Отворих вратата много тихо и се опитах да се промъкна колкото се може по-незабележимо. Ключовете издрънчаха в ръката ми и веднага ги стиснах, за да спрат да издават звуци.

На дивана, както винаги, седеше баща ми и гледаше някакъв футболен мач. До него бяха оставени две кенчета с бира, очевидно едното беше празно. Очите му бяха зачервени от дългото зяпане на телевизора. Забелязах, че не се е бръснал от доста отдавна.

-Къде беше?-попита ме без да мести поглед от екрана.-Защо закъсняваш?

Заиграх се с ключовете и се почувствах като малко дете, което е направило беля. Винаги се чувствах така пред него.

-Учителката по математика не можа да си предаде урока навреме и ни задържа малко, за да свърши.-отвърнах му покорно.

-Казвал съм ти много пъти да не закъсняваш.

От телевизора се разнесе силен вик и баща ми измърмори нещо ядосано.

-Това са само 5 минути, татко. Не мисля, че е повод за разправии.

За първи път събрах смелост да му отвърна. Разбира се, след това съжалих.

-Не спазваш правилата ми. Това не ми харесва, Алисън.

-Не съм виновна, че директорът влзе в стаята и ни прекъсна урока. Искаше да ни съобщи кои от нас са се справили най-добре на олимпиадата по биология. Аз имах най-високият резултата от целия випуск.

Усмихнах се съвсем леко, но той не ми обърна внимание. Защо ли би се радвал на някое мое постижение? За него светът е само футбол, алкохол и юмруци.

-Отивам да си пиша домашните.-казах му след като видях, че няма да получа поздравления.

Тръгнах да се качвам по стълбите, но усетих как баща ми ме дръпна за ръката рязко и паднах, удряйки си силно главата в едно от стъпалата.

На мига ми стана ясно какво ще се случва. Поредният ден, в който ще бъда бита и унижавана...

Все още държейки ръката ми, ме ритна в коррма и от гърлото ми излезе нещо подобно на вик. Стиснах очи, исках да се събудя от този кошмар, но не можех.

-Не викай!-нареди ми така наречения ми баща.

-Спри!-опитах се да кажа, но получих един юмрук в лицето и се отказах да говоря и да го моля за милостиня.

Махах ръце и крака, гърчех се...нищо не помагаше. Ударите ставаха все по-силни, а болката-все по-непоносима. От време на време отварях очи, колкото да се убедя, че все още съм жива, и виждах следи от кръв.

Не помня колко време продължи всичко това, но изведнъж усетих, че вече никой не ме налагаше. Инстинктивно зарових лице в шепите си и заплаках силно.

-Нека това да ти е за урок и си го спомни следващия път, когато решиш да ми закъсняваш.-чух да казва задъхано баща ми.-Междудругото, довечера ще ядем макарони.

Последното изречение беше казано съвсем небрежно, сякаш нищо се беше случило. За него определено нищо не се беше случило, но за мен всеки един побой се отпечатваше в съзнанието ми и това влияеше на психиката ми.

****

"Отново ще се събудя сама, безпомощна, наранена. Леглото в стаята ми ще бъде изцапано с кръв. Ще трябва да почиствам раните си. Ще трябва да се преструвам, че това не се е случвало."

С мъка отворих очите си. Виждах всичко размазано, но едно ми беше ясно-не се намирах у дома след поредния побой. Бях в болнична стая. А нещото, което още повече ме изненада, беше, че не се събуждах сама за втори оът.

Трейс... Седеше на ръба на леглото ми и галеше ръката ми. Спомних си последните мигове, в които бях в съзнание.

-Хей.-каза ми и по лицето му се появи красивата му усмивка.-Как се чувстваш?

-Като паднала по стълбите.-отвърнах му и се опитах да се засмея, но не знам дали успях.

-Нося ти нещо.-Пресегна се към стола до леглото и видях, че ми подава зайчето Коди.-Помислих си, че може да ти потрябва.

