Случвало ли ви се е някога да се събудите, да осъзнаете, че това е реалноста, но въпреки всичко пак да затворите очи и тайничко да се надявате, че след като ги отворите този път, светът ще е по - различен?

Е, на мен ми се случи.

На леглото до мен бяха оставени някакви дрехи - рокля на малки цветенца и сива жилетка. Предположих, че госпожа Баркс ги е носила преди години.

Облякох ги и минах за 5 минути през банята. Вързах си косата на хлабава опашка, колкото да изглеждам прилично, и отидох в кухнята.

Оттам се носеше прекрасен аромат на палачинки. Господин Баркс вече беше на масата, а Тина му подаваше една палачинка. За момент се почувствах неудобно, че ги прекъсвам.

-Добро утро, Алисън!-поздрави ме тя весело.-Сядай, дано обичаш палачинки!

Настаних се до господин Баркс.

-Алисън, нали?-попита той. Поклатих глава.-Извинявам се за снощи, кисел съм, щом ме събудят. Не го приемай лично, аз се радвам, че си тук.

-Всичко е наред.-уверих го и в този момент Тина ми поднесе чиния, пълна с палачинки, залети с шоколад.-Благодаря.

Тя се настани до мъжа си и тримата започнахме да ядем.

Забелязах, че двамата през цялото време си държаха ръцете и се усмихваха един на друг. Гледах ги и просто им се радвах. Винаги съм си мечтала за такова семейство - задружно. Но отдавна ми беше ясно, че никога няма да го получа.

-Благодаря ви за палачинките, бяха невероятни.-казах след като ги изядох.

Телефонът ми иззвъня и го погледнах скришом под масата.

"Нека се видим. Ще ти кажа всичко. Ще бъда на онзи паркинг, на който спряхме колата ми, когато отивахме на среща. Ела, ако искаш.-Т."

-Всичко наред ли е?-чух гласа на господин Баркс. Очевидно съм изглеждала доста объркана.

-Да.-казах и станах.-Трябва да вървя.

Тина ме съпроводи до вратата.

-Днес си освободена от работа. А довечера, ако пак имаш някакъв проблем, тук си добре дошла.-каза ми.

Прегърнах я от благодарност, но лошото беше, че аз не знаех къде наистина да отида. Но все пак наум се благодарих на Господ, задето двамата не ме разпитваха какво ми се е случило.

****

С миши крачки пристигнах на паркинга. Не знаех какво да очаквам, та аз дори вече не знаех кой е той! Краката ми отказваха да се подчиняват на мозъка ми и трябваше постоянно да си повтарям да вървя.

До една от колите седеше той. Инстинктивно направих крачка назад, защото ме видя.

-Хей, спокойно.-каза ми и вдигна ръце.-Няма да те нараня, нарочно те извиках тук, за да сме заобиколени от хора и да си сигурна, че нищо няма да ти направя. Дори няма да те докосна, кълна се.

След като видя, че няма да му отговоря, ми посочи колата.

-Нека влезем. Не бива другите да ни слушат.

Отидох от другата сттана на колата и се настаних на седалката до него. Той седна след мен на шофьорското място. Няколко минути просто мълчахме. Никой не знаеше откъде да започне.

-Ще ме предадеш, нали?-попита най-накрая.

-Ако исках да го направя, досега щеше да си в затвора.-отвърнах, изпускайки частта снощи, когато бях на косъм да се обадя на полицията.-Нямаме цял ден, казвай каквото имаш за казване.

Отново надвисна гробна тишина. Толкова беше тихо, че чак чувах дишането му, което в момента беше накъсано. Беше затвотил очи и стискаше здраво устни, сякаш си припомняше отново и отново всеки един мъчителен спомен. Имах чувството, че скоро ще заплаче, но не се случи.

-Бях на десет.-започна.-Баща ми имаше проблеми с алкохола. Една вечер ме изпрати навън, за да му купя още. Беше късно и аз бях уплашен, имах чувството, че нещо ще ми се случи...и наистина се случи. Вече се връщах от магазина, когато някой ме сграбчи и ме вкара в колата си. Събудих се в дома му, започнах да плача и да казвам, че семейството ми няма пари за откупа, но той не искаше нищо такова.

