Събуждането ми беше едно от най-лошите, които съм имала. Не стига, че имах ужасно главоболие, а и вратът също ме болеше. Самото ми събуждане беше побутване и над мен се беше надвесил чернокосия и сиво-синеок Дявол. Стреснах се и се свих. Веднага се завих щом го видях. Не знаех защо реагирам така, но предполагам, че е заради вчерашната случка.

- Спокойно, не съм видял нищо - засмя се и се отдръпна от леглото, на което до преди малко спях.- Оправяй се, ще пратя един човек да погледне раната ти и после идваш за тренировка, за да видя нивото ти - обясни и излязе, като след това затвори вратата.

След малко човека, който преди крещеше, че съм избягала влезе. Беше с чаша, комплект за бърза помощ и някаква чанта. Стана ми малко смешно, но сметнах за добре да не го правя.

На нито един от неговите приятели не знаех истинското име и това бе толкова странно. Но явно не ми се доверяват толкова, че да ми кажат истинските. Чудя се как се представят пред другите хора, почти сигурна съм, че имат и някакви фалшиви.

- Ти как се казваш? - попитах го. - Моля, само да не ми казваш прякора си! Това е толкова странно... - промърморих.

- Стив - усмихна се. Това беше напредък, поне един ми каза може би истинското си име. Той ми подаде чаша вода, която приех с неохота, а в ръката си имаше и хапче. Погледнах го сякаш иска да ме отрови. Дали не искат точно това? - Спокойно, това е хапче за болката. Ще те облекчи! - обясни, защото явно бе забелязал моите гримаси.

- Добре - кимнах покорно, взех и хапчето, което после изпих заедно със съдържанието на чашата.

- Трябва да сменя превръзката ти. - седна до мен остави комплекта и чантата на леглото. Посегна и развърза бинта, увит около врата ми. Почисти го с памук, напоен със спирт. Стисках зъби и очи през цялото време докато почистваше щателно засъхналата кръв. Намаза врата ми с крем и сложи нов бин. - Готова си. Сега трябва да облечеш дрехите, които се намират в тази чанта - посочи торбата върху леглото и излезе от стаята преди да го обсипя с въпроси от сорта на: "От къде ги взе?", "От къде знаеш размерите ми?" и така нататък.

Все пак реших да ги видя, затова обърнах "чантата" наопаки и те изпаднаха от нея. Сив изчистен потник и същия цвят къси панталони, всичко беше в спортен тип. Съблякох сегашните си дрехи, които представляваха бяла риза, която стигаше до средата на бедрата ми. Облякох потника и панталонките. Загледах се дали няма да намеря случайно и ластик, с който после ще си завържа косата преди тренировката. Намерих и го сложих на ръката си като гривна, за да не го загубя.

Явно няма закуска в леглото както при нормалните хора, а директно ще тренирам. Нямах такова намерение, той ще си чака. Слязох до кухнята. Видях, че на бар плота има купа с плодове и си взех два банана, които бързо изядох и хвърлих в близкия кош за боклук. Това щеше да ме засити за няколко часа.

Тръгнах нагоре, към стаята, в която вчера, докато бях под влиянието на дрога и алкохол, влязох. Може би там ще бъде и тренировката ми. Бях права, като стигнах го видях да ме чака. Свалих ластика от китката си и завързах косата си в рошава опашка, а докато го правех той извика насреща ми:

- Добро посещение ми направи снощи.

Погледнах встрани, защото се засрамих. Защо трябваше да го споменава?

Най-гадното беше, че още преди да сме започнали с тренировката той започна да ме напада с думи, а аз се правех, че нищо не е станало вчера. Иска ми се да беше вярно, но уви беше истина. Отричах до последно, защото наистина много ме бе срам от постъпката ми. Накрая успя да ме изхитри и се предадох като му признах, че помня всичко. Усмихна се, по онзи негов странно-зловещ начин. После пък смени темата и заговори за Веселяка, колко бил загазил. В същото време бяхме заели бойни позиции и започнахме тренировката, в която трябваше да покажа на какво съм способна. Веселяка не беше виновен. Казах всичко както е на чернокосия, но той така и не ми повярва. Знаеше си своето и през цялото време го повтаря. С третия удар, който не успях да избегна ме изненада и паднах. Все още смяташе, че го лъжа и затова ме предупреди да не го правя. Но аз не лъжех и това ме дразнеше! Без да кажа нищо друго се завъртях както съм на земята и го спънах. Дано го е заболяло! Бях се ядосала, той прекаляваше. Не трябваше да ме нарича лъжкиня! Отново се надвеси над мен и заключи краката и ръцете ми. Не можех да се измъкна от тази хватка затова и не се борех. Той беше по-силен!

