Джимин бе съобразил, че Юнги бе все още болен, затова го издърпа в дома си, но така и не го пусна, нито пък вдигна лицето си, за да го погледне.

Най-сетне бе осъзнал, че все още изпитваше чувства към Юнги. Чувства, които се бе опитал да убие, но вместо това просто бе заровил, залъгвайки се, че ги няма.

Дребното момче вдиша дълбоко от аромата на Юнги. И се опита да се съвземе. Приготвяше се. Да бъде отхвърлен отново. Но проклет да бе, не смяташе просто да ди замълчи и чувтсвата му дс останат неизказани. Не бе такъв човек.

- Юнги.. - поде Джимин, като се отдръпна от момчето със сините коси и макар да бе тъмно, Мин можеше да види колебанието, което чертите на лицето му издаваха, както и искрицата надежда в очите му. - Разделих се с Лиса.

- Защо? - попита равно Юнги, макар вътрешно да ликуваше.

- Защото вече харесвам друг. Винаги съм харесвал друг.

- И кого харесваш, Джимин? - Юнги се опита да сдържи усмивката си. Издайническа усмивка, която повече от ясно казваше, че Мин вече знае отговора.

- Теб. Винаги си бил ти. - Юнги щеше да излъже, ако кажеше, че сърцето му не пропусна удар при тези думи. - Знам, че съм ужасен. Знам, че вероятно и не изпитваш същото и ще ме отхвърлиш отново, но трябваше да.. - прочувствената реч на Джимин бе прекъсната от меките устни на момчето със сините коси.

Мин Юнги бе целунал Парк Джимин. Дали за да го накара да млъкне или не, това ще си остане тайна.

Юнги се отдели от обърканото момче, усмихвайки се някак глуповато.

- Прав си. - каза сетне. - Трябваше да ми кажеш.

- Юнги... ти.. - Джимин докосна съвсем леко устните си с върховете на пръстите си. - Това значи ли, че... - Юнги кимна, придърпвайки Чим в прегръдка.

- Аз също те харесвам, Парк Джимин. Ужасно много, бих казал.