Веднага след като се събудих първата ми работа бе да отида в банята и да се изкъпя. През цялото време внимавах с раната на врата ми, която бе започнала да хваща коричка и не исках да се отваря отново, защото беше болезнена дори като не е. След дългия душ, който си взех загърнах тялото си с първата бяла, пухкава кърпа и излязох.

- Дано не се е събудил още... - мърморех по пътя.

Плавно навлязох в старата си стая и забелязах, че спи още. Поне така мисля, не мърдаше и дишаше спокойно.

Би трябвало да спи!

Извадих първото бельо, което видях от шкафа и спуснах кърпата свободно да падне. Обух бельото си и потърсих свястен сутиен. След като намерих някакъв го плъзнах по ръцете си и закопчах. Отворих гардероба и така полу-гола с гръб към Дявола поседях и поразгледах дрехите, които бях оставила тук, за всеки случай ако нещо ми потрябва. Нямах голям избор, но все пак избрах едни сини дънкови панталонки с висока талия и един бял топ.

- Интересно - все още с гръб към Деймън, (както се представи пред баба и мама) чух гласа му и стресната се обърнах към него.

- Не ми казвай, че си се преструвал на заспал! - изписках и лицето ми стана червено, както и врата.

- Може и да съм, а може и да не - намигна ми и се засмя с неговия странен смях.

- Защо по дяволите не издаде дори звук? - свирепо се втренчих в него.

- Защото съм професионалист в това - безгрижно отговори.

- В какво си професионалист? - повдигнах вежди предизвикателно. - Защо ти трябваше това... По дяволите, ненормален! - изписках.

- В дебненото на плячка, не си ли личи? - ъгълчетата на устните му се извиха в едва ли не доволна усмивка. - Защото толкова искаше да ми изнесеш такова шоу, че дори не обърна внимание, че те гледам, а дори не бях прикрил погледа си.

- Не, отказвам се! Долен, мръсен, негодник! - започнах да крещя, но после, осъзнавайки, че съм в къщата на баба млъкнах и затворих очи. Свих юмруци и започнах да дишам, трябва да не избухвам. Не трябва да побеснявам точно тук и сега!

- Спокойно коте, дишай! - подразни ме и се засмя. - Няма нужда от истерии! - бавно каза.

- Какво каза? - спокойно изрекох думите и после добавих: - Аз не истерясвам! - той ме погледна съмнително.

- Лъжа! Не обичам да ме лъжат... - предупреди ме. - Наказанието се увеличава... - съобщи ми.

- Казах, че се отказвам, няма наказания! Излез от къщата и не ми се мяркай - рекох тихо и му посочих вратата. Той поклати глава, все едно има свой план.

А може би е така.

- Няма как да се откажеш вече! Освен ако не искаш да приключиш с живота си и твоите близки да страдат заради теб... - спокойно без нито една емоция ме заплаши.

- Не би го направил! - затворих очи и започнах да масажирам с палци слепоочието си.

- Дори сама не си повярва - каза и чух шума от завивката. Вратата се хлопна.

Може би си тръгна.

Седнах на леглото и поставих лицето си в дланите. Може би е прав. Той е способен да ме убие, вече съм виждала как убива хладнокръвно, защо да не направи това и с мен? Може би сега е отишъл за нож или нещо такова или мисли как да се отърве от тялото ми и мен самата.

Добре де, връщам си думите назад. Напълно способен е да ме убие!

Сега какво ще правя?

Някой отвори вратата и чух стъпки. Сигурно е майка или баба ми. Обаче обръщайки се щях да си глътна езика и очите ми изскочиха. Боже, какво по дяволите. Дявола, стоеше пред мен в пълната си красота. Буквално. Спал е в моето легло, до мен, така! Без дрехи... Кога е успял да се съблече.

- Лигата ти потече... - присмя ми се. Аз бях онемяла, не можех да кажа и думичка, само издавах някакви нечленоразделни звуци. - Имам чувството, че не си виждала гол мъж до сега - продължи да ми се присмива. - Между другото видях баба ти. Каза, да ти предам, че съм невероятен и да не ме изпускаш. - ухилен ми съобщи бомбата.

Баба ми го е видяла?

О, не!

Боже, защо точно на мен се случва всичко. Покрих очите си с ръце и обърнах глава, тръшвайки гърба си в леглото.

- Ти малоумен ли си? Защо си спал до мен така и о, Боже баба те е видяла... - мърморя и удрям с юмруци в мекия матрак. Все едно това може да промени нещата.

- Така или иначе, отидох да взема крем и лепенки, а и не знаех кое къде е в къщата, ако не баба ти щях да питам майка ти. А след това надали щях да се задържа в къщата - засмя се все едно е казал ужасно смешна шега и аз трябва да я разбера.

- Можеше да се облечеш малко повече от това... моля те облечи се! Няма да ти позволя да ме доближиш, ако не го направиш... - заплаших го.

- Добре, добре, онзи път друго каза. Кейла скучна си... - промърмори и чувах как шета наоколо. Защо според всеки убиец една нормална реакция е скучна? Какво трябваше да направя? И кога е имало "онзи път"?

- Не съм скучна! - настоях аз в някакво средно състояние на паника и гняв.

- Както и да е. Готово! - каза и клекна до мен оглеждайки раната, която заради него преди няколко дни се отвори. Намаза я с крем и залепи няколко лепенки. - Това е по-добре от странен бинт около врата ти - тихо прошепна, докато поставя последната голяма лепенка.

- Благодаря! - усмихнах се нервно. Сега не мога да си избия тялото му от умът си.

Защо ми го причинява?

- Е, хареса ли ти гледката, която имаше? - закачливо ми подметна. - Доволна ли си, че както аз теб, така и ти мен видя гол? - устните му се извиха в хищна усмивка на лъв.

- Не, не съм! - поклатих глава все още съвземаща се. Лъжа, голяма тлъста лъжа!

- Пак ли се опитваш да ме лъжеш? Мразя да ме лъжат, Макейла! - грубо хвана брадичката ми и ме принуди да го гледам в очите. Силата, която прилагаше върху челюстта ми се увеличи, очакваше отговор.

- Боли ме - оплаках се.

- Отговори ми и ще те пусна! Излъга ли ме?

- Да, Дявол, излъгах те! - признах и той отпусна хватката си. Разтрих брадичката си и успокоих дишането си, защото се бе ускорило.

- Макейла, научи се да не ме лъжеш, защото просто е опасно за теб! - продължи със своя метално сив студен поглед да се взира в мен. Почувствах тръпки преминаващи по гръбнака ми.

- Добре - кимнах му.

- А сега хайде да си отиваме, защото тук не мога да изпълня наказанието ти, ти си прекалено шумна... - оплака се. Нямах абсолютно никакво желание да си ходя. Щях да му кажа да си ходи щом толкова иска, но не знаех каква реакция ще изкарам от него. Не исках да си подписвам смъртната присъда.

- Не ми се тръгва... - прошепнах на себе си, надявайки се да не чуе.

- Взимай каквото ще взимаш и да си ходим - продължи да настоява. Покорно му кимнах и започнах да си събрам нещата. Надявах се, че ще останем повече време, но уви, няма.