Тук е времето да благодарим на прекрасната -crystalphoenix, която се зае със задачата да сдобие Black shadow с корица преди около три седмици, a taz ledenata tuka zabrabi da i blagodari и да й посвети глава. Така че ето ти възнагражденивто, звездичке (и се подмазвам с тематична песен уву).

Подушваше несигурността им от километри. И този дребен факт я забавляваше твърде много, едва ли не опияняващо.

Всичко в онези, решили да подминат непознатата, чудатата, жената с отличителни черти, снежнобели кичури коси и тъмна като абанос кожа, бе прекалено забавно. Уплашените им лица, изпитващи нуждата да пропъдят надалеч това непознато, красиво създание, пробуждаха в тялото й не само кух интерес, а и жестокост, която Елара Ястребовия нокът бе непосилна да подчини. Хората не представляваха нищо повече от средства, с чиято помощ кой да е, дори те самите, постигаха своите цели. А за нея те бяха не повече от ненужни безлични пешки. Затова и бе в пълното си право да оспорва сегашното им съществуване. Особено когато то се допълваше с недоверчивите им, омразни погледи, впиващи се в нея самата. Оценяващи взорове, които я предизвикваха да източи кръвта им до последната капка.

Босите й крака продължаваха да носят уж омаломощеното й тяло. Надали някой би прозрял, че под тази крехка обвивка на смъртна се криеше сила, достатъчна да покоси десетки хиляди хора. Също като онези същества, понечили да изсумтят зад гърба й неведнъж. И Елара го знаеше. Външността й я причисляваше към онези, наречени бездомници в този смъртен свят. Хора, загубили не само покрива над главата си, а и способността да поддържат каква да е хигиена. А Ястребът не се и съмняваше, че изпод мокрите й дрехи се разнася нетърпима миризма на гнилоч, мръсна плът и урина.

У нея внезапно се зароди желанието да се изсмее в лицето на спретнатия странник, прикрил устата и носа си с длан. Навеждайки тъмно-синия си чадър, скривайки лицето си, както и това на Елара от полезрението си, той я подмина съвсем безцеремонно. Нещо в смръщеното му изражение го правеше чудесна жертва за нейния призрачен план. За да постигне абсолютния страх на всички онези, населили този малък, откъснат от света район обаче трябваше да почака. Съвсем малко, придвижвайки се сякаш с тегнеща над кокалестото й тяло сянка, покривало на мрака, тя щеше да достигне крайната си цел. А направеше ли го – е, чак тогава щеше да даде начало на истинската, чистата забава.

Изкикоти се злокобно, без дори да си прави труда да закрие пожълтелите си през всички тези хилядолетия зъби с ръка. Безсмислено, беше напълно безсмислено. Никой тук нямаше да доживее до час след нейната поява, за да успее да разкаже на който и да било за преживяното през деня и една съвсем причудлива странница. Те вече й принадлежаха, без дори да подозират за поквареното решение, което Елара бе взела за живота на всеки един от тях.

Достигайки центъра, свързващ с няколко главни улици покрайнините на селището, тя заби нозе във вече мокрия асфалт. Над главата й небето продължаваше да лее бавно и мудно своите бистри сълзи. Всяка една от тях, докоснали се до абаносова чернота, действаха като кинжали от сапфир върху кожата на Елара. Тя простена и се обърна назад, застанала по средата на обширна, гладка земна настилка. Взря се надалеч, някъде, където миналото все още съшвствуваше и вървеше ръка за ръка със страданието.

Златните й ириси бяха споходени от две ослепителни светлини с неясен произход. Пронизителен звук оглуши тъпанчетата на безсмъртната миг, преди метална кутия да изсвисти пред нея, прекъснала незнайния си път, застивайки на място.

Що за чудатости бяха измислили смъртните човешки същества през всички тези хилядолетия?! Магията бе непозната за техните тромави пръсти и умове, но що за глупак бе решил, че безжизнен метал има способността да се движи? Или дори – да лети? Глупак или гении – Елара не знаеше кое наименование бе по-правилното за назоваването му. С други думи, явно онези, които тя тъкмо се канеше да подчини на волята си, биха могли да й предоставят ключа към дверите на един нов свят. Реалност, пълна с необятни възможности. Учението, така близко до вълшебството, изкушаваше Ястреба с примамлив блясък.

Потисна желанието си за това ново знание против волята си. Не бе тук с преговори за мир. Бе тук по петите на своите собствени идеали и мечти. Нейното отмъщение щеше да тегне над реалността десетократно на времето, което бе прекарала в своята вечна клетка от сив камък. И над душите на онези, затворили я в този семпъл пъкъл от безличие.

