Момчето

  Анадир, Чукотски автономен окръг, Русия

  Септември 2027 г. 

  Александър беше поредното невинно дете, неготово за изпитанията на суровия живот на възрастните. Вече беше твърде голям, за да вярва в магии, чудеса, но той и за тринадесетия си рожден ден щеше да си пожелае да бъде обикновено момче. Това не се пораждаше само от факта, че майка му постоянно му натякваше, че е специален, а и от последствията от нейните уверения - постоянно му се налагаше да се мести от град на град. Това означаваше, че нямаше как да заформи приятелства и нямаше как да посещават за празниците баба и дядо, които с всяко изместване се оказваха все по-далеч от него.

  За да не се чувстваше самотен, му бяха взели таблет, чрез който да общува с роднините и онлайн приятелите, които никога не е срещал и едва ли щеше. Ежедневието му следваше някаква догма и единствено светът отвъд дисплея го вълнуваше, заради което той беше вечно заблеян в него, захласвайки се по всички чудни игри и филми. Те му показваха всичко, което той искаше да бъде.

  В училище повечето му връстници го гледаха накриво. Още отпреди да беше стъпил там за първи път, другите вече знаеха неща за него, шушукаха си игриво зад гърба му, а лицата им бяха изпълнени с детско любопитство. Все се намираше някой, който да се присламчи за малко при него, да се подпре на лакти и да пърха с мигли, разпитвайки го защо е сменил вече няколко училища. Лош ученик ли е? Изхвърляли ли са го?

  Но Александър беше още наивен и лесно доверчив, защото жадуваше за внимание, за приятелство. Затова им отговаряше, че е специален. Мълвата тръгваше на мига още на първия повей на вятъра сред всички и той по трудния начин научаваше, че хората на тази възраст са жестоки едни към други. Те се изпълваха с чувство за недостижимост и величие спрямо своята жертва и започваха един вербален тормоз. Все трябваше да има зад чий гръб да говорят, над кого да се присмиват, все някой да им е в устата, като че ли такъв беше законът. А той нищо не им беше направил, за да заслужи тази несправедливост. Така единственият му приятел се оказваше все таблетът.

  Върна се от поредния неприятен учебен ден, склонил тъжно глава, сложил ръце в джобовете си и надяващ се, че е невидим за околните. Искаше просто да стане невидим и да не му обръщаха никакво внимание - не му и трябваше вече това. Получаваше му се, докато не се обърна назад изведнъж и не зърна с края на окото си как един много висок мъж с руса войнишка прическа,караща го да изглежда гологлав отдалеч, го зяпаше през слънчевите си очила безизразно, но предпочете да го игнорира.

  Влезе вкъщи - живееше в малка къща на края на града - метна раницата си на стола и се сви на дивана безпомощно. Тишината беше започнала да го плаши, защото тя се ровеше в спомените му и възпроизвеждаше обидите в ушите му, затова пусна телевизора, за да не се чувства поне сам. Всеки следобед отбелязваше наум колко още дни му остават до завършването все едно беше затворник, отброяващ времето до свободата. Днес тормозът му беше дошъл в повече и изля насъбралата се негативна емоция под формата на сълзи и удряне на възглавницата.

  Майка му се беше върнала с две торби от хранителния магазин по-рано от очакваното и той засрамено заби подпухналото си лице в набитата възглавница, щом нейното присъствие се появи в неговия обсег.

  - Саша, какво има? - тя го забеляза и подмина, за да стовари покупките. Александър все си мислеше, че тя трябва веднага да се отзове при него и го успокои. Така си представяше нейната роля като родител. - Пак ли е заради училището?

  Казваше го все едно беше едно голямо нищо и това разкъсваше допълнително крехкото сърце на момчето. Защо така трябваше да се отнасят с чувствата му, защо все баща му трябваше да го отрязва и да му повтаря да се стегне. Те така ли се решаваха проблемите? Като скланяш глава и се правиш, че те не съществуват, а вътрешно прояждат душата ти?

  Той нищо не каза, мълча и едвам смееше да диша, за да можеше по-трудно да се разплаче отново, защото тя щеше да го огорчи повече.

  - Скоро ще им омръзне, ако им показваш, че не се засягаш - тя въздъхна с досада и седна на дивана до него. Направи кратка пауза, преди да продължи. - Може едно от момичетата просто да те харесва и да се изразява по този начин.

  Александър се смръщи, задържайки новия порив сълзи, забил все още главата си във възглавницата, която достатъчно се беше намокрила. Всеки път слушаше тази лекция и не му помагаше. Да звънне на класната също не му помагаше. Всички бяха силни само на думи, но на действия бяха едно нищо. Затваряха си очите и оставяха неправдата спрямо него да продължава, оставяха травмата да нараства с всеки ден. Кой родител счита за приемливо да се подиграват на детето му ежедневно, да му разбиват самочувствието и да го депресират? Единствената подкрепа, която да получава е да му казват да свиква.

