-Али, събуди се, пристигнахме!-чих нежния глас на Джейс, който ме извади от един дълбок сън. Надигнах сънено глава.-Добро утро, мила.

Огледах обстановката около себе си неразбиращо. Намирах се в доста луксозна кола, Джоуи беше на волана и същевременно хапваше хот-дог, а Джейс беше на седалката до него и ме гледаше с лека усмивка, подавайки ми друг хот-дог. Хвърлих поглед през прозореца и веднага се досетих къде бяхме.

Сиатълските улици бяха претъпкани с хора, а ние се намирахме в голямо задръстване.

Коремът ми се сви и очевидно от изражението ми си е проличало, защото Джейс отново ми бутна хот-дога в ръцете.

-Хапни, не си яла нищо от много време.-Поех го бавно и отхапах една хапка. Още повече ми се догади.

-Не съм гладна, а притеснена.-казах и осъзнах колко много всъщност ме болеше гърлото от онова викане.-Къде отиваме сега?

-Ами първо ни трябва много късмет, за да излезем от това шибано задръстване!-каза раздразнено Джоуи с препълнена уста. Честно казано, много ми заприлича на таксиджия от Ню Йорк.

-Казах ти, че трябва да се срещна с един човек. Джоуи ще ми помогне.-каза Джейс.

-Ами аз? Искам да дойда с вас!

-Не.-махна веднага Джейс с ръка.-В никакъв случай. Ти ще дойдеш после, ще дойда да те взема.

-А къде ще остана?-попитах.

Двамата отпред се спогледнаха, но никой не се реши да ми отговори. Но аз веднага разбрах-връщах се отново у дома, тоест в малкият ми мил апартамент.

Отхапах последна хапка от хот-дога и го оставих на седалката до себе си. Не бях изяла даже половината, но вече нямах и капка апетит. Просто скръстих сърдито ръце и се загледах в бавните коли около себе си. Всеки се движеше със скоростта на костенурка и не мислех, че скоро щяхме да започнем да се движим по-бързо.

***
Един, два, три часа... Най-после, след много тихи псувни от страна на Джоуи, успяхме да излезем от задръстването и се запътихме към блока, в който с Джейс преди живеехме и бяхме съседи.

Ръцете ми мигновено започнаха да се потят от страх да не би отново да се опитат да ни заловят. Надявах се никой да не забележи притеснението ми, но много добре знаех, че и двамата знаят, че ме е страх.

Съвсем скоро спряхме пред малкия остарял блок, в който имах толкова много спомени-и добри, и лоши. Разкопчах колана и погледнах към момчетата пред мен.

-Стаята ти е отключена, така че спокойно можеш да влезеш.-Поклатих глава в съгласие.

Джейс се обърна и ме погледна в очите.

-След малко ще се върнем, обещавам ти.

-Пазете се, моля ви.-казах им и излязох от колата. Докато се обърна, колата вече я нямаше. Явно наистина бързаха.

Студеният въздух ме накара да се свия още повече в суичера, който носех вече от много време. Цялата треперех, но не само това лошото време, което беше типично за Сиатъл за този сезон.

Входната врата беше отключена, за мое щастие. Заизкачвах се тихо по стълбите и след малко стигнах своя етаж.

Нищо не се беше променило. Апартамените ни си бяха все още там, както и този на Бела. Плахо побутнах вратата на своя и тя се отвори без никакво усилие. Поех си дълбоко въздух и влязох вътре.

Гледката ме натъжи и разгневи едновременно.

Всичко беше с главата надолу. Храна, дрехи, прибори, принадлежности. Очевидно полицията беше направила пълен обиск на апартамента ми. На леглото ми все още стоеше розовият ми куфар, в който си прибирах нещата онзи ден, в който смятах да заминавам при майка си, но полицията ни погна.

Доближих се леко и видях, че и нещата в него бяха разхвърляни. Погледът ми падна върху зайчето ми Коди, което в момента лежеше безпомощно в края на леглото. Взех го и забелязах леко скъсване в областта на врата му.

Знаех, че просто ще го зашия, но въпреки това, очите ми се напълниха със сълзи. Не само заради любимата ми играчка като дете, а и заради всичко, което беше унищожила полицията.