Далеч от примамливото обаче бяха думите на онова създание, подало глава из недрата на причудливия съд. Изкарвайки наяве цялата си неразумна смелост, безвластният човек занарежда ругатня след ругатня по чернокожата жена, препречила му пътя. Безизразното й лице накара гневът в гърдите на металния ездач да вземе връх и той обсипа Елара с цинизми, незнаещ каквито и да било граници. Макар и словата му да бяха гръмки, думите му останаха съвсем нечути. Досущ като монотонното бръмчене на дразнещо насекомо, чиято единствена присъда бе изтреблението чрез премазване със замахване на длан. А златнооката нямаше какво да чуе от твърде повярвалата си твар.

Изви врат. Наклони глава на една страна. Злокобният й смях се разнесе надалеч, галещ всяко едно сетиво на коя да е твар в околността с остри, пропити с отрова нокти.

- Разкарай се от пътя, по дяволите! Дано умреш, откачалко – извиси глас нахалното създание. Нещо друго обаче се спотайваше в надменния му глас, едва потрепваше с тънките си, призрачни крила. Смъртта и страха често примесваха нюансите си едни с други и създаваха божествени краски. Нищо божествено нямаше в металната кутия обаче, нито в нейния ездач.

Макар и Елара да искаше да се позабавлява с него и бавната му смърт, извиси ръка нагоре, към безкрайния небосвод. Не тук бе мястото да създава бъркотия.

Черна мъгла оцвети нажежената атмосфера, обричайки на неподправено страдание всичко по пътя си. Мрачните филизи плъзнаха по гладката повърхност на непознатия съд, проправяйки си път през всяка една дребна цепнатина. Сянката потръпна в екстаза си така, както хищникът, предвещаващ смъртта на плячката си настръхва. Но този път кръвта нямаше да бъде онова, което щеше да я напои. Този път нямаше да бъде обагрена в червено.

Чиста, но същевременно мъчителна.

Бърза, но също така ужасна.

Бе същинско изкуство. Убийството, макар и изучавано като злодеяние от векове, продължаваше да бъде широко практикувано. И не само сред хората, но единствено техните методи бяха твърде, прекалено креативни. Избивайки се като нисши животни за дребна плячка, която щеше да изтлее във всевечието за по-малко от дни.

Затова какво пречеше на Елара Ястребовия нокът да накара земята да трепери под краката й, кръвта да се лее и да я напоява като безконечна река? Щом самите те крачеха стремглаво към своя край, защо да не забързаше процеса? Никой нямаше да я съди в този свят от заблуди. Нищо нямаше правото да я осъди за какво да е било. Дори боговете убиваха. А тя самата се равняваше на такава, вземайки предвид своето безсмъртие.

Мъглата, черна като нощ, изпълнена с кошмарна тишина, си проправи път към стъписания странник, увивайки се като лозов филиз около цялото му тяло. В безсилието си, безпомощното нищожество започна да шава, правейки жалък опит за борба. Нищо от това обаче нямаше да му помогне срещу кое да е от желанията на Елара. А точно в този миг, те зовяха смъртта му с кървави очи.

Властната черна сянка го задушаваше. Изпиваше последните му глътки живот като лакома пиявица, зажадняла за страдание и въздух, вместо кръв. Човекът извика в приглушената си почуда. Юмруците му заудряха бясно дебелите стъкла на своята погребална каляска. Нищо обаче освен туптящите по гладката повърхност водни капки не му отвърна. Дъждът барабанеше безмилостно по метал и стъкло.

Нищо не бе в състоянието си да му помогне.

Бялата кожа придоби отровно-синкав оттенък, докато очите на мъжа заплашваха да изскочат от орбитите си. Тъмната материя – нейната драга посестрима, нейната вечна най-близка любовница – уви пипалата си около дебелата му шия. Секундите му, отредени на този свят след това бяха съвсем точно преброени. Животворният въздух щеше да му отреди по-малко от четиристотин.

Ударите му отслабиха силата и устрема си след като преминаха първите двеста. Мудните движения накараха окървавената кожа да се впие в безплътната чернота, наранявайки нищото. Толкова жалка твар щеше да си тръгне от света на живите така безлично.

