no comment for this chapter. може би мааалко се олях <33

Диего се настани безмълвно върху металния стол. Пръстите му заиграха по топлата повърхност на стъклената чаша. Един миг. Втори миг.

- Не. – Трети миг. Обри отне правото на очите си да поръсят със сълзи страните й. Избърса ги с опакото на ръката си, след което накара една измъчена усмивка да разцъфне върху меките й на пръв поглед устни.

Винаги го правеше, а Диего изглежда пръв забелязваше този малък неин навик. Когато приятелката му бе на ръба да се срине, било то психически или физически, се усмихваше. Без звук. Без да каже каквото и да било, без да смени сковано темата или дори – да промълви някакво мимолетно успокоение, в което знаеше, че самата тя няма да повярва. Сълзите не намираха шанс да излязат на показ, особено, когато младата жена имаше нежелана публика за истинските си емоции. Но, останала сама със себе си, чувствата й взимаха превес над тялото и избутваха разума в ъгъла, самоосъзнаването се изгубваше далеч. Младежът бе станал свидетел точно на това през една изминала вечер, когато Обри бе решила, че е скрита от света. С изпочупени нокти, мокри дрехи и кръв, стичаща се по шията й, рисуваща траурната си творба. Бе се свила сред руините, докато глухи хлипове се отделяха от нейните нежни устни. „Пречупване", ехтеше всеки един детайл от тъжната картина, в чийто център бе младата тъмнокоса жена.

Тогава нещо и в Диего се бе счупило, макар и той да не знаеше какво точно. Единствено празнината напомняше на младежа за някогашното мнимо присъствие. Настрани от нея бе глухото убеждение, че смисълът на целия му свят се крепеше на твърде тънък косъм. Връзка с настоящето, която нямаше да позволи да бъде разкъсана, каквото и да му костваше това. А знаеше, че цената нямаше да е никак ниска и лесна за преглъщане. Нещо далечно го увещаваше, че страданието е избродирало пътя му с кърваво червени конци и единствено чака обстоятелствата да задействат фаталните си кроежи. Или той сам да направи първата крачка към разрушението. Засега двамата му най-скъпи хора задържаха душата му безропотна в неговото тяло, макар и да не го осъзнаваха. Но колко още щеше да продължава това? Младежът не искаше да мисли за обстоятелствата, които щяха да разкъсат връзката му с тях.

- Тогава защо? – прехапа устни Обри и се взря право в очите му. Двете дълбоки езера едва ли не гледаха право в душата на Диего, разчитайки всяко едно добре прикрито чувство, бушуващо в гърдите му. Младата жена не отмести погледа си, докато той не присви въпросително очи срещу нея. – Защо това се стовари върху нас? Болката е... страшна.

- Знам – сухо преглътна и посмя да посети отново в ума си онова забравено кътче от студен камък. Едно безлично надникване бе достатъчно да отключи пороя от събития. Смъртта съвсем осезаемо полепваше по дрехите му, ръцете, камъкът, който държеше в онзи далечен миг. Достигаше навсякъде и не искаше да се отмие, колкото и да търкаше кожата си под горещите струи вода, попивайки аромата й и запечатвайки го като вечен белег. Дамга, която щеше да напомня за брутална жестокост над едно съвсем невинно момиче. – Хората, - „присъстващи на погребението й" остана да виси неизречено във въздуха, - те казваха, че така е било писано. На всички ни.

Обри отмести отново погледа си към тъмната хартия върху масата пред нея.

- Нима вярваш на подобни измишльотини?

Диего смръщи вежди, извивайки чертите си в отвратена гримаса, все едно току-що е изял нещо крайно горчиво или невъобразимо кисело. Но, за разлика от преди, сега в очите му не танцуваха гневни пламъци, изразяващи искрената му ненавист към дочутите от него заучените фрази, сътворени от глупавите бабини деветини. Съответно и не си пестеше обидите по техен адрес, независимо от настроението и обстановката, в която се намираше. Често и си създаваше ненужни кавги със съвсем случайни хора по този пипкав въпрос. Но сега, измъченото присъствие, скрито зад създадено умишлено изражение на безгрижие, го възпираше дори да се замисли за подобно избухване.

- Съвсем не – поклати глава той, стараейки се да намери нишката на обичайното си закачливо настроение. Искаше да покаже на Обри, че всичко може да се нареди както преди, да я накара да излезе от меланхоличното си състояние и да открие пред него истинската си усмивка. – Добрият стар Диего не се поддава на подобни мозъчни промивки.