  - Ти си виновна за всичко - промърмори момчето, а речта му едвам му се разбираше. Това искаше и той - да каже какво мисли пред човека, но да не бъде реално чут, за да не понесеше последствията от реакцията му. - Ти повтаряш, че съм специален, но вече не мога да го повярвам. Единствено съм специален за това, че на никой друг не му се подиграват.

  - Те ти завиждат, нормално е - майка му отново го пренебрегна с обичайните приказки, успяла да го чуе.

  - И защо съм специален? - повдигна въпросът момчето, след като сълзите му пресъхнаха още в очите му при отношението, което получаваше. Сякаш хлад премина през тялото и изстуди сърцето му, изчисти съзнанието и прокуди емоциите. Навлезе в любимото си състояние, в което временно просто не го интересуваше нищо, не мислеше за абсолютно нищо, не чувстваше също нищо. Ако можеше вечно да остане в това състояние само. - Защото се местим през половин година ли? Какъв е смисълът да се местим изобщо? Защо трябваше да напуснем родния Краснодар и да стигнем до забравения от Бога Анадир? Искам обратно вкъщи при баба и дядо.

  Той усети чуждата длан върху едното си рамо да го гали.

  - Рано ти е да го осмислиш, но ти си наистина специален - успя само да каже тя и момчето друго не беше очаквало. - Някой ден ще разбереш, обещавам ти. А местенето ни е свързано с отговора. Не мога да ти споделя нищо друго, освен че го правим за наша безопасност. Светът не е безопасно място и има много по-страшни неща от някакви детски закачки. И на нас не ни е приятно да живеем така, но съдбата така е отредила и ние трябва да играем по нейните правила. Някои хора дори нямат покрив над главите си, храна в чинията си, нови дрехи, образование, но те продължават напред въпреки това, защото всеки си има своя лична роля, която е длъжен да изпълни.

  Да, разбира се, неговите чувства нямат значение, той пак си внушава сам проблемите и просто трябва да ги игнорира или изключи. Ако това наистина беше нищожна дреболия, както майка му твърдеше, то как щеше да преживее трудните неща? Колкото и да му се повтаря, че животът беше хубав, той не го намираше за такъв, а и за единствената му радост - виртуалният свят - биваше съден постояно. С всеки ден се убеждаваше, че е прав.

  Александър чу как тя стана и си тръгна, а той се изниза след това в стаята си, взел таблета под ръка. Метна се на леглото си с чаршафи на астронавти и се загледа в плаката с галактики на стената си. Когато го гледаше, подсъзнателно винаги пипаше огърлицата, която криеше под дрехите си, за да не му се смеят и за нея, защото имаше странна форма. Тя му беше подарена преди няколко години от родителите му, които го бяха инструктирали да не я сваля никога, дори когато се къпе. Това е семейно съкровище и бил негов дълг да я пази, а някой ден да я предаде на своите наследници. Играеше си с нея, когато беше изнервен - тя като че ли пускаше едно топло синеещо сияние понякога, което го пренасяше обратно в родния дом при любимите си баба и дядо.

  Заигра се на таблета и временно цялата сивота в него беше изсмукана от цветния екран, заедно с всичките му проблеми. Кога щеше да е възможно да се пресели в този свят завинаги?

  Последва поредната мълчалива вечеря вкъщи, още часове пред екрана, един силно неспокоен сън, който го беше събудил посред нощта - беше за някаква висока и много красива жена на средна възраст в бляскава златна броня как му крещи да бяга, а нещо наистина го преследваше. Училищният ден отново се повтори като вчерашния, но с различни уроци. Нямаше търпение да се прибере вкъщи, за да отбележеше и този ден за отброен с въображаемия тебешир на въображаемата стена в своята глава. На прибиране отново видя онзи мъж със слънчевите очила, който просто го зяпаше, без да направи и гък. Ако не дишаше, можеше да мине и за восъчна фигура. Той нямаше ли си друга работа?

  На следващия ден по същото време отново го чакаше на същата позиция, както и на по-следващия, но той беше най-незначителният му проблем. Момчето междувременно съвсем се беше отчуждил от родителите си, че вече почти нищо не им казваше, а на външните дразнители вътрешно искаше да им се изплези и изкрещи да го оставят на мира. Единствено след като затръшнеше вратата на стаята си, се чувстваше в безопасност.

  През следващата нощ беше събуден от пронизващите писъци на майка си.