Да напише текста и да се доближи с поне малко до мечтата си, бе едновременно и трудно, и лесно за Обри. Лесно, защото думите се лееха безспирно по листа, белязван от мастилото. Трудно, защото написаното никога не бе достатъчно добро за нея. Всичко бе твърде повърхностно, твърде еднакво, твърде... неперфектно. За перфекциониста, какъвто беше тя, не трябваше дори и една дума да не се връзва по правилни начин в цялата концепция, заформяща се в главата ѝ. За жалост, всяко "начало", което започваше, свършваше на хартиена топка, с която младото момиче се прицелваше в отсрещната стена.

- Колко трагично - изсумтя тя и подхвана следващия празен лист. Ако продължаваше в този дух, щеше да изпусне крайния срок и целия ѝ труд и хартия щяха да бъдат хвърлени напразно на вятъра. А така желаната от нея награда бе толкова близо, едва ли не на една писалка и известно количество черно като беззвездна нощ мастило разстояние.

Увлечението и да пише не се нравеше особено много на майка й. Госпожа Рочестър бе убедена, че дъщеря й би могла да пробие като зашеметяващо умел адвокат, станеш ли въпрос за професионалната кариера на момичето. Но никой друг не знаеше по-добре от нея, че единствените аргументи, с които би могла да защити дадена теза, биха просъществували единствено на хартия, а не на глас и пред публика. 

Нима бе толкова трудно за разбиране? Нима новоизлюпилата се жена трябваше да се отличи от идеалите на собственото си семейство, да се откаже от кръвта във вените си, за да сбъдне желанията си за бъдещето?

Именно затова Обри Рочестър бе решила да се включи с есе, написано от самата нея в състезание. За неин късмет, наградата бе удовлетворителна достатъчно, за да убеди майка си, че би имала шанс за развитие и добра печалба.

- Ако имаш предвид горките дървета, дали живота си за направата на тези листове хартия - прокънтя познат мъжки глас зад нея - то да, определено е трагично.

Обри се сепна и извърна глава в посока на гласа, а потъмнелите ѝ сиви очи срещнаха топлите кафяви зеници на момчето с потъмняла кожа, облегнало се на касата на вратата на малката стая с дървен под и бели стени. Диего побутна с показалец малкото медено звънче, окачено на рафта с книги до себе си, промърморвайки нещо от сорта на "тук съм" и затвори вратата,  изключвайки напълно наличието на приглушените гласове, долитащи дотук от долния етаж. Родителите на Обри отново дискутираха ожесточено материята на завесите за спалнята им. Доколкото можеха и двамата да се нарекат нейни родители. Пастрокът и тъкмо се нанасяше няколко месеца преди планираната юлска сватба с госпожа Рочестър.

Единственото нещо, което момичето не одобряваше, бе всеобщото им решение да превърнат къщата в обиталище на слънчеви гоблини - Елдън и Риса бяха сметнали за необходимо преобладаващия цвят за интериора да бъде жълт. Единственото, което "дъщеря" им бе успяла да спаси, бе собствената й стая, оставяйки я напълно неутрална и решена в бяло и сиво.

Обри избута стола си назад и се изправи, но гледката, на която попадна, не й се понрави. Диего бе решил да нахлуе в "личното й пространство", навеждайки се към безкрайното количество хартиени топки, присвоявайки си една. Тийнейджърката подразнено хвърли по него писалката си, която го пропусна и тупна с отчетлив звук на дървения под и изсумтя:

- Искаш да се посмееш ли?

- Смятах да окуража Нейно Височество, но що се отнася до смях - и това мога да ти връча в замяна - усмихна се престорено ехидно момчето, докато разгъваше смачкания лист, за да прочете написаното.

Бъдещата писателка скръсти ръце пред гърдите си, изчака няколко минути, напълно достатъчни Диего да прочете написаното и заяви, избягвайки да го поглежда в очите:

- Да очаквам ли обстрел с подигравки?

