя, което ме накара да се усмихна. Вървяхме в добра посока.

- Тогава, очите да гледат моите. Без страх - обясних ѝ спокойно, следейки реакцията ѝ. Кейла прехапа долната си устна. Боже, защо това изглежда толкова секси? - Защо те е страх от мен? - попитах я директно, а тя сви рамене. Не говореше, което ми подсказа, че крие причината. - Кейла, кажи ми!- настоях по-строго, а тя въздъхна.

- Може би... защото знам, че всеки момент можеш да ме затриеш? - поколеба се тя. Виждах колко упорито се опитваше да не поглежда в страни.

- Всички тук са способни на това - изтъкнах ѝ аз, а тя отново захапа устната си.

- Самото ти присъствие... не знам. - объркано изрече тя. Присъствието ми? Едва ли съм бил толкова страшен като я взех от онази улица. Явно под съзнателно си е втълпила нещо. Въздъхнах, все така загледан в очите ѝ. Гледаше на посоки, но се беше обърнала към мен. Устните ѝ бяха почервенили от цялото хапане, което им приложи.

- Кейла, не съм по-различен от останалите тук - изтъкнах ѝ и изненадващо тя ме погледна изучаващо.

- Напротив - противоречи ми тя, като очите ѝ се вгледаха в моите.

- И с какво? - попитах я, леко повдигайки едната си вежда. Погледът ѝ се спусна към устните ми. Осъзнах, че се бях приближил повече до нея от необходимото. Ръката ми беше все така под брадичката ѝ поддържайки главата ѝ вдигната. Усещах дъха на Кейла срещу лицето ми. Тя продължаваше да мълчи. За пореден път захапа долната си устна. Това вече ми дойде в повече. Съкратих мястото между лицата ни, допирайки устни до нейните. За две секунди нямаше реакция, след което Кейла отвърна на целувката. Станах по-настоятелен. Спуснах ръката си до краката ѝ. Издърпах ги назад, така че Кейла да лежи по гръб. Надвесих се над нея без да прекъсвам целувката. Ръцете ѝ докоснаха гърдите ми. Така и не си облякох тениска, когато тръгнах след нея. Отдръпнах се за две секунди. Бузите ѝ бяха почервенели. За първи път не се поколеба, когато ме погледна.

- По-силен, безпощаден и криеш нещо, което е изключително различно от историите на всички... - изстреля ми тя изведнъж, а аз се намръщих почти веднага.

- Откъде знаеш историите на другите? Може да крия своята, но не мога да ти я разкажа, Макейла! Не и сега... - отдръпнах се от нея, въпреки че имах желание за друго...

- Толкова ли е зле? - внимателно попита. Все едно се опитва да не ме ядосва, но същевременно споменава, че иска да знае за нещо, за което никога не мога да ѝ разкажа. Не мога. Не съм готов!

- Макейла, недей да опитваш, няма да ти дам ключа към миналото си - рязко казах.

- Ще ти олекне! Просто ми разкажи... - пак опита. Изведнъж придоби смелост, което е добре. Но не мога. Не мога и няма да мога!

- Казах не! - изправих се и се опитах да не изгубвам самообладание. Трябва да съм спокоен.

- Добре, когато искаш ... когато си готов ми разкажи - промърмори и ме погледна с блестящи от сълзи очи.

- Не мисля, че някога ще разбереш това... - поклатих глава отново и обмислях вече да си ходя.

- Моля те, остани ... - чух я да казва, преди да затворя вратата и да я оставя сама в стаята с мислите ѝ. Защо толкова дълбае и иска да знае за нещо, което не бих и няма да разкажа?

Може би някой ден, ако нещата се променят и аз бъда готов да се разкрия, тя ще ме помисли за чудовище. Каквото реално съм! Татуировките по тялото ми разказваха историята ми, никой освен мен и някои хора от бранша, не можеше да ги разчете правилно. Това беше предимство, защото никой не знаеше нищо друго за мен, освен това, което аз искам да знаят. Е като изключа, че само няколко определени хора знаят голяма част от моята история. Хора, на които винаги мога да им имам доверие.