Препоръчвам да си пуснете песента, докато четете шеста глава.<3

-Какво правиш, за Бога? – възнегодува Обри, следвайки Лиза навътре в дебрите на гората. Тук дърветата растяха по-нагъсто, огромни бодливи храсти обвиваха стволовете им, а късовете руини увеличаваха многократно броя си. Русокосата усещаше как уплахата на малката боязлива брюнетка се увеличава с всяка извървяна стъпка, отвеждаща ги по-далеч и по-далеч от набързо спретнатия им лагер. Колкото и младата жена да искаше да сподели своите привидения с приятеля си, а вече и заел по-висша позиция Ейдън, бе сигурна, че той щеше да прекрати летенето й сред облаците само с няколко думи. Ах, какъв реалист бе той за сметка на нея – абсолютната мечтателка.

- Хей – извиси се гласът на спътницата й, - не ме ли чу?!

Лиза не отговори, но заби пети в подалата своите малки зелени пипала изпод земята трева. Белите подметки на сивите й маратонки вече бяха придобили зеленеещ оттенък.

Не можеше да й сподели какво бе видяла на камъка. Какво бе прочела, въпреки че не бе написан на нито един от езиците, които познаваше. Простите драсканици и отпечатъци се бяха разместили сякаш под волята на погледа, подчинили се на очите й с цвят на топло какао и оформяха думи, който ума й успя да разбере.

„Тук почива тя – поклонницата, убийцата, затворницата.“- гласяха те, а сърцето й замря в миг на наслада и ужас.

Нима тук тя щеше да срещне онази възхитителна борбена жена? Нима тук тялото й бе намерило вековния си покой? Нима духът й й бе прошепнал за това необитаемо кътче на картата?

- Знаеш ли, аз… - започна тя и осъзна едно: дори и Обри да бе творец и поет, нямаше да одобри идеята й да се хвърли заедно с нея в древна гробница на мнима богиня. – Аз наистина искам да видя тези руини! – подбра внимателно думите си. В тях нямаше лъжа, само малко скриване на истината.

Тъмнокосата наклони объркано глава и премигна, сякаш се опасяваше, че реалността си прави шеги с нея. След като се окопити в продължение на няколко дълги минути, проговори:

- Не знаех, че имаш вкус за оценяване на архитектурата на стари сгради.

Блондинката не можеше да не отбележи, че приятелката й бе все така болезнено откровена, както във всяка друга ситуация. Тя само се засмя в конфузната ситуация, в която се бе озовала и продължи да провира добре оформеното си тяло между дървесните клони, обсипани с растителност и тук-там бръшлян, задушаващ ги с увивните си крайници.

- Попаднах на интересна статия – проговори тя. Гласът й се извися във въздуха, неуспявайки да прикрие „благородната“ й лъжа.

- И реши да хукнеш подир речите на някой болен мозък?

Думите й, макар и да бяха отправени с чиста загриженост, удряха много по-силно и от стрелите на враг. Дори и да не го осъзнаваше, езикът на Обри имаше способността да реже като нож, като брадвата на палач, изострена до краен предел, за да отсече главата на подсъдимият само с един точен удар.

- Да… имам предвид не, но – спря се тя навреме и се опита да прецени точните си думи. Лиза въздъхна театрално, надявайки се да спечели малката единствено относно ръста си тъмнокоска на своя страна. – Огледай се, Би, това място е вълшебно.

Надяваше се използването на прякора, който й бе измислила още в момента на запознаването им, да подсили ефекта на думите й и да си присвои пълното й доверие. Всичко щеше да бъде наред, единствената опасност можеше да дойде от някой заблуден енот, търсещ храна в околността. Само мисълта за гнусната твар караше стомаха на Лиза да се преобърне.

- Всичко това са остатъците на древна цивилизация, може би дори предхождала египетските пирамиди. Не осъзнаваш ли каква златна възможност е паднала случайно в ръцете ни. Довери ми се, не искаш ли да се почувстваш като Брендън Фрейзър в „Мумията“!?