След тристната секунда останаха само жалостивите му хрипове. Концентрираха се единствено в безмълвни молби за пощада. Колко жалко обаче, че изострения слух на Елара Ястребовия нокът в миг се изгуби надалеч. Обезумяването обвиваше цялото му същество. Мозъчните клетки бързо и сигурно биваха изтребвани, досущ като угасени след лек повей на вятъра свещи. Лицето му изгуби първоначалния си цвят. Първо пребледняло, а сега кожата придобиваше твърде нездрав синкав оттенък.

Страхът попиваше в цялото му същество и заплашваше да я задуши. Нея, убийцата, изгнаницата, някогашната затворница. Онази, която не се боеше, но от нея трябваше да се боят.

Потокът от треперливи чувства секна. Едно сърце прекрати завинаги ритъма си. Дъхът угасна в гърлото на мъжа.

Тъмната материя се отдръпна като внезапно изгубила интерес прекалено любопитна към онази трепкаща в ъгъла мишка котка.

Ездачът бе мъртъв.

***

Кръвта напояваше кожата й. Попиваше в дрехите. Капеше от дългите, неравни кичури коса.

Елара бе същински вихър от нокти и сенки. Всяваше страх у всяка своя следваща жертва. Удар след удар, прорез след два. Всички те се поддаваха твърде лесно, умираха твърде бързо, предаваха се с твърде малко съпротива. Досущ като мухи.

А може би именно това й харесваше. Тяхното безсилие беше опияняващо, досущ като остаряло вино. Плъзгаше се между плътните й матови устни и сгряваше сетивата. Горчеше, но това бе просто една от многото страни на една и съща тръпка. Но бе готова да направи всичко, за да получи крайния резултат, равняващ се на нечовешко спокойствие и лека замаяност.

Кокалестите ръце не се спираха. Кръвта продължаваше да тече ли, тече. Краските, с които Ястребът сътворяваше картините си, бяха ярки, червени и тъмни, винени. Дребните детайли представляваха парченца плът – малки, изящни като цветя. И едри късове месо, които изглеждаха твърде гротескно. Елара би се уплашила от сегашното си аз, ако още пазеше в душата си онази своя неопетнена страна. За жалост тя отдавна бе предала душата си в ръце, обсипани с мрак и накълцани с рубинено острие.

Краката, заплашващи да се скършат като вейки, все още не поддаваха. Носеха своята притебателка гордо, безропотно, непознали предателството. Никой не бе достатъчно смел, достатъчно силен, за да посмее да предизвика тленната фурия в алено, златно и черно. Никой не смееше доброволно да влезе в устата на звяра, да се подложи на тази своя пагубна съдба. А тяхната именно ги поставяше пред изпитание, непосилно дори за най-способните.

Нищо на този, нито пък на отвъдния свят бе по-страшно от създание, в чието сърце не грееше нито капка милост. Трепереха, непосилни дори да побегнат. Защото знаеха, че дори и да прекрачат стъклените врати, навън ги очаква нещастната нищета, превръщайки ги в цел, нова фикс идея за кръвожадната им убийца.

Главите им се търкулнаха на покрития с равни плочки под. Кръвта пръсна за безброен път, изписвайки рафтовете зад двамата мъже в своите багри. Непознатите пакети със странна храна бяха погубени под слоеве човешка мръсотия. Нищета и подлост се губеха едни в други, сливаха се. Нищо на този свят не можеше да ги спаси. Затова и се опитваха да вкарат в капана най-близкия до себе си, спечелвайки си време.

Но не бе ли това едно празно време? Удължаваха единствено своята собствена агония. Хората бяха твърде глупави в очите на Елара. Затова и тя щеше да се постарае да обрисува изчерпателно простото отнемане на живота на последните оцелели в тази малка сграда, решена като лабиринт. Стоките, изложени за продажба в нея щяха да бъдат допълнени от десетки безжизнени тела.

Забавляваше се. Страданието им я забавляваше. Искаше да крещи, да се смее, да плаче едновременно. Но на лицето й бе изписано едно и също безлично изражение.

Ако не се поддадеше на този кратък порив, може би щеше да запази разсъдъка си на сигурно място.

- Не е нищо повече от илюзия.

Шепнещ глас достигна Елара Ястребовия нокът и привлече вниманието й. Мракът се укроти, примижа в негова посока зад гърба на безсмъртната. Златните й ириси се спряха на млада женска фигура. Свита на кълбо, притиснала колене към гърдите си, тя тихо нареждаше своите безсмислени думи. В ръцете си държеше малък дървен кръст, насочваше го към непознатото чудовище, макар и да стискаше силно клепачите си. Тя можеше да забележи ясно как трептяха миглите й – същински приказни пеперуди и необичайно дълги. Розовите меки устни не спираха словесния си поток.