- Гледай да не се повтаря тази случка! - процеди през зъби и стана от мен, като ме остави да се изправя без някой да ме спира. Изправих се в седнало положение и скръстих по турски краката си. Все още бях ядосана, затова оставих думите да излязат от мен след като забелязах, че чернокосия си тръгва:

- Какво ти пука? - викнах след него, но гласът ми трепна неволно. Чувствах страх, все още някъв страх от него. Тъкмо се изправях на крака със здраво стиснати юмруци и той се обърна към мен. Чувствах туптяща болка на главата си и предположих, че може би ще имам синина.

- Отиди да ти сменят превръзката. Айнщайн ще ти каже къде да отидеш - отбеляза той, като по-скоро направо ми заповяда. Дори не чувствах болка, а явно и превръзката се е изцапала. След като той я спомена отидох до близкото огледало, което беше в единия край на стаята и огледах врата си. Малка част от бинта беше оцветена в червено.

Трябваше да отида долу, за да ми сменят превръзката още сега. Намерих Айнщайн на същото място на което беше вчера и сутринта като дойдох до долу, за да си взема нещо за ядене. Този човек спи ли или е на батерии или зарядно? Какво толкова прави на този лаптоп?

Седнах до него и се опитах да надникна.

- Защо си тук и какво искаш? - затвори лаптопа и ме изгледа сърдито. Все едно съм му взела играчката. Толкова смешно ми беше станало, че едва не се разхилих.

- Дявола каза, че ще ми смениш бинта - вдигнах ръка и му посочих бинта на врата си с показалец.

- Не, може ли да отидеш при някой друг? - изърмори той, все така стискайки лаптопа затворен.

- Май не са тук, а Стив си отиде - проясних му ситуацията и той въздъхна отегчено. Явно не му се занимаваше сега с мен и има работа. Тъй като сама не мога да си сменя това нещо на врата нямаше избор нито един от двама ни.

- Ясно, отивам да взема комплекта и идвам. Не ми пипай лаптопа, ясно ли е!? - обясни ми като на малоумно дете, което обича да се бърка навсякъде. След като го уверих, че няма да му пипам лаптопа от злато, ме изгледа кратко и отиде да вземе нужното. Трябва да ми дадат награда, вдигнах го от мястото му.

Тъй като не винаги изпълнявам това, което съм казала, станах от мястото си и бързо вдигнах екрана. Той светна и се показа парола. Чудесно, защитен с парола, която не знам. Нямаше смисъл да пробвам пароли, защото не вярвах да е някоя проста, а по-скоро сложна, неразгадаема даже. Затворих лаптопа и си седнах на същото място на което до преди малко бях. Тъкмо на време го направих, защото точно минута и нещо по-късно Айнщайн се върна и отново ме изгледа все едно знаеше, че съм пипала неговото нещо. Но нямаше как да знае тъй, че не трябваше да се поддавам на тази манипулация.

- Намерих комплекта, махни сегашния бинт! - оповести и ми заповяда. Не исках да споря излишно, затова махнах парчето обвиващо врата ми и го сложих встрани. Айнщайн взе марля и я напои с дезинфектант. - Ще щипе... - предупреди ме преди да докосне раненото място и аз да изкърцам със зъби. Това беше ужасно гадно! Щипе, гори, щипе, гори и щипе! След като приключи с това, взе мехлема от аптечката и сложи малко количество върху раната. И накрая обви врата ми с чист бинт.

- Може би не трябва да питам, но какво ще стане с Веселяка... Той не беше виновен... - промърморих с някаква надежда да ми каже и в същото време желание да не разбирам.

- Заради случилото се вчера Веселяка ще си понесе последствията, когато се появи пред погледа на Дявола - безчувствено ми отговори Айнщайн. От тона му се разбираше, че не му пука особено.

- Но той не е виновен... - повторих като малко дете.

- За кой говорите? - Веселяка влезе в стаята и насочи погледа си към нас. Не ми се мисли какво следва...

- За това колко си загазил! - отговори му Айнщайн обръщайки се към него.

Корема ми изкъркори, явно закуската, която хапнах още като станах се оказа недостатъчна.

- Най-добре отиди да ядеш! - посъветва ме Айнщайн. Кимнах и се отправих натам.

Отворих хладилника и осъзнах, че е препълнен. Всъщност оставаше да е празен, това щеше да е много тъпо при положение, че се намираме в тази огромна къща. Знаех само няколко стаи от нея, а не ми се мислеше колко още има. Обзавеждането беше странно, леко мрачно и мистериозно, точно като Дявола. Но ми харесваше.