Мин Юнги прегъна крайчето на страницата, до която бе стигнал и се изправи от студените стълби, протягайки тялото си. Костите му звучно изпукаха.

Момчето дори не бе забелязало, че къщата му бе станала по-тъмна. Навън се бе смрачило и антрето тънеше в мрак и сенки. Нищо чудно, че очите на Мин вече трудно разчитаха думите в прекрасен шрифт.

Звук от отключваща се врата го накара да подскочи. Момчето изпсува, когато лилавата главица на Намджун се показа иззад вратата му.

- Какво правиш тук? -попита Юнги, прозявайки се.

- Ти ми кажи какво правя тук. Не отговори на нито едно от обажданията ми, затова сметнах за добре, да намина. - Намджун хвърли бегъл поглед на дневника в ръката на Мин. - Пич, с какво си губиш времето? Не ми казвай, че водиш дневници.

- Не е мой, Намджун. - изсумтя Юнги, сядайки обратно в подножието на стълбите.

- На кого тогава? - Намджун се облегна на близката стена, като скръсти ръце пред гърдите си в очакване.

- На онзи Джимин е.

Намджун смръщи веждите си и примига изненадано.

- Престани да четеш.

- Не мога. - каза Юнги, тропайки с крака нервно по стъпалата.

- Причината?

- Нямам си на представа. - сви рамене Мин, изправяйки се. - Време е да си вървиш, Джун. Късно е.

Искам специално да благодаря на това тъпо зайче : angelwithdevilsmile за корицата. Давам ти цялата си любов. Благодаря ти, че първата корица, която създаде с фотошоп бе специално за мен. <3

Напоследък много първи неща уцелвам с теб.

1) Твой пръв официален общ проект, която е и всъщност оглавяваща двайста творба в публикациите ти. (  Намджин фик. Дайте му любов, ако желаете. (;  )

2) Твой пръв опит да се разбереш с фотошоп.

Много си е.

Глупаво ли ще е да кажа "Благодаря." , задето сподели тези неща с мен?