Той, от друга страна я изгледа изпод тъмните си вежди, а устните му се извиха по начин, който накара трапчинките от двете му страни да се появят, заедно с дивия блясък в кафявите му очи.

- Да оставим подигравките за после - промълви със закачлив глас - но, защо, по дяволите, цялото нещо е в рими?!

Обри се засмя на изложената си на показ грешка, приближи се грациозно на късите си слаби крака и си присвои за миг писанието си, изтръгвайки го шумно от ръцете на приятеля си.

Ето къде беше основната грешка, допускана почти винаги от младото момиче, чиито любим жанр си пробиваше път с помощта на пръстите й във всяка нейна творба.

***

Младото момиче приближи картонената чаша към меките си устни, докосвайки ги до горещата тъмна течност. Толкова успокоителна, а същевременно толкова силна. Досущ като електричество, прокарано във вените й, карайки кръвта в тях да бушува неудържимо. И все пак, въпреки дивата му природа, чистото кафе бе любимата и напитка.

С крайчеца на окото си, Обри забеляза втренчения поглед на приятеля си, седнал на прилично разстояние на пейката пред китното малко кафене, на която се бе настанила и тя.

- Нещо нередно ли има? - попита го.

Той се сепна и се вгледа в чашата със своята напитка - билков чай. За разлика от нея, Диего пазеше в себе си един тон по-мека и ранима страна от нейната собствена. Бе точно от онзи тип хора, които обожаваха зимните пуловери, златистите есенни листа и чаят с аромат на множество други успокояващи растения. И също така бяха безнадеждни романтиците, опитвайки се да прикрият този факт с множество уместни и понякога не чак толкова шеги.

- Не, разбира се, всичко е... - замълча за момент, все едно се готвеше да каже нещо друго. - наред.

Изплю последната дума, сякаш бе опитал нещо твърде горчиво. Момичето се сепна, мислейки, че бе направила нещо погрешно, за да предизвика подобна реакция и извърна поглед в противоположната посока. Очите и срещнаха прелстен яркочервен божур, наклонил нежно главицата си от червени венчелистчета към нея.

Собственикът на малкото кафене бе сметнал за добра идея да пресъздаде заведението си отвътре и отвън като райско кътче от сладникав любовен роман. Навсякъде присъстваха саксии и сандъчета с увивни, висящи и съвсем обикновени цветя, които човек можеше да срещне във всяка поддържана градина в предградията. Самия той бе създал пейка, обградена от прекрасни червеноцъфтящи растения и я бе предназначил за влюбени двойки. Обри от друга страна смяташе, че тя бе за всеки желаещ да се докосне до удивителните умения на господин Олсбър относно правенето на топли напитки.

Едно нещо не можеше да му се отрече обаче - обстановката, която бе създал в продължение на години, бе наистина приказна.

- Смятам, че трябва да го оставиш така. - обади се момчето. Това накара Обри внезапно да срещне очите му, които този път бяха впити в кафявите и коси.

- Моля?

- Есето. Имам предвид есето. Знаеш, с римите и всичко останало. - очите му скочиха към малките и бели пръсти, обвили картонената чаша в хватката си. - Не мислиш ли, че ако смесиш поезията си в есе за този конкурс, оценяващите ще го харесат? Все пак това не е нещо често срещано и ще е като глътка свеж въздух.

Младото момиче застина и усети почти недоловимия трепет в пръстите си, когато усещаше прилив на ново вдъхновение. Още едно нещо не можеше да се отрече - винаги можеше да разчита на своя верен приятел. Подаде му чашата си с кафе, която той посрещна с въпросително "Ъ?" и се изправи, изтупвайки някога черните си избелели дънки.

- Благодаря ти - промълви тя и се втурна в посока към дома си.

Бризът развяваше аромата на божури и лавандула дълго след нея, предвещавайки началото на новия ден.