Ума й в миг опустя. Нима всичко това бе истина?

Нямаше начин как жената да е оцеляла през всички онези хилядолетия, родена още по време, непознато за Античността, и живяла сред хора, по-древни и развити и от онези, населявали митичната Атлантида.

Това трябва да е илюзия.

Това трябва да е сън.

Дълбоко в съзнанието си Лиза осъзна, че бе направила стъпка, която не ще се заличи никога от нейния свят, от нейния живот. Дали с добро или лошо – все още не знаеше. Само тънък глас, писклив, някъде дълбоко в ума й й се надсмя подигравателно.

Сякаш възтържествува.

Но това не бе от значение в този божествен момент. Ето, че Ела съществуваше, най-смелите й мечти се сбъдваха. От русокосата млада дама бликна радост на талази. Жената, в чиито прегръдки желаеше да отпусне тялото си, да й дари душата си, сега стоеше на истинските си два крака пред нея. Жената, която тя искаше да я покровителства като сестра, майка, дори любовница, тръсна сплъстените си белоснежни коси и посегна да докосне лявата буза на момичето.

Не. Не и като любовница. Сърцето на Лиза принадлежеше единствено на млад мъж с руси коси и студени сиви очи. Това нямаше да се промени, въпреки появата на Ела.

- Богиня ли си? – чу се да казва русокосата, обаче гласът й бе някак чужд, неестествен, сякаш я достигна през стена от дебело твърдо стъкло.

И, въпреки това ясно усети как малката брюнетка зад нея трепери и почти се свлича на пода, скована от излъчващата се от тъмнокожата жена аура. Помещението се пълнеше с нея, както кораб с дупка в корпуса - с вода. Настрани от мириса на немито тяло, в атмосферата витаеше и аромат на възход, власт и… металическия мирис на кръвта. Полепнал за лявата й страна.

- О, дете – промълви дращещия й, пресипнал глас. – наивността ти е пагубна.

Лиза отвори широко очи в объркването си, тънък писък се изтръгна от устните й.

Топлина обля гърдите й, мокрота попи в блузата й.

Болката от острие, не, на много остриета, забити в сърцето й се разнесе до всяко кътче на тялото й.

Последва още един писък. Идващ обаче от гърлото на Обри.

***

Обри пищеше. Дори не усети как гласните й струни се опъват до краен предел, нагъват се, съдират се. Звукът оглуши ушите й. И, макар да й се стори, че огласяше каменната гробница часове наред, той бе продължил едва няколко секунди.

Сълзите на момичето избиха и намокриха страните й. Ридание се откъсна от тънките й устни.

Жената, не, чудовището от криптата, предрешена като черна сянка потопи ръка в плътта и кръвта на Лиза, обагряйки в червено мръсната си абаносово черна кожа. Течността се обедини с мръсотията и обля тъмната телесна обвивка напречно по китките й с кафеникава смес. Ноктите й, здрави вероятно като стомана и остри като древна кама, разкъсваха капиляри, кости и всичко по пътя си. Обри бе сигурна, че те не биха се спрели дори пред скала.

Тъмнокожата дръпна рязко крайника си, при все учудения поглед на жертвата си, изтръгвайки заедно с нея и един непринадлежащ на нея самата орган, отброяващ последните си трептения, преди за замлъкне завинаги, наред с последния дъх на младото момиче. Лиза изгуби заедно с отнетата живителна част от себе си всяка опора, която държеше тялото й изправено и, вече отпуснато и отслабено, то безжизнено се устреми към пода. Обгърнала пръсти около сърцето й, убийцата смаза умъртвените тъкани в здравия си, въпреки немощно изглеждащото й тяло юмрук.

„Присвояваше си и нейния живот,“ отекна в ума на тъмнокосата.

Самата тя като по чудо отлепи собствените си, вкочанили се от ужас колене от каменния под. Съзнанието й запя своята мрачна страдалческа песен, бурята в нея се надигна, забушува и бе готова да помете всичко по пътя си. Обри стисна юмруци и се отправи към съществото пред нея с бавни протяжни крачки.

- Крясъкът на кошмара. – проговори жената, откраднала чуждо сърце, чужд живот без дори да й мигне окото, сякаш на себе си. Гласът болезнено затанцува по тъпанчетата на писателката. – Давай, смъртна моя, покажи с какво друго ще ме изненадаш.

Тъмнокожата й отправи усмивка, в която не бе вложено нито едно от познатите на момичето чувства, златистите й очи отправиха предизвикателни отблясъци в нейна посока. Момичето се наежи, усети буцата в гърлото си, която предизвикваше отново и отново очите й да сълзят, и се устреми към убийцата на приятелката си.

- Ще те убия. – спокойно й отвърна, въпреки надигащите се в гърлото й хлипове и се нахвърли върху полуголата жена, облечена само с посивяла, може би някога бяла ефирна рокля, но с времето вече изгубила първоначалния си цвят. На шията й, почти сраснало се с кожата й, се бе впило украшението от някогашно колие. Сега от него бе останало единствено обточения със сребро сапфир.