Преглътна отново.

-Казваше се Бени Морисън. Той ме превърна в машина за убиване.

Беше му трудно да говори за това, виждаше се ясно.

-Научи ме на много неща. Децата на моята възраст тогава ритаха топка навън, а аз вече можех да си служа ловко с пистолет, нож и всякакви други оръжия. Правех всичко против волята си, но нямах избор. След време започна да ме изпраща на "мисии". Убивах всички без да ми мигне окото. Бях станал много добър, полицията никога не ме хващаше. Е, само последния път.

"Семейството му."

-Трябваше да убия четири-членно семейство-майка, баща, дъщеря и син. Очевидно е имал проблеми и с тях. Естествено, отидох и ги убих до един. Лошото беше, че чак след като го направих, осъзнах, че това е моето семсйство. Нямах идея, че са се преместили на нов адрес, нито пък, че са познавали човекът, при когото живеех.

В този момент сълзите потекоха от очите му и той се подпря на волана. И на мен ми се искаше да плача.

-Не исках да го правя!-проплака и се надигна.-Те бяха мъртви! Аз ги убих! Седейки около тях и плачейки, не забелязах полицията и тогава, за първи и последен път, заснеха лицето ми и разбраха за името ми, и от година и половина медиите не спират да ме обсъждат. Те знаят само за това убийство, но не и за десетките други човешки животи, които съм отнел.

Как точно трябваше да му отвърна? Какво можех аз да му кажа? Не се сетих за нищо, затова просто разтърках лицето си. Информацията ми беше в повече.

-Убил си и Анди.-Погледна ме учудено.-Синът на госпожа Баркс. Бил е първа година в колежа.-Той не ми отговори, което значеше, че наистина е бил той, затова продължих.-Все още правиш ли такива неща?

-Не. Щом се случи всичко това със семейството ми, избягах от Охайо и дойдох тук. Вече само се крия, но не много успешно. Позволих ти да ме доближиш и нещата свършиха както си ги представях. Вие с Джоуи сте единствените, които знаете, моля те, не го разпространявай.

Хвана ми ръката, въпреки обещанието си, че няма да ме докосва. Изгледах го продължително и той се осъзна.

-А кой беше онзи от болницата?-попитах. Това беше последния ми въпрос, нямаше да издържа на повече.

-Мич ли? Той ми правеше фалшивите документи. Последният път нямах достатъчно пъти да му платя и все още не бях. Това беше просто сплашване, за да си получи парите.

Заиграх се със копчетата на жилетката си.

-Съжалявам. За всичко, което ти се е случило.-казах.-Ще вървя.

Тръгнах да отварям вратата, но той ме спря.

-Чакай, ами какво ще стане с нас?-попита ме с разтреперан глас. Страхуваше се от отговора ми.-Погледни ме, аз съм си същия човек, аз съм Трейс! Погледни ме в очите, обичам те!

-Не!-поклатих глава, за да предупредя сълзите си да не излизат.-Ти си Джейс! И знаеш ли, повече ме боли от факта, че през цялото време си ме лъгал!

Джейс изглеждаше съкрушен. Болката беше обладала тялото му. В този миг осъзнах колко съм го наранила с последните си думи и знаех, че единственото, което иска е мен. Не искаше да ме загуби!

Чувствах се гадно да го гледам такъв - съкрушен, наранен, изгубен. Сякаш неговата болка беше моя болка.

-Просто ми дай малко време.-казах накрая и отворих вратата.

Щом излязох навън, почувствах летния топъл въздух. Но дробовете ми сякаш отказваха да поемат кислород, също както мозъкът ми цялата информация за самоличността и живота на мъжът, който обичах.

----------------------

Хей... Знам, че не качвам вече толкова често (но си има причина), но все пак се надявам все още да се интересувате от историята. Тъй като коментарите на последната глава, която беше наистина много важна, бяха малко и се замислих дали ви харесва как се развиват действията досега? Искам да знам, така че кажете си мнението. ;) ♡