Ден след скандала с Трейс, излязох в града, за да си прочистя мислите. Казах на госпожа Баркс да ми даде почивен ден, защото не се чувствам добре. Тя не ми повярва, но все пак ме освободи.

Вървях бавно и спокойно по улиците. Бях си сложила качулка, защото не знаех дали баща ми е още в града и не исках да рискувам да ме разпознае. На рамото си носех чантичка и ръцете ми бяха свити на юмруци в ръкавите на суичера ми. Стисках силно палците си-стар навик. Имах чувството, че ако ги пусна, ще падна.

Седнах на една пейка в парка и се загледах в хората около мен. Все още чувах ядосаните думи на Трейс, че ме обича и усещах устните му върху моите. Всичко ми беше страшно объркано.

Отворих чантичката си и оттам извадих брошура. Загледах се в нея, но не можах да прочета докрай написаното, защото до мен се настани...Бела.

-С теб има много да си говорим, госпожичке.-каза ми и скръсти ръце.-Каза ми, че ще ми кажеш, ако се случи нещо между теб и господин Потаен. А в момента определено се случва нещо и ти не си ми казала. Защо?

-Няма ли отърване от теб?-отговорих й на въпроса с въпрос.

-Стига си сменяла темата. Той ти каза, че те обича.

-Как пък чу това?!

-Имам 3-годишен син и трябва постоянно да се ослушвам какво прави. Слухът ми е много добър. Пък и двамата крещяхте толкова силно, че може да ви чули дори в Канада.

Нямах друг избор. Разказах й как той ме беше целунал, после за играта на "Истина и предизвикателство", за думите на Джоуи, за скандала в коридора и през цялото време тя сияеше от радост.

-Това е невероятно!-каза весело.-Най-хубавата любовна история!

-Ама ти сериозно ли?! Той дори не иска да ме вижда,няма нищо хубаво. Виж, нека да оставим Трейс настрана. Да говорим за нещо друго.

-Добре.-съгласи се.-Какво е това?-попита и посочи брошурата.

-Брошура за университета в Сиатъл.-казах небрежно и я прибрах в чантата.

-Ще учиш в колеж?

-Не знам. Но искам да имам образование, не ми се работи в библиотека до края на живота ми. Ти не учиш ли нещо?

-Уча в оналйн-университет. Знаеш, не мога да оставя Алекс сам у дома. Уча право. Ами ти с какво ще кандидастваш? Ако изобщо го направиш де.

-Не знам, но винаги съм искала да уча психология.

Тя се изсмя.

-Искаш да оправяш проблемите на другите? Как смяташ да го направиш, та ти дори не можеш да оправиш своите! Трябва ли да споменавам Трейс?-Изгледах я и я фрасна леко по рамото и двете се засмяхме.

Донкъъде беше права. Май е по-добре първо да се науча да се справям със собствените си проблеми, преди да започна с чуждите.

****

Страхувах се да говоря с Трейс. Страхувах се да погледна в очите. По дяволите, той ми беше казал, че ме обича, а аз просто седях срещу него и го гледах без да му отвърна. Не знаех какво трябва да правя. Бях му бясна, но пък в същото време таях чувства към него още от самото начало дълбоко в себе си.

Истината беше, както той каза, че ме е страх от него. Не знам какво да очаквам, той е по-голям от мен, а аз съм неопитна във...всичко. Също така и настроенията му са толкова променливи. И тази тайна... Но всички тези неща някак си ме привличаха към него.

Почуках леко на вратата му, но се оказа отворена. Влзох и се огледах. Беше празно, Трейс го нямаше.

-Ехо? Трейс?-извиках, но никой не ми отговори. Мъртва тишина. Помислих си, че е в банята, но оттам нищо не се чуваше. Все пак се доближих.-Трейс, вътре ли си?

Пак нямаше отговор.

