Телефонът на Джимин издрънчаваше за стотен... не, за хиляден път.

Кой толкова го търсеше? Много просто. Лиса и Юнги.

Лиса, защото Джимин бе мислил наистина дълго и след всички свои размишления ѝ се бе обадил, съобщавайки ѝ, че ще се наложи двамата да се разделят.

А Юнги.. той се бе разтревожил, когато се бе събудил и в дома му нямаше и следа от Джимин. Беше изпратил толкова много съобщения, че вече им бе изгубил бройката и не бе получил отговор, нито познатото "seen" , на което всички негови приятели напоследък го оставяха.

Краката му несъзнателно го поведоха към дома на по-дребното момче, а той не им се и възпротиви.

И ето къде бе Мин Юнги сега. Пред дома на Парк Джимин, задъхан и страшно замаян, но без да му пука за това. Синекосият застъпва внимателно по дървената веранда, йато дъските се огъваха под тежеста му.

Ръката на Юнги беше на звънеца, но точно миг преди да позвъни, входната врата се отвори и плачещия Джимин веднага се хвърли в прегръдките му.