Блясъкът, който припламва в очите на пъстрооката подсказва на другата, че тя е сбъркала в подбора на думите си. Това обаче не беше проблем за нея – лейди Ел разчиташе до голяма степен на способността си да убеждава хората дори в невъзможното, особено ако включи малко актьорско майсторство в изказването си.

- Не помниш ли събитията в „Мумията“, Лиз? – проговаря брюнетката, скръства ръце, сякаш за да се предпази от потенциална атака на по-високата и, демонстративно или не настъпва суха клонка, която изхрущява с пронизителен звук. Лиза можеше да я убеди, че никога не би й посегнала. В началното училище тя неведнъж бе ставала жертва и на психическо, и на физическо насилие, а сега това се превръщаше в твърде силна предпазливост от нейна страна, показана и от езика на тялото й. Русокосата се въздържа да й гласува пълна подкрепа и обещание, че винаги ще бъде на нейна страна и нямаше да позволи тя да бъде наранена отново. – Доколкото паметта ми не ме лъже, Фрейзър се изправи пред възкръснало древно зло, застрашаващо хиляди животи, а не пред десетки ковчези с диаманти и красиви древни руини.

Нова въздишка се отронва от плътните устни на момичето, преди тя да подхване кулминационните си думи. Отново прекратява ходенето си внезапно, обръщайки се и влагайки допълнителна драматичност в атмосферата около тях:

- Моля те, Би, - протяга тя отворената си към въпросната Би длан. – довери ми се. Обещавам, нищо лошо няма да се случи. Не сме герои във фантастичен филм все пак.

Плахите пъстри очи се впериха в белите пръсти и още по-плахо Обри подаде ръката си и преплете своите с тези на приятелката си.

Явно в крайна сметка щеше да я последва в начинанието, което се готвеше да предприеме. А може би щяха да се върнат тук и втори път, но тогава – нарамили лопати, с които да достигнат до гробницата на Ела.

***

Все повече и повече сухи клонки се трошаха изпод подметките на Лиза. Сърцето й, душата й усещаха, че наближава нещо велико. Нещо, което щеше да промени живота й из основи, да й даде криле, с който да полети в беззвездното облачно небе и да се гмурне блажено в сивотата му.

За сметка на това студа се просмукваше в кожата и на двете момичета. Обри несъмнено премръзваше в тънкото си горнище, а всеки повей на вятъра я караше да трепери и се превиваше в опит да запази и малко останалата си топлина в тялото. Блондинката не можеше да се похвали, че при нея положението беше по-добро.

Когато тя достигна до малка група огромни на височина дървета, обрасли с мъх и лишеи, в чиито корени се помещаваха бодливи храсти, стигащи почти до върха на короните на дърветата, светкавица я извести, че края на гората бе пред тях, откривайки малка поляна. В центъра й се мъжделееше нещо, подобно на сива скала.

„Или постройка“, помисли си Лиза и последвалия гръм я извести, че ако не намерят подслон бързо, щяха да свършат или мокри до костите си, или изпържени от мълния под някое нещастно дърво. Бурята щеше да се разбушува за нула време и нямаше да има смисъл от стъкмяване на огън в предстоящия порой.  Вероятно щяха да задоволят глада си със снаксовете, които Ейдън бе взел.

Момичето пристъпи извън прикритието на дърветата, плътно следвана от спътницата си и дъхът й секна.

Виждала бе това място и преди. В своите сънища, в привиденията си. Имаше вид на кутия с овален купол и колони, държащи тавана над зазидания вход. А по тях с древните символи бяха изписани десетки редове, които бяха неразчитаеми от това разстояние. Лиза забърза внезапно крачката си, дори изтича последните няколко метра, съвсем забравила за присъствието на брюнетката. Единственото важно нещо в момента бе тя. Ако съдеше по надписа на камъка, тук се помещаваше нейната гробница.

