Обикалях из стаята си. Щях да изпочупя всичко, ако после не трябваше някой да събира парчетата и да ги замени с нови. Това трябваше да съм аз, защото нямаше как да имам прислуга, тъй като работата, която върша тук трябва да е в сянка. Тоест не трябва да съм забележим, а невидим. Нещо, което мога. Просто имах някакви поръчки, с които старата ми банда скоро ще приключат и трябва да заминавам.

- Какво ще правя с Макейла!?

Спрях на едно място и наклоних глава назад.

- Какво ще правя с Макейла? - повторих шепнешком по скоро на себе си, надявайки се никой да не прекъсва разсъжденията ми.

- Ще я заведеш при майка ѝ! - гласът на Дан ме прекъсна като че нарочно. Не му ли стигна боя преди?

-Ти излез! - рязко рекох.

- Не! Няма да стане... Какво ще стане с Кейла явно решаваш ти, така че е добре да я заведеш да види майка си, преди срока да изтече и да трябва да заминеш отново!- посъветва ме той с някакво нечовешко спокойствие.

- Не, няма да излиза! - стиснах зъби и ръце в юмруци. Защо се меси в моята работа!? Тя е моят трофей, не неговият!

- Стига, остави я да види майка си. Признай, че ще откачиш просто да шета наоколо - започна да се опитва да ме убеждава Дан. Усетих присъствие в близост до вратата, но няма как да е Макейла. Тя трябва да е в стаята си сега! Параноята пак ме хваща.

- Няма начин!- категорично и рязко му казах. Започвах да се ядосвам, а това не е на хубаво. Никога не е!

- Виж какво, ти много добре знаеш какво ѝ е. По- добре я остави да иде, защото в ръцете на Мортем, и специално в твоите, не се знае кога отново ще я види, ако може да я види отново - ядосаният тон на Дан беше нещо, което не всеки ден може да се чуе. А да не говорим, да бъде насочен към мен. Той никога не беше го използвал срещу мен. Това беше странно. Защо толкова иска Кейла да види майка си? - Искаш ли да знаеш тайната ми, която никой не знае, защото никога не бях готов да ви разкажа... от къде всъщност идва прякора ми? - до скоро мислех, че знам всичко за него, но явно съм грешал. Може би има и неща, които не знам, но миналото си е минало, което предпочитам да не бутам, затова и си замълчах. - Убих собствените си родители на единадесет с кухненските прибори и то само, защото мислех, че си играем. Баба ми чула писъци и смях, нарече ме психопат. Осъзнах какво се бе случило чак когато полицията дойде - никога не беше говорил защо избра този прякор. Честно казано и не очаквах да каже всичко толкова бързо. Учудих се. Може би е прав. Може би трябва да оставя Кейла да се види с майка си. - Но не само аз имам тайни, ти си по потаен. Криеш много повече от всички нас събрани заедно... нищо, че групичката ни знаем някои неща, които обикновените хора не знаят - изръмжах на изказването му, наистина не знаеха всичко, но и не беше нужно да знаят цялата история на миналото ми. Той въздъхна отегчено и на излизане забелязах как насочи погледа си на мястото, където преди мислех, че някой подслушва.

Явно съм бил прав.

Сигурно си е мислела, че не знам за присъствието ѝ и ще може да се изпари.

Не е толкова добра в криенето.

- Кейла знам, че си там, ела! - след като и отне няколко минути, за осмисляне дали е безопасно, предполагам, влезе в стаята ми, гледаща в пода. - Погледни ме в очите! - заповядах ѝ, но тя като че не чу дори и думичка от това, което казах. Изглежда, че се опитваше да се бори със страха си. Към мен сигурно. Приближих се към нея и положих пръсти под брадичката ѝ, вдигайки я и карайки я да ме гледа в очите. - Ето така - казах. - Защо подслушваш малката? - попитах я.

- Искам да видя майка си! - смело каза без никакво колебание. Макар да ме гледаше като уплашена сърна бе сигурна в тези пет думи.

- Добре - кимнах. Може би е добра идея, все пак след няколко месеца ще трябва да заминем от тук, а това значи, че скоро може ѝ да не я види. А и до някъде Даниел е прав.

- Добре? - изненада се прочете в очите ѝ и ги присви объркано към мен.

- Но имам условие - усмихнах се леко.

- Какво ли очаквах... - промърмори и после добави вече с няколко октави по-високо: - Какво е?

- Идвам с теб!

- Тя... Няма да те хареса, няма дори да те допусне да влезеш! - поклати глава Кейла.

- Ще вляза спокойно, не се тревожи за мен. Ако трябва ще те чакам в колата - наклоних глава и очаквах реакцията ѝ.

- Добре, но не може ли сама да отида? - усети се малка капка надежда, че може би ще я пусна сама.

- Не! - отсякох категорично, контролирайки тона си. - Без мен или моето съгласие нямаш право да излизаш! Това ме подсети... Ранена си, но няколко пъти излезе, трябва наказание. Ще го измисля някак! - ухилих се и се засмях. Кейла се ококори и отстъпи няколко крачки. - Няма да те нараня, поне не и така както смяташ, че ще те - скръстих ръце доволен от себе си.

- Никога не съм водила момчета вкъщи... Освен Джаред, но той беше грешка. Тя не знае, че се "разделихме" по много интересен начин - промърмори тя притеснено. Значи така се казва онзи?

- Голяма работа! Онзи сама го уби, така че се отърва от тази грешка - рекох и ѝ намигнах.

- Да и попаднах в твоя капан... - прошепна несъзнателно. Засмях се.

- Ако смяташ това за капан, тогава не си видяла нищо - повдигнах рамене, и като че леко се изчерви тя, осъзнала, че съм я чул. Опита да прикрие това, но побързах и хванах брадичката ѝ преди да погледне в земята. - Очите! - предупредих я.

- Добре. Идваш, но не се дръж така... Бъди по... Нормален, моля те!

- Не мога да бъда нормален, както и ти! - поклатих глава. Точно така си беше.

- Поне не може ли да си мил и нежен и там да играеш добър пред нея? - помоли ме тя с очи пълни с надежда.

Колко надежда можеше да има едно момиче заобиколено от мафиоти?

- Добре, това мисля, че мога - кимнах положително и после се подсетих. - Но след като приключим с тази сценка, наказанието няма да бъде забравено и ще бъде приложено! - предупредих я със строг и леден глас. След това и посочих вратата. - После ще се видим, отивай да се приготвиш, Стив онзи ден ти купи дрехи, които ще ти стоят горе-долу добре - сви вежди и без да казва нещо напусна стаята пуфтяща. Понякога беше като малко дете, а друг път... беше същата.