- Глупости сътворени от сляпа вяра. Така ги наричаше, нали? – сгъна хартията в ъгълчето Обри. Действие, на пръв поглед толкова нехайно, но младежът можеше да се закълне, че зад него се таеше потиснато послание. Брюнетката искаше да занимае както ума, така и ръцете си с нещо, отклоняващо я от мисли за случилото се. В този миг Диего поиска да поеме и нейната болка на плещите си, осигурявайки нужната опора на неговото любимо момиче. Но нещо го спираше, притъпяване пожарът, който той се страхуваше да отпусне в посока на чувствата си. Повърхността, под която се бе гмурнал, трябваше да остане напълно спокойна и гладка, докато в дълбините бушуваше истинския вихър от емоции. Мъртво течение, което бе твърде възможно да бъде подценено от всеки самоуверен плувец. Наложително бе сърцето му да остане на мястото си още дълго време, преди той да събере смелост и да го отвори за Обри. И бе повече от необходимо да изчака правилния момент, а не да прибързва точно, когато раната й бе прясна. Когато раните на всички им бяха твърде пресни.

И противно на желанието си да разгърне тази тема, Диего кимна едва забележимо. В същия миг осъзна колко глупаво е действието му, имайки предвид тежестта на ситуацията и нуждата да успокои момичето пред себе си с нежни и внимателно подбрани думи. Съмняваше се мимиките, макар и важна част от кой да е разговор, да бяха уместни и в тяхната ситуация. Колкото и чистата философия да втълпяваше на премъдрите си поклонници, че именно езикът на тялото е от значение, за младият мъж разбирането на душата се криеше зад думите. Но уловката бе дали потенциалния му събеседник ще се престраши да разкъса невидимите граници, които сам си бе поставил, разкривайки всяка частица от себе си, или не. Чертите на лицето му се сбръчкаха в недоволна гримаса, щом той осъзна, че Обри щеше да постъпи именно по втория начин, подминавайки усилията му почти машинално. А как само цялото му същество искаше да прекрати болката на любимото си момиче. Как искаше да преобърне нейния свят, да й покаже какво значеше да се криеш зад непроницаема дори и за близките си хора обвивка. Маска, която го превръщаше в съвсем различен човек. Наранената, износена душа под нея ехтеше умолително, повтаряше с изнемощял глас за милост, но биваща винаги потисната, скрита надълбоко.

- А не са ли такива? Или си променила възгледите си. – насили се да проговори Диего. Парата от стъклената чаша достигна обонянието му, оставяйки след себе си остатъчен вкус и аромат на липов цвят. Внезапно ожаднял, той отпи внимателно, докато наблюдаваше непроменилата се поза на приятелката си. Течността в чашата му му се стори твърде безвкусна, дори се зачуди дали й бе прибавил малко захар или не.

- Мога ли да бъда сигурна? Особено след... - неизречените думи отекнаха в празното пространство. „След онази вечер". „След древната каменна постройка, след случилото се в нея."

Или „след смъртта на смъртта на Лиза." „След хвърлянето на вината върху нейните плещи". Диего не знаеше какво щеше да последва след тези й думи, затова и си наложи да не оставя съзнанието на Обри да се потопи за пореден път в безкрайния океан от мисли, а погледът й – да потъмнее. Затова и заяви уверено:

- Уверявам те, едното няма връзка с другото.

- Ами тогава? – сините ириси на Обри се впиха в кестенявите такива на младия мъж. Нещо, твърде непознато и яростно заплашваше да изплува от тях и да накара всеки един човек, съзрял го, да запищи в агонията си. Диего примигна няколко пъти, докато пред него отново не се откри безобидния поглед на момичето. Няколко хаотични мисли се заблъскаха в главата му, опитвайки се да осмислят сериозността на ситуацията и той сведе поглед към ръцете си. Не беше лесно обаче да прекрати новосъздадения въртоп в ума си. – Няма логично обяснение за онова, което видях, Диего.

- Мога ли изобщо да съм сигурен? – промълви тихо той и потърка лявото си слепоочие с палец и показалец. Разбра, че е сгрешил в изказването си чак, когато свитата в неголям юмрук ръка на момичето се отпусна и тупна безжизнено върху повърхността на масата пред нея. И въпреки това имаше още. Още неща, които да издълбае завинаги в ума й. Още неща, които да излее изпод маската на силен и способен на нечовешки борби смелчага. – Не бях там. Нито аз, нито Ейдън я видяхме как издъхва. Може да се е случило какво ли не.