Тя изкачи твърде бързо петте каменни стъпала и ръката й погали нежно грапавите колони.

- Какво… - проговори зад нея Обри, след което промълви възхитено, но и твърде уплашено: - О, Господи!

- Прекрасно е, нали?

Думите, знаците се заизвиваха и смениха местата си, заблестяха с ослепителна светлина, но най-яркия, написан и подчертан, запечатан в камъка, гласеше:

„Не пристъпвай ти, страннико напред, не нарушавай и покоя на боговете с присъствието си.“

Лиза избута текста в дъното на ума си. Имаше време да го разнищи по-късно. Сега трябваше да намери начин а влезе през зазиданата врата.

Дланта й заопипва скалата, надявайки се на таен механизъм, дори процеп, през който да зърне съдържанието на малкия храм. Но, едва докоснала се до повърхността, отдръпна пръстите си, сякаш по тях бе пробягал ток и отстъпи няколко крачки назад. С оглушителен грохот, който миг по-късно бе погълнат от шума на нова гръмотевица, карайки двете момичета да потръпнат видимо, мнимата стена се сгромоляса пред тях, не оставила след срутването си камък върху камък.

Пред погледа им се откри изумителна гледка. Вътрешността не представляваше нищо особено, просто каменна стая, потънала в мрака на ранната вечер, Но в самия й център на малка издигната платформа бе поставен бокал, чиято течност излъчваше неземно красива светлина по каменния купол.

Нещо или някаква невидима сила привлече Лиза към красивия съд и тя, като в транс се понесе към него.

- Лиза, недей! – прокънтя гласът на Обри зад нея, но тя не го чу, ума й не го осмисли. Той бе зает с нещо съвсем друго, бе попаднал под действието на някакъв непознат опиат.

Дали самата течност не издаваше някаква специфична наркотична миризма, която въздействаше не организма й? Тя нямаше отговор на този така прост въпрос, но не можеше да насили краката си да спрат или поне да забавят хода си.

Все пак нямаше от какво да се бои.

Момичето достигна пиедестала и прокара пръсти по ръба на чашата. Противно на очакванията й, не усети нищо странно и нередно в него, освен факта, че метала се затопли, сякаш това бе неговия странен начин да отвърне на допира й.

- Не мисля, че е добра идея да пипаме каквото и да било тук – направи втори опит младото момиче да откъсне приятелката си от странното влияние, което бокалът имаше над нея. И отново не постигна успех. – Нали помниш случаят с „Проклятието на фараона“, за което ни разказваше госпожа Родни, учителката ни по история?

- Това е великолепно – възхити се Лиза, съзерцавайки ярката алена течност, подобна на смесица от кръв и старо вино. Зачуди се какъв ли би бил вкуса й: парлив и приятни изгарящ гърлото й или щеше да съдържа осезаемата нотка на желязото.

Ръката на момичето се стрелна светкавично и разля цялото съдържание по пода на каменния параклис, чашата изхвърча от пиедестала си, затъркаля се по пода, издавайки пронизителния звук на метал, стържещ по камък и спря, удряйки се в нещо с глухо тупване.

- Боже мой.

- Аз… не исках да го направя, не знам как стана – заоправдава се русокосата и впери поглед в очите на спътницата си.  Но тя бе застинала неподвижно и осезаемо трепереше, нескрит ужас се четеше в очите й. Очи, взиращи се в нещо над главата на Лиза.

Момичето инстинктивно се обърна с намерение да извика за помощ, очакваща най-тъмните й кошмари да са излезнали наяве под формата на чудовищна гротеска. Но погледа й срещна златни очи, прозиращи на фона на абаносово черна кожа. Сплъстени кичури коси, чиито цвят не можа да определи падаха от двете страни на лицето й. Глас, дрезгав и мъркащ се отдели от устните й, проговаряйки на нейния език:

- Благодаря ти, че ме освободи, спасителко моя.