Докато черната кола спираше в подземен гараж се огледах. Това мисля, че е ново. Видях асансьора, който предположих, че ще ме изкара нагоре. Докато той се мотае в колата аз побягнах, но преди това не забравих да му се изплезя и натиснах бутона за нагоре. Вратите се затвориха бързо, но преди това видях погледа му, който беше развеселен.

Радвах се, че най-сетне се отървах от неговото "внимание". През целия път до тук бях на нокти. Не стига, че ме опипваше, а и почти постоянно, когато не гледаше пътя гледаше тялото ми. Беше ужасно горещо в колата дали от него, времето, климатика, който май не беше пуснат?

Не знам, обаче едвам издържах. Сериозно, нямаше по-радостен човек от мен! Нямах търпение да се отдалеча от него, както сега. Вече се разхождах из къщата и търсех някой, който да ме спаси от тъй нареченото "наказание". Не искам и да си представям какво ще ми направи.

Прекалено е за мен.

Намерих Айнщайн ядящ сандвич и гледащ нещо на лаптопа. Веднага щом ме видя затвори екрана и въздъхна.

- Какво? - замърмори щом се приближих до него. Кога ли ще спре да си крие лаптопа от мен?

- Искам да ме научиш на нещо с компютър! - гордо казвам измисленото си оправдание да стоя далеч от чернокосия красавец. Чакай, това аз го казвам, нали? Добре, че не е на глас...

- Искаш да се научиш да хакваш? - възкликва учудено. Какво толкова странно има?

- Това няма да ми отвори раната, тъй че защо не? А и ми е скучно, няма какво да правя, докато зарасне това нещо... - недоволно му показах лепенките по врата си, всъщност имам предвид раната, но той ме разбра.

- Макейла, знаеш, че няма да се измъкнеш от мен. Ще те намеря и ще си изпатиш малката! - извика Дявола. Трепнах леко и погледнах изплашено Айнщайн.

- Ясно... - пак промърмори явно досетил се защо съм дошла при него. - Един съвет: когато бягаш и се криеш от него той става като хищник, гонещ живата си плячка. Просто като те хване ще съжалиш, че си бягала, вместо да се изправиш лице в лице с него и да приемеш това, под което ще те подложи. - след като даде своя "супер" добър съвет вместо да ми помогне кимна. В последствие разбрах, че не на мен.

- Мръсен червей, нарочно ме забави, нали? - остро го стрелнах. Той повдигна рамене и се ухили.

- Хайде малката идваш с мен!- спокойно рече Дявола приближавайки се до мен.

- Не! - отсякох скръствайки ръце. Вече стоеше до дивана, а аз се бях съсредоточила в една точка.

- Не ми даваш друг избор... - прошепва в ухото ми преди да ме преметне през рамо като някаква парцалена кукла и да тръгне нагоре.

- Пусни ме! Имам страх от височини! Ще повърна, лошо ми е... - виках, лъгах, ритах, удрях, всичко само, за да ме пусне.

- Казах да не лъжеш, ти обеща да не го правиш, а в момента го направи и то не веднъж! - бавно изрече, в гласа му се четеше ясно нещо, което не можах да разпозная. Весел, тъжен, разочарован или ядосан? Не можах да разбера, но идеално усетих няколко плесници по задника си.

Накрая ме пусна в някаква стая, не я бях виждала до сега. Намръщих се и скръстих ръце сърдито. Дявола пристъпи крачка напред и сложи ръка върху рамото ми.

- Дами, това е вашето опитно зайче. Можете да я преобразите - разгласи гордо той.

Чакай малко... дами?

Преобразяване?

Аз си мислех, че... няма значение.

- Когато приключат това сърдито изражение ще е напълно различно - прошепна той и се отдръпна от мен. Излезе от помещението. Обърнах се и видях надутите убийци. Русата се приближи до мен усмихната до ушите.

- Какво ли да направим с това лице? - зачуди се тя, оглеждайки кожата ми. Имам чувството, че бях пред хирург, който се чуди как да ми оправи кривия нос.

- Без грим. Всичко друго, освен грим! - помолих се жално аз, а двете момичета се спогледаха.

- Има хубава кожа - призна лилавокосата. Не знам това в моя полза ли е или не?

- Добре, няма да я гримираме. Но ще я направим зашеметяваща - примири се русата и започна да щрака с пръсти около мен.

Това ще бъде мъчително.

Извадиха някаква черна рокля, която един бог знае дали щеше да ми скрие задника. Накараха ме да я облека. Поне гърдите ми не изскачаха. Оскубаха ми веждите, сложиха ми какви ли не дрънкулки. Отмъстителката вдигна някаква четка срещу лицето ми, при което веднага се отдръпнах.