Подходът му беше грешен. И Диего го знаеше много добре. Но инатливо роптаеше срещу мислите, гласуващи спокойствие и подкрепяща атмосфера за неговата тъмнокоса приятелка. Неговата единствена приятелка. За негова жалост обаче, думите излизаха от устата му едва ли не против собствената му воля, а когато най-сетне подчини гласните си струни и те затихнаха, камъкът беше хвърлен.

- Лъжа ли? – младият мъж несъзнателно закърши пръсти, неспособен да завърже какво да е изречение, която и да било дума в своя защита. В подкрепа на налудничавата теория на човешкото създание с душа на сияйно лунно цвете, чиито венчелистчета разцъфнаха веднъж само, за да покрият каменната земя под листата си. – Отговори ми, Диего. Лъжа. Ли.

Гласът на Обри се извисяваше над изкуствено създадената атмосфера в кафенето, рикошираше в непробиваемите стени и се прицелваше право в Диего. И той го знаеше. Искреността, която струеше от младата жена съвсем не бе противоречива. Да каже, че историята през нейните очи е лъжа, за него бе еквивалентно на това да назове черното с напълно противоположния му цвят – бяло. Разчитайки на дългогодишното си познанство с момичето, бе повече от убеден, че лъжата не присъстваше в природата й. Затова и единственото, което успя да промълви, бе едно глухо „Не." И, макар изказано с тих глас, то съвсем не остана нечуто, противно на постоянния монотонен шум в обширното помещение.

- Противоречиш си. – отбеляза Обри. В сините й очи с цвят на избуяли насред мрака цветя, бе останала единствено острота и студ. Меланхолията бе отпратена някъде, твърде надалеч от настоящето и собствените й чувства. – Не аз я убих. Знаеш го. – права беше. Толкова права, че Диего едва не заби ноктите си дълбоко в собствената си плът. Та той самият бе видял какво издевателство бе извършено с тялото на Лиза. Как бе могъл да е такъв глупак?

- Съжалявам - думите излязоха с мъка от гърлото му, дробовете му се свиха в болезнен спазъм. Знаеше, че реакцията й би могла да го погуби, но и намираше нещо твърде прелестно в нейната собствена ярост. - Не го мислех.

- Тогава не би го изрекъл. – заключи тя и обгърна собствената си чаша с кафе. На дъното й бе останала съвсем малка част от преди топлата, но вече отдавна изстинала напитка, която обаче задоволи жаждата на Обри. Макар и привидно да изглеждаше съвсем необезпокоена, Диего забеляза как веждите й се смръщват едва осезаемо. Студът не бе присъщ за създание като нея, родено от топлината и милостта на слънцето.

- Безумието ни кара да вършим и казваме неща, които дори не биха ни минали през ума. – защити се младият мъж.

- Ами тъгата? – остави чашата си на масата пред себе си момичето с очи, таящи не едно и две чувства в крехките си зеници. На Диего му се стори, че ледът в тях се посмекчи с една единствена пукнатина. – Няма ли и тя същото въздействие над съзнанието?

- Какво значение има изобщо? – промълви младежът и потри слепоочията си с палец и показалец. – Дори не знам какво говоря. Не мога да вярвам дори на себе си, камо ли на някого другиго.

Обри повдигна вежда, влагайки в действието известна доза сарказъм. Диего не допусна дори възможността да е получил неизказаната й прошка. Просто момичето срещу него бе издигнала една от многото си стени и за него самия. Бе се скрила зад ограда от непукизъм, който да запази крехката душа цяла иззад нея. А може би тя залъгваше сама себе си. Може би в тялото й не бе останала нито една частица слабост, която да я накара да страда жестоко. Тогава какво беше онова, което се опитваше да запази с цената на всичко, било то емоция, действие или мимолетна радост?

- Знаеш ли, - смени машинално посоката на разговора тя. – онази жена. Тя е жива. Уверена съм в това.

Колкото и да не искаше да го признае пред себе си, той знаеше точно за коя жена – не, убийца, ставаше въпрос.

- Дори и така да е, – поде сигурно Диего, радвайки се на възможността да заздрави позицията си на силна и закрилническа фигура, колкото и тя да убягваше в очите на любимото му момиче. – тя не може да ни нарани. Не може да направи нищичко. Вече сме в пълна безопасност.

- Не мисля така – възрази Обри и наклони глава на една страна. Чак тогава полу-мексиканецът осъзна колко празен всъщност бе погледа й. – Ако пожелае, ще ни открие. Видях го в очите й – нечовешката непреклонност. Тази жена умее да постига целите си повече от добре.

