Жителите на малкия, крайбрежен град започваха да се скупчват край кея, както бяха сторили и предишната вечер, и по-предишната, както и тези преди тях. Всяка нощ една звезда угасваше на небосвода в продължение на година. Необяснимото явление беше започнало да плаши всички им. С всеки изминал ден нощите над Нимия започваха да стават все по-мрачни, а небосводът бавно почерняваше и то безвъзвратно. Тъмнината бе оглозгала луната, стигнала до първичната си фаза, превръщаща я в тънка месечина, която едва-едва се подаваше иззад буреносните облаци.

Соленото море бушуваше, обливаше дъсчения мост и разклащаше лодките на рибарите на пристанището, недалеч от тълпата. Приливът отмиваше на брега хиляди миди, водорасли и раци, припкащи отново към дълбоките, топли води. Бризът опръска лицето на едно малко момче, което се беше пресегнало да докосне вълните, но бе издърпано за ръката от майка си, притиснала го към дългите си, кобалтово сини поли. Не желаеше да изгуби и него в прегръдката на дълбоките води, както се бе случило неотдавна със съпруга ѝ, заминал, за да търси решение на проблема със звездите от далечния континент.

– Мисля, че трябва да послушаме пророчицата. – пророни същата жена, извърнала поглед от русите къдрици, които детето ѝ бе наследило от нея. – Ако продължим да бездействаме и не рискуваме, всичко ще потъне в непрогледен мрак.

– Да наименуваме звездите? – възкликна тъмнокосо момче, изглеждащо на не повече от двадесет и една. – Що за сатанински ритуал?

– Имаш ли други предложения, момче? – в зараждащият се спор се включи и един старец, който бе пристигнал на време с инвалидната си количка, за да чуе глупавото му изказване.

Младоликият врътна очи и въздишайки с досада, скръсти ръце пред гърдите си. Надигна глава и закова златистите си ириси в небето, плъзвайки ги по разбитото съзвездие. Нимийците последваха примера му до един, вглеждайки се в последните седем светлини, мъждукащи в здрача. Колкото и налудничаво да звучеше онова, което Баба Джу ги бе посъветвала да сторят, за да задържат звездите за вечността, трябваше поне да опитат.

– Защо точно имена? – обади се същото момченце, което се беше пробвало да помилва морето, вдигнало глава към майка си. – Какво ги прави толкова специални, мамо?

– Защото имената, сине, са вериги. – поде блондинката, получавайки одобрително кимване от заобикалящите я. – И наименуваш ли нещо, то се превръща в твое притежание, докато не го освободиш... или не умреш.

– А ние никога ли няма да освободим звездите?

– Не. – някой отговори вместо нея, пристъпвайки напред по пристана, изправяйки се срещу високите вълни, разколебаващи се и падащи в краката на високия мъж, погледнал през рамо назад. – Кой от вас има желанието да започне пръв?

На въпросът му беше отвърнато с мълчание, песента на чайките и повеят, свистящ над морската повърхност. Свивайки рамене, попиталият се обърна напред отново и помисли за кратко преди да проговори, посочвайки към кълбото в най-ляво с пръст:

– Нерейт. – хвърли бърз поглед на майката с детето, а след това отново се взря в най-голямата звезда. Мистериозна усмивка изгря върху лицето му, ала той побърза да я скрие. – Божествената майка, на която ще благодарим, защото няма да настъпи ден, в който и една от тези звезди да умре.

– Амаранур, за да е безсмъртна светлината. – предложи след него вдовицата и застана до него, опирайки рамото си в неговото. След това посочи съседната звезда, която отрази щастливо светлината си в сините ѝ очи.

Старецът, който бе смъмрил младежа със златистите очи, завъртя колелата на количката си напред и се спря зад онези, които вече бяха извършили своята част от среднощния ритуал. Малко време оставаше преди да настъпи полунощ и поредната бяла светлинка в небето да се превърне в ситен прах. Пепел, която щеше да бъде отнесена из галактиката, за да разкаже трагичната си история на някой, чакащ я на края на Вселената.

– Ю'илани.

– Какво означава? – обади се червенокоса девойка, която се беше умълчала. Името обаче я беше заинтригувало, привличайки вниманието ѝ.

– Младостта на небесната красота, която опасва нощта. Тя ще ни брани от опасната, чудовищна тъма. – изрече с дълбок глас и преплете пръстите на ръцете си, поставяйки ги в скута си.

– И аз искам да кръстя звезда! – провикна се хлапето със златни къдрици, но майка му побърза да го смъмри да мълчи.

– Сега е мой ред. – обяви същото момиче, което за секунди беше прибрало правата си коса, разливаща се като гъста кръв по гърба ѝ, във висока конска опашка. – Имеда. За надеждата на Нимия, която ужасът в небесата не успя да сломи.

Неочаквано сред прилива от имена прозвуча и названието на петата звезда, избрано от тъмнокосото момче, което първоначално бе възнегодувало срещу решението на Баба Джу:

– Вера.

– Означава „вяра", нали? – попита го девойката, споделила своя избор преди него. Погледите им се срещнаха за миг, колкото младежът да потвърди с кимане и едновременно да се извърнат към черния купол над тях.

След тях се присъединиха още трима нимийци, заставайки до високия мъж, обгърнал треперещите рамене на самотната майка, оказвайки ѝ подкрепата си.

– Овла.

– Марис.

– Идрил.

Една по една звездите заблещукаха, затрептяха пред погледите на хората, накацали като чайки по кея и започнаха да светят по-ярко отпреди минути. Сякаш се запечатаха завинаги в нощното небе, бавно започващо да се облича с цветовете на топаза отново. Явлението отлетя за секунди, оставяйки горящите кълба да притихнат и отново да се засмеят с първичното си, забулено сияние.

– Това ли беше? – попита жълтоокият, отправяйки въпроса си към всички. Хората започваха да се разотиват. Едни живееха далеч, а други съвсем близко до пристана. Той се провикна отново. – Успяхме ли?

– Имай вяра, момко. – отговори му старецът, дотътряйки се до него. Вдигна треперещата си длан и я постави върху мускулестата му ръка, усмихвайки се окуражително срещу обърканото му лице. – Утре отново ще видим звездите.

Дата: 17.06.2020 г.