Грабнах го от ръцете му и го гушнах. Усетих мекотата му и се почувствах по-добре. Страшно много исках да прегърна Трейс, но не успях, защото някакъв лекар влезе в стаята ми.

-Здравейте, госпожице Столкър.-поздрави ме.-Аз съм доктор Клеър. Как сте?

-Не знам, леко замаяна.-отвърнах и разтърках челото си.

-Това е нормално.-продължи той с неутрален тон.-Ще ви мине след няколко часа. Имунната висистема е отслабнала, може би сте преживели нещо. Както и да е, имате нужда от сън и храна. И не говоря само за днес, а за постоянно. Най-вече трябва да ядете плодове.

Поклатих глава в съгласие.

-Утре сутринта ще бъдете изписана. Ако има нещо, викнете сестрата.

Без да изчака да кажа каквото и да е, той напусна стаята.

****

Опитвах се да следвам съвета на доктор Клеър и да спя, но не ми се получаваше. През целия ден просот се излежавах със затворени очи. Вече наближаваше десет вечерта, а аз изобщо не бях мигнала.

За пореден път се завъртях и погледа ми се спря върху дремещия Трейс на стола.

-Не е нужно да седиш тук, знаеш, нали?-попитах го понеже го видях да се размърдва.

-Знам. Защо си още будна?

-Не мога да заспя.

-Да извикам ли сестрата?-попита докато ставаше.-Може да ти даде приспивателни.

-Не, не искам да ме тъпчат с хапчета. Добре съм, може просто да ми е хладно.

Той тръгна към леглото ми и си помислих, че просто ще вземе одеялото и ще ме завие, но всъщност той легна до мен и се озовах в прегръдките му.

-Така добре ли е?-прошепна в ухото ми.

-Да. Виж, Трейс, за това, което казах днес...

-Заспивай, сега не му е времето.-прекъсна ме и, сякаш по команда, заспах още на следващата минута.

****

Размърдах се. Дори полу-заспала усетих липсата на Трейс до себе си. Мястото му все още беше топло и си помислих, че просто е отишъл до тоалетна. Въпреки това, отворих очи.

Не, Трейс не беше до тоалетна. Пред се разкри една от най-ужасяващите гледки. Трейс беше прав, с вдигнати ръце, и до главата му беше опрян пистолет.

Въореки бледата светлина, веднага разпознах мъжа, който седеше пред него. Беше същият човек от снощи. Онзи, когото се караше с Трейс.

-Трейс, какво става тук?-попитах уплашена до смърт.

-Нищо всичко е наред.-каза и преглътна.-Не прави нищо, просто остани на мястото си.

Личеше си, че е уплашен.

-Послушай го, малката, не мърдай.-обърна се към мен непознатия.

-Мич, нека се разберем като хора.-помоли го Трейс с треперещ глас.-Остави оръжието.

Искаше ми се да избягам и да повикам помощ, но не можеш да мръдна. Чувствах се парализирана.

-Колко пъти да ти казвам да ми дадеш това, което искам?-отвърна му без да обръща внимание на думите му.-Търпението ми е изчерпано.

Побутна Трейс с пистолета и го долепи за стената.

-Трейс?-изхлипах.

Нямам идея как стана толкова бързо, но непозантия удари Трейс и го събори на земята, след което усетих студеното дуло на пистолета до лявото си слепоочие.

На следващата секунда Трейс стана от земята с разкървавена устна. Щом видя в какво положение се намирах, за първи път видях в очите му истински страх.

-Ще боря до три.-изсъска Мич в ухото ми и издадох приглушен звук. Давех се в сълзите си.-Ако не ми дадеш парите, ще й пръсна мозъка, ясно?!

Заплаках още по-силно.

-Едно...-започна да брои.

-Няма да го направиш!

-Познаваш ме, ще го направя. Две...

-Недей... Престани, моял те. Правиш грешка.-продължи Трейс.

-Не. Ти правиш грешка. Три!

Затворих очи в очакване на смъртта си.