- Спокойно, съвсем малко ще е - успокои ме тя и започна да нанася нещото по бузите ми. Русокосата, през това време си играеше с косата ми. Нямах идея на какво приличам. Накрая просто се отдръпнаха и ме погледнаха горди една от друга. Бях си напълно добре така, само с тях двете. Но, не. Те ме избутаха към стаята, където всички да ме видят. Започнаха да подсвиркват и да ликуват. Имам чувството, че се бяха събрали, само за да ме засрамят.

Дявола прекоси половината стая и ме хвана подръка. Качи ме по стълбите и мина покрай моята стая. Заведе ме в тази по-натам. Мисля, че това беше неговата.

- Какво? - попитах аз този път с вдигната глава. Може би приличах на домат, но все тая!

- Просто ми дойде в повече - отговори ми Дявола с ръка в косата си.

- Кое? - попитах го в недоумление за причина.

- Всичко това. Не очаквах да направят нещо такова - обясни той посочвайки ме. Станах още по-червена, сигурна съм! - Секси си - изтъкна той с мазна усмивка на лицето си. Вече не се сдържах, наклоних глава. - Не ме карай да сменя наказанието! - заплаши ме той. Прехапах устни и вдигнах глава. Не ми се мисли какво ще ми направят, ако ме върне долу.

По-добре при този ненормален, отколкото при онези супер побъркани лъжкини!

- Това беше подло... - признах.

- Знам! А ти всъщност какво си помисли, че ще е наказането ти?! - любопитство като че улових в сивите му като стомана очи.

- Няма значение - промърморих. Нямаше да му кажа, не и без бой.

Потрепнах от тази мисъл. Е, надявам се да няма истински бой, защото знаех кой ще победи!

- Ако не ми кажеш сега ще намеря друг начин! - хитро отвърна той с предупредителен поглед. Любопитство все още шареше в очите му.

- Не, спи ми се... - прозях се фалшиво, но той ме погледна с недоверие и спрях да се преструвам. Очите му блестяха и се заформяше нещо в мозъка му, което нямаше да ми хареса. - Помислих... Че ... Ще ме ... Насилиш - неуверено му казах истината, защото нямах избор.

След като му казах какво мислех, че ще направи с мен, изглежда нещо прещрака в него и от шеговит и дразнещ се превърна в студен, отново.

- Защо? - монотонно ме попита. Не бях чувала толкова студенина от човек никога! Дори баща ми не беше такава скала...

- Не знам...

- Попитах те защо? - думи пропити с горчивина, последвани от удар с юмрук в стената и мазилката се пропука под удара му. Бях сигурна, че си е наранил ръката, но не посмях да кажа и дума, затова той повтори думите си с такава липса на чувство, че се уплаших и подскочих.

- Просто ... си помислих, защото действията ти... - несвързано и накъсано му признах.

- Никога не бих насилил жена! - изрече бавно, като че искаше да потвърди мислите си. - Никога повече не си го помисляй! - предупреди ме и студенината в погледа му като че за миг почти успя да се разтопи и в тях успях да прочета тъга и разочарование. Възможно ли е нещо в миналото му да е виновно за това негово състояние!? Може би не трябва да съм тук.

- Извинявай... - не знам защо, но почувствах, че трябва да го кажа. Рядко казвам тази дума. - Разкажи ми! - настоях.

- Не, нищо няма да ти разказвам! Престани да бъдеш такава страхливка, защото скоро ако не премахнеш това, аз ще го направя! - почувствах някаква омраза в думите му. Той ... заплаши ме по друг начин. Този път не знаех как да реагирам. Това беше нещо ново, реакцията, която даде като го помолих, като му казах какво съм мислела, че ще направи като че го изплашиха. Но в същото време аз бях уплашената, не знам какво детство е имал, но съм сигурна, че не е никак хубаво. По скоро то е виновно за това, което е. Веселяка спомена за много тайни, които явно са виновни за това, което е. Един брутален, безскрупулен и леден убиец! Може би не трябва да ме е страх толкова. Може би трябва да му покажа, че не само той е силен, че не само той може да се контролира. Това днес ми дойде в повече. Сериозно, той не е в ред, но ако не ми каже какво толкова е станало, аз сама ще разбера. Каквото и да ми коства, за да разбера защо е толкова объркан, ще жертвам всичко с изключение на единствените близки за мен хора.

Ще жертвам даже себе си!

Искам да го поправя, ще опитам. Може би, защото видях капка надежда в него.