- Няма да ни нарани. Няма да ни пречупи. Ние сме вечни.

Елара прокара ръка по най-близкия рафт – недокоснат от кървавата картина, разразяваща се на сантиметри от неговото местоположение. Тъмнокожата жена се притаяваше, ослушваше се внимателно, макар и ясно да съзнаваше, че присъствието й отдавна бе отчетено от страхливото човешко същество на пода пред нея. Гладка, почти нежна повърхност посрещна окървавената й кожа. Не се бе докосвала до нещо подобно от четири хилядолетия.

- Ще изчезне. Ще се изпари. Няма да ни нарани.

Изкусителна ябълка се намести в дланта й. Елара потърка кората й с палец, оставяйки алена следа, петно, което щеше да бъде изтрито единствено от забравата. Поднесе плода към устните си и отхапа. За първи път от толкова време вкусваше нещо, толкова близко до храна, че то й се стори прекалено съвършено. Прекалено изкусително и способно да те оплете в мрежа от податливи приумици.

Дори допусна, че все още бе у дома. Но тази мисъл бързо изтля като потушен твърде бързо пожар в безлунна нощ.

- Защо смяташ, че пощадата е в шепите ти. – проговори с мъркащ глас Елара, почти стържещ по тъпанчетата на момичето. Два черни ириса се отправят към нейните в смесица от омраза и уплаха. Два черни кичура падат едновременно пред две очи, но младата непозната не ги отмества. Вярва, че ще й послужат като завеса, която ще направи нещата по-лесни, по-бързи. Или, че ще й осигурят така нужното в този миг безстрашие.

- Защо смяташ, че можеш да ни убиеш? – дръзкият й поглед съвсем не е красноречив. Дивата ярост надхвърляше дори и тази на Благословената от съня.

- Защото мога. - простичкият и уверен отговор подейства почти влудяващо.

- Нещата не стават така – почти изкрещява жената. – Ще бъдеш осъдена. И в този, и в другия живот. Не изпитваш ли жалост, поне малко?

Елара отхапа от ябълката си и задъвка шумно няколко минути, преди да преглътне хапката си. Плодовият сок се разля в цялото й същество и я накара да примижи от удоволствие. Почти.

- Ни най-малко.

- Тези хора имат близки. Семейства. Не е честно да постъпваш така с тях. - момичето си позволи да потрепери в пристъп на необуздан страх. Колко жалка, колко безпомощна бе в две очи, блестящи със златист цвят.

- Животът не е честен, малка моя. – тя се усмихна, почти ехидно, преди да скъси разстоянието между двете само с две крачки. Извисява се над свитото на топка тяло, затова и се наведе услужливо. Ръката й се стрелна и повдигна брадичката на непознатото момиче. Вече я гледаше в очите, без нито една пречка помежду им. А те заплашваха да излеят солената си течност по пребледнелите й страни. Умът на Елара отчете още един признак на слабост. За дръзките й думи очакваше поне дръзко безстрашие. Заострени нокти се впиха в нежна плът, разраниха я, но не престанаха да дълбаят все по-навътре.

- Не ти решаваш кое е честно и кое - не.

- Решението е именно мое. И мога да ти го докажа.

- Ти си просто една убийца. - изхлипа момичето, докато пръстите му побеляваха под натиска, който оказваше върху остарялото дърво.

- Ти си просто жертва. – ябълката се търкулна на земята, докато другата длан на Елара потъна дълбоко, твърде дълбоко в човешка плът. Пръстите й срещнаха органи, оплитаха се в черва, стараейки се са не ги наранят. Макар и на притежателката им да й оставаха само няколко минути живот, даваща се в собствената си болка. Не спряха търсенето си, преди да се докоснат до твърда, релефна кост.

- Ще гориш в ада. Бог ще те накаже
– изхриптява момичето, преди Ястребът да пречупи гръбначния й стълб. Малката й клетва се превърна в последните й думи на този така жив свят.

След тях следваше единствено тъма.

Дървеният кръст тупна в локва кръв.

- Боговете отдавна са ви отписали. - прошепва едва чуто Елара, притискайки трупа на невинното момиче към гърдите си. Сълзите, останали запематани като дагми в черните невиждащи очи, най-сетне покапаха. Топлината опари голия гръб на Ястреба, докато остротата на брадичката й се впиваше в нейното незащитено от плат рамо. Две зеници се взираха в напразно погубената зеленикава ябълка, вече негодна за ядене. - Така, както направиха и с мен.