-По дяволите, не!-извика Трейс с всичка сила.-Ще ти дам шибаните пари, пусни я!

Отворих очи и видях, че по лицето му течаха сълзи и беше зачервен от викането.

-Моля те.-каза едва.-Дай ми само един ден, само един и ще ти дам всичко, което поискаш. Само я остави!

След няколко мъчителни секунди Мич дръпна пистолета от мен и аз паднах от безсилие на леглото и заплаках силно във възгалвницата.

-Добре. Ще ти звънна, за да се разберем.-бяха последните думи на Мич и чух вратата да се затваря.

В следващият миг Трейс вече беше, едва ли не, върху мен.

-Мамка му, Али!-почти викаше той, но аз едва го чувах.-Кажи ми, че не си ранена! Али, погледни ме!

Не можех да го погледна, не можех да правя нищо. Нямах сили! Имах чувството, че отново ще припадна, но този път няма да се събудя.

Трейс извика за пореден път името ми и го оставих да ме вдигме като чувал с картофи и да ме изправи в седнало положение. Сега вече бях точно на неговата височина. Той сложи ръце на бузите ми и ме накара да го погледна в очите.

Тези големи тъмни очи... Очите, които ме караха да забравя целия свят. Очите, които ми даваха спокойствие и сигурност. Очите, който ми вдъхваха сили да продължа напред. Не нямам идея как, но отново успя. Сълзите мигновено спряха да текат, въпреки че тялото ми все още се тресеше от страх.

-Обещавам ти, заклевам се, че никой никога няма да те нарани!-каза ми.-Искам да се успокоиш и да се опиташ да заспиш!

-Но ти си ранен...-едва успях да кажа и докоснах кървящата му уста с палец. Задържах го, защото се надявах, че така ще я накарам да зарастне. Кръвта му беше топла.

-Ще се оправя.-отвърна тихо.-Не е голяма работа. Сега, заспивай, а аз ще те пазя. Всичко ще бъде наред.

****

Щом се събудих на сутринта, се чувствах някак по-различно от обикновено. Очевидно снощното "посещение" беше причината за това. Не ми се говореше, чувствах се отпаднала и сърцето ми все още биеше силно. Както винаги, не ми се ядеше, но Трейс не накара насила да изям една ябълка, въпреки че още на втората хапка бях преяла.

Влязох в банята да си взема душ. Не се бавих много, не съм от хората, които висят в банята с часове. 5 минути ми бяха напълно достатъчни. Естествено, бях отнесена. Правех всичко машинално. Сапунисах се, измих си зъбите, облякох се, а дори не си спомням как точно.

Трейс тъкмо излизаше от банята-облечен и готов за тръгване, когато доктор Клеър почука на вратата и влезе без покана.

-Добро утро. Съжалявам, че се забавих, но суматохата ме накара да забравя какви са ми задълженията.

-Какво става?-попита го Трейс изненадано и леко притеснено.

-Не разбрахте ли? Презнощта някой е нахлул в отделението и е убил една медиценска сестра и един лекар. Чистачът е намерил труповете им тази сутрин в килера.

Преглътнах, за да не изпищя.

Два трупа. Убийство. Снощи.

-Все още се търсят улики, за да се разбере кой е убиеца и какво точно е искал. Полицията смята, че извършителят е имал причина да го направи.-Телефонът му звънна.-Извинете.

След като той се отдалечи на достатъчно разстояние от нас, се обърнах към Трейс.

-Мич...-произнесох шепнешком.-Защо го е направил?

-За да влезе. Никой не би го пуснал просто ей така. Щом нещо не му харесва, той убива. Това е бил единственият начин да стигне до нас.

Щях да кажа още нещо, но доктор Клеър се върна и ми подаде един лист, на който се разписах. Вече можехме да си вървим.

Из цялата болница сновяха хора, дори повече от обикновено. Полицаи и репортери обсъждаха нещо оживено. Исках да се махна оттам колкото се може по-бързо. За радост, Трейс също и двамата почти бягахме към изхода.

Трябваше да разбера какво става!