Диего протегна ръка и докосна успокояващо рамото на младата жена до себе си. Макар и да знаеше, че в този момент тя би пожелала да го дари не с какво да е, а силен ритник, не се отдръпна като опарен, както му нашепваше чистият инстинкт. Остана там, сигурен в следващите си думи. Дори прекалено. А не биваше да прекалява с онова, които бе в изобилие за неговите две ръце, за туптящото му безспирно сърце. Колкото и да искаше да заглуши измамното си съзнание, нещо му нашепваше да задържа вярата си към Обри изкъсо. Колкото и ужасяваща да бе самата мисъл.

- Всичко. Ще. Е. Наред. – отби гласно думите й той, макар и да ги скъта надалеч в ума си, някъде, където щяха да бъдат заключени на сигурно наред със съмненията му. В този миг той намрази себе си. От моментът, така далечния момент, в който си повярва, че Лиза бе способна да стори зло на своята приятелка. От моментът, в който той самия започна да се съмнява в момичето с теменужени очи, две солени необятни езера. В мигове като тези му бе пределно тежко да си спомни обичта, която Диего бе таял към приятелите си. И как онази, отделена за Обри частица, се разрастваше все повече и повече, приемайки форма и вид на нещо безкрайно грешно. Нещо, способно да разруши дългогодишното им приятелство, оставяйки зад себе си пагубни последици. – Лъгал ли съм те някога?

Мимолетна усмивка се появи върху меките устни на младата жена. Обидата и огорчението все още бяха налице, макар и скрити зад болезнено безизразни очи.

- Да – заяви тя, а очите на младежа се разшириха уж невярващо. – Преди години, помниш ли? Сби се с Мориган Лу и тя те ступа наистина здравата. Остави ти насинени ребра и счупен нос, а ти отричаше за случилото се месеци след това. И все пак не успя да обясниш по друг начин кривия си нос.

- Някога казвали ли са ти, че паметта ти се сравнява с тази на слоновете? – усмихна се Диего и докосна инстинктивно едва забележимата гърбица, намекваща за някогашна травма и разположила се върху носа му. – А и не беше толкова зле.

- Нима? – оттласна стола си назад Обри и се изправи. Обувките й потропаха върху пода, досущ като посрещащия звън на звънчето над вратата на Розет.

- Тръгваш ли си?

Младата, синеока жена кимна и потърси телефона си, скрит в един от „невидимите" джобове на траурната й черна рокля. Полу-мексиканецът избута чашата си напред, отказал се напълно от напитката, която му се струваше все по-безвкусна с всяка следваща глътка и последва с ясно накуцване приятелката си.

- Тогава – настигна я той и привлече празния й поглед върху себе си. Успя да направи изкривена форма на реверанс, заради ранения си крак, спечелвайки си краткотрайна усмивка. Която бе бързо заличена от безчувствеността. – ще приемеш ли поканата ми за кратка разходка, милейди?

***

Никой от двама им не осъзна кога вечерта бе настъпила.

Твърде залисани в историите от детството си и оставили далеч в периферията на съзнанията си случилата се трагедия, Диего осъзна колко му бе липсвало именно това. Макар и животът преди да изглеждаше като сцена от стар, полузабравен дори от собствения си създател филм, той бе на не повече от два простички дни разстояние. Можеше да го докосне, стига да успееше да се протегне назад, към миналото и да хване бялата длан на момичето, служещо като връзка между три коренно различни характера. Но сега съвсем не му бе времето да се потапя обратно в миналото. Бе страдал достатъчно този ден; бе карал и други да страдат, редом с него. „Стига толкова!", идеше му да извика срещу необятното нищо.

Небето преля яркосините си багри във виолетови такива за по-малко от минути. Или бяха часове? Колко време бе минало в безспирния поток от думи? Диего не знаеше, а и, за да бъде честен, не се и интересуваше от подобни нищожно факти. Всичко бе наред, щеше да бъде така и занапред. Не само се надяваше на това, а и бе сигурен в гласът, подсказващ му именно този дребен или не чак толкова факт.

Тъмнината погълна него, наред с Обри дотолкова, че той не успяваше да различи каквото и да е било на над метър разстояние пред Диего.

- Късно е – разруши краткотрайната тишина, покрила въздуха с воал от черни, безлични перли младата жена.

- Ще те изпратя до дома. – отвърна й уверено Диего.