Няамше какво повече да правя и реших да си ходя, но се спрях до леглото му, на което беше хвърлена някаква бяла тениска. Взех я, не знам защо, и седнах на меката завивка. Загледах се в тениската. Изглеждаше стара и намачкана, но ми направиха впечатление някакви избелели червени петна по яката. Докосмах ги, отдавна бяха засъхнали, но ми се стори адски странно от какво могат да бъдат.

-Какво правиш тук?-чух плътния глас на Трейс и го видях да влиза през вратата. В ръката си държеше бутилка с вода, която остави на плота в кухнята. Инстинктивно хвърлих тениската настрана и станах.

-Съжалявам, беше отключено.-казах тихо, но той все оизглеждаше ядосан.

-И? Тпва не значи, че трябва да нахлуваш в дома ми.

-Съжалявам.-казах отново.

Дланите ми бяха потни и започнах нервно да ги бърша в панталона си. Стиснах палеца си в опит да се успокоя, но не помогна много.

-Защо си тук?-попита ме и скръсти ръце. Определено присъствието ми не му неше приятно и напълно го разбирах. Той ми каза толкова лични и съкровени чувства, а аз се държах като идиот.-Попринцип човек отива в дома на друг поради някаква причина. Каква е твоята?

"Наистина, Алисън... Каква е твоята причина?Защо си там?"-попита ме подло подсъзнанието ми.

-Ами, аз...-Езикът ми беше вързан на възел, не знаех какво да кажа.-...Дойдох, защото вчера ти ми каза, че...

-Помня какво казах.-прекъсна ме.-Помня и твоите думи също.

-Да. И двамата казахме глупости.-промърморих и той се погледна изненадано. Пак сгреших някъде!

-Моето не беше глупост, Али. Не съжалявам за думите си или за действията си. Не съжалявам, че казах, че те обичам, не съжалявам, че те целунах.

Сърцето ми заби бързо и иамх чувството, че скоро ще изскочи. Затаих дъх, смилайки информацията.

-Мислех, че си ми бесен.-казах. Това беше единственото нещо, което успях да кажа.

Той се доближи до мен.

-Така е. Но в същото време не мога да ти се сърдя.-Прибра кичур коса зад ухото ми. Усмихнах се леко.

-Защо аз? Защо не някое друго момиче. Имам предвид, не съм от най-красивите. Не съм и уверена в себе си. Аз съм...обикновена.

-Да, може би се нуждая точно от едно обикновено нещо в живота ми.

-Но ти ми каза, че не бива да съм с теб, че ще бъдем грешка и т.н.

-Не съм казвал точно тези думи. Но...грешил съм много пъти в живота си. И ти си най-добрата грешка, която някога съм правил.

Беше едно глава по-висок от мен и се наложи да се наведе, за да ме целуне. Този път целувката беше нежна и плаха. Сякаш се страхуваше да не се разпадна и този миг да отлети завинаги. Плъзна устните си по моите и сплете пръсти с моите.

-Сигурна ли си, че искаш да се забъркаваш с човек като мен?-каза шепнешком. Усещах устните му да се движат върху моите.

Успях да поклатя глава.

-Не ми пука какъв си. Аз те обичам.-успях да изрека и отново се целунахме, този път по-смело.

Чувствах се като в някакъв сън! И не исках да се събуждам от него! Всичко ми се струваше толкова нереално! С Трейс си призанхме чувствата и сега бяхме заедно.

Той беше мой и аз бях негова!

Продължихме да се целуваме, но ни прекъсна почукване на вратата. И на двама ни не ни беше особено приятно, но Трейс все пак се насочи към вратата и погледна през шпионката.

-Кой е?-попитах.

-Някакъв мъж с гъста брада.-отвърна ми и тогава нещо прищрака в главата ми.

-Не, недей!-извиках, но беше твърде късно, защото той беше отворил. Единственото, което успях да направя беше да се полепя до стената и да се надявам да не ме види.

-Здравейте, търся дъщеря си Алисън Столкър.-чух познатия глас на баща си.

Човекът, от който се страхувах, беше тук...