-Алисън?-чух някой да казва името ми зад мен и от уплаха замалко не изпишях. Обърнах се рязко и с радост видях едновременно радостното и изненадано лице на Бела.-Това ти ли си наистина?!

-Бела!-казах развеселено и я прегърнах силно.-Толкова се радвам да те видя!

-Ама ти сериозно ли? Аз би трябвало да съм по-радостна! Мислех си, че няма да те видя повече! Полицията търсеше теб и Трейс, който всъщност не е бил Трейс, разпитваха ме, не знаех какво да им кажа, не знаех какво става!

-Дълга история, наистина.-казах уморено.

-Е, синът ми тъкмо заспа, така че имам време.

След около половин час вече и бях разказала всичко, което ни се беше случило-за самоличността на Джейс, миналото му, преследването, майка ми, залавянето ни от Бени, двете убийства, които извърших.

Бела през цялото яреме ме гледаше със зяпнала уста и през пет минути повтаряше колко вълнуваща любовна история би било това.

-А сега какво ще правите? А и защо се върнахте тук?-попита ме щом свърших с разказа си.

-Не знам. Джейс каза, че трябва да се срещне с някого и после сифурно ще заминем някъде надалеч. Не бива да се задържаме дълго тук.-Преглътнах.-Благодаря ти, че не си казала нищо за мен пред полицията, по-скоро за нас.

-Как да кажа нещо като нищо не знам. Но, кълна се, дори и да знаех, никога не бих ви издала.-усмихна ми се тя и в този момент разбрах колко добра приятелка си имам всъщност.

На вратата ми леко се почука и Джейс се появи пред нас.

-Здравейте.-поздрави ни.

-Здравей, Джейс.-махна му весело Бела.

-Али, време е да тръгваме.

Сългасих се и прегърнах Бела за сбогом. Толкова щеше да ми липсва.

-Обещай ми, че ще ми се обаждаш от време на време. И да ми дойдеш на гости някой път.-каза ми тя.

-Определено. Много ще ми липсваш. Ти си най-невероятният човек на света!

След това Джейс също се сбогува с Бела и й благодари. През това време аз взех зайчето си Коди в ръце и огледах за последен път апартамента си. След около минутка тримата напуснахме окончателно и гледах как Бела ни маха от етажа докато ние бавно слизахме по стълбите.

Долу до входа стоеше Мерцедеса, но вместо да видя Джоуи да ни чака, видях нянакъв друг човек. Отне ми малко време, за да се сетя кой беше той.

Мич-онзи, който изработваше фалшивите документи за Джейс и онзи, който се опита да ни убие онази нощ в болницата. Веднага си спомних за студеното дуло на пистолета му, което беше опряно до слепоочието ми.

Без да казва нищо, той подаде една лична карта и един паспорт на Джейс, а след това и на мен. Предпазливо ги взех от ръката му. После, без да каже каквато и да е думичка, си тръгна, оставяйки ме с учудена физиономия.

-Какво е това, Джейс?-осмелих се да попитам.

На документите, които току-що ми бяха дадени пишеше името Анджела Паркър.

-Ако искаме нормален живот заедно, трябва истинската ни самоличност да изчезне. Това са новите ни имена. Ще започнем живота си на чисто.-каза ми той с усмивка.

Не съм вярвала, че да сменя цялата си идентичност ще бъде толкова хубаво и успокояващо за мен.

-На наше име вече има купена къща в малко провинциално градче в южната част на страната. Ще водим спокоен и щастлива живот...както винаги си искала.

-Наистина ли? Ще направиш това за мен?-изрекох невярващо.

-Ще направя всичко за теб.-отвърна ми и аз го целунах страстно.

Качихме се в колата и кожата ми настръхна от вълнение, когато Джейс запали двигателя и после целуна кокалчетата на лявата ми ръка.

-Готова ли си?-попита развеселено.

Вдишах дълбоко въздух и издишах с облекчение. Новидят ни живот започваше в този съдбовен миг.

-Готова.

-------------------
Това беше последната глава! Скоро качвам епилога, в който ви очаква една изненада! ;)

Какво мислите?