- Ами ти? – младежът понечи да каже нещо в опит да успокои своята лейди, но точно в този миг кракът му го предаде, запращайки вълни от болка до главния му мозък. Той изпъшка в опит да се задържи на здравия си такъв, но залитна настрани. Обри побърза да преметне едната му ръка през раменете си, задържайки го прав и спасявайки го от близка среща с тротоара. – Не изглежда да си много добре. – заключи триумфално тя.

- Ще се оправя. – намигна й закачливо той. Само ако беше по-внимателен... – Все пак нищо на този свят не може да се мери с величието на самия невероятен Хълк.

Комичното му изказване предизвика смеха на Обри. Нещо в неговите гърди сякаш се стопли, успокои се и затрептя със светлината на хиляди светулки, обрамчили нощта с изящна златна мрежа. И сърцето му в този миг направи избора си. Решение, коствало му толкова много време, равняващо се на хилядолетия за неговата собствена душа. И искаше, ах, как искаше молбите му, отправени към необятната Вселена да бъдат чути.

Диего се задържа здраво на двата си крака, освобождавайки нежното момиче от товара, представляващ собственото му тяло. Надяваше се смелостта да не го напусне в последния, едничък момент от вечността. И повече никога да не се прояви отново.

- Обри – поде несигурно и впери тъмните си очи в океанските ириси на Обри. – Аз... трябва да ти кажа нещо.

Тревога пробяга по лицето на младата жена, очаквайки предимно лоши новини, осланяйки се на последните събития.

- Какво е станало? – промълви едва ли не с потрепващ глас тя.

- Не е лошо, със сигурност не е – изнервничи полу-мексиканецът, докато погледа му търсеше нещо друго, което да отвлече вниманието му. Беше ми прекалено трудно да гледа любимата си в очите, още повече по време на подобно признание. Макар и да знаеше как точно това трябваше да направи. – Просто е. – въздъхна, но знаеше, че никак не бе. В чувствата простотата бе съвсем непозната. – Трябваше да ти го кажа по-рано и сега се обвинявам за нехайността си. А може би просто се страхувах, но това вече няма значение. Аз просто – преглътна сухо Диего, усетил, че се повтаря. Бе почти убеден, че Обри успяваше да разпознае нервността, която всяко кътче на тялото му издаваше. И въпреки това погледа й все още бе изпълнен с добре познатата му тревога и недоумение.

- Извинете ме. – глас иззад гърба му прекъсна потока на думи и отне целия прилив от глуповата решителност у младежа. Обръщайки се към натрапника със смес от облекчение и гняв, той срещна два сребристи ириса, проблясващи със собствена светлина в сгъстилия се мрак. Бе сигурен и, че преди е виждал подобни неестествени очи. С малката разлика, че тези от спомените му бяха златни.

- Как да ви помогнем, господине? – обърна цялото си тяло в негова посока Диего. Надяваше се да не си проличи как целеше да предпази Обри от странника, дори и да й послужи като жив щит – ако трябва.

Ужасна усмивка, предвещаваща единствено гибел и падения озари лицето на непознатия, а дори не стигна до очите му. Остави у него остатъчното чувство, че това щеше да е последното нещо, което щеше да види, преди да предаде душата си във владенията на смъртта.

- Трябва да дойдете с мен. – заяви с властен тон мъжът. Нещо в него, не, нищо в него не се нравеше на Диего.

- Не ми е известно да заемате каква да е полицейска длъжност. – отсече, неправейки си труда да пести острота в думите си младият мъж. – Бягай – прошепна през рамо, надявайки се Обри да се окопити бързо и да вземе нужните мерки. – Бягай, Обри! – настоя, усещайки все още присъствието на момичето зад себе си полу-мексиканецът. Не отдели тъмните си очи от тези на непознатия.

- Не е учтиво да ми отказвате – заяви също толкова наперено и високомерно мъжът. – Нито пък – да бягате от моя милост. Гарантирам ви, че ще си тръгнете съвсем живи оттук.

- И защо да ти вярвам – процеди през зъби Диего. Защо Обри не помръдваше?

- Нямаш друг избор – докосна рамото му среброокият. В този миг обстановката около тях се изви под десетки неестествени ъгли. Непозната светлина заблестя в очите на младежа, ослепявайки го, докато светът наоколо се завихри в безкраен ураган. Нещо не беше наред. Нищо не беше наред.

Когато Диего отвори очи, единственото, което успя да фокусира с помощта на им, бе строполената в неестествена тъмнозелена трева твърде позната фигура.

Ейдън бе допрял ръка до отеклото си лице и безпомощно плюеше кръв.