За нейно нещастие, черна като най-тъмния катран ръка улови шията й, нокти раздраха горния слой на кожата й и я накараха да изсъска, преди да е нанесла дори най-малка вреда. През зъби. С пълни със сълзи очи. Триумф, или бледо негово подобие заискря в златните ириси, обрамчени в черни дълги мигли, ведно с отегчение. Въпреки слабата светлина Обри забеляза мокрите бразди по лицето на жената.

Ситни капчици дъжд си запроправиха път към тях от десетките процепи в тавана на гробницата. А въздухът все по-бързо напускаше дробовете на момичето и кислорода не ги достигаше отново.

***

Когато писъкът, идващ от момичешко гърло, достигна Диего, палатките бяха разпънати и дори вечерята, ако снаксовете и сушените домати можеха да се нарекат по този начин, беше грижливо подредена на найлонова мушама в една от палатките. Пронизителния звук накара всяка една клетка в тялото на младия мъж да се вцепени, да замръзне от уплаха, не за неговия собствен живот, а за този на момичето, чийто крясък принадлежеше. Дори на сън не би могъл да сбърка нейния глас.

Преди Ейдън да се опомни достатъчно и да подреди парчетата от пъзела на случващото се, тъмнокосия се отправи с бяг между дърветата, смътно спомняйки си накъде бяха тръгнали Обри и Лиза, и, ориентирайки се към посоката, откъдето бе дошъл писъкът. Краката му сами го поведоха в правилната посока, но клони переха безмилостно лицето му, а случайни камъни се опитваха да го спънат, да го забавят. Да го забавят достатъчно, за да може трагедията да бъде цяла.

Ужасяващият звук все още кънтеше в ушите му, рикошираше в черепа му, повтаряше се като безконечен запис. Подлудяваше го дотолкова, че той поиска да съдере лицето си, да заскубе коси, само и само да го измъкне оттам.

Но Обри беше неговият приоритет. Не можеше да позволи да й се случи каквото и да било.

Ако нещо бе станало с нея, се кълнеше, че щеше да удуши русокосата с голи ръце.

Някъде зад него приятелят му викаше името му, умоляваше го да почака. Но думите му не достигнаха до Диего.

Броени секунди по-късно, той изскочи от малкото, отрупано с растителност пространство, озовавайки се точно пред странна каменна постройка, чиито вход разкриваше смразяваща кръвта гледка.

Красива чернокожа жена бе вкопчила пръстите на едната си ръка в шията на тъмнокосото момиче, разнасящо винаги уханието на лавандула със себе си, но сега краката й висяха няколко сантиметра над пода. В другата си ръка причудливата държеше нещо малко, кървящо и прилично на пихтия.

„Човешко сърце,“ осъзна какво представляваше то Диего.

Неговото собствено препусна удар, два. На пръв поглед Обри нямаше видими наранявания, но присвоителката на сърцето с неизвестен притежател бе на път да отнеме и нейния живот. Живота на неговата любима.

А момчето тепърва се канеше да рискува всичко, да признае онова, което неуморно изригваше в ума и душата му. Сега щеше да го загуби безвъзвратно.

Неусетил кога краката му са извървели пътя до сцената на случващото се, нито пък как тежък камък с размер на футболна топка се бе озовал в ръката му, обувките ми изджвакаха и срещнаха предмет, едновременно вкочанен и притежаващ някаква странна, позната мекота. Кафявите му очи срещнаха широко отворените карамелени на цвят такива на Лиза, втренчени някъде високо над главите им. Гърдите й не се повдигаха ритмично от вдишванията, които който и да е жив човек правеше непрекъснато. В гръдния й кош зееше огромна рана, прилична на бездна, а ребрата бяха счупени, раздробени на малки парчета кости и смесени с разкъсаната плът. Около умъртвеното й тяло се бе образувала локва от яркочервена кръв.

Стомахът на Диего се преобърна, но той се постара да замени порива си да повърне с парещ гняв, готов да изпепели чудовището.

Прилив на вина заля момчето, проникна до сърцевината на собствените му кости, дори когато се приближи с тиха стъпка и заби камъка с две ръце в тила на чудовището, твърде опиянено от предстоящата смърт на следващата си жертва. За помислите си относно Лиза, които ума му бе родил в прилив на ярост.

***

Бъдещият порой започваше да си проправя път измежду сивите облаци надолу, към земята.

Бе чист късмет, че телефонът му бе все още в задния джоб на дънките, с които бе облечен, а не захвърлен някъде в проклетия автомобил. Наблюдавайки как обезумелия Диего заплашваше да вземе нещата в свои ръце и да се превърне в убиец, при все намеренията му да спаси тъмнокосата, Ейдън набра номера на полицията, продиктувайки приблизителното им местоположение съвсем хладнокръвно.

Прошумоляване измежду дърветата зад гърба му му привлече вниманието, но миг по-късно смразяващ кръвта тътен върна погледа му на старата постройка.

А тя бе обгърната в мрак, плътен и непрозиращ, приличен на дим, прокарал си път през дебрите на ада.

Ейдън бе сигурен в едно – ако нещо се случеше със спътниците му, докато той стои отстрани със скръстени ръце, никога нямаше да си го прости. Затова и пристъпи в причудливия мрак.

От небето се посипаха вече едри капки дъжд, оплаквайки нечия погубена съдба.