*Сейнт Арлент – град в близост до Портланд, несъществуващ и дело изцяло на въображението на авторката. В следващите глави се разкрива защо действието не се развива в някоя близкоразположена дестнация, (because of spoilers :cc).
Също така весели празници, много здраве, щастие, късмет, всичко най-добро!!!
----

Алените капки се плъзваха по черна кожа, отронвайки се като ситни нарови зърна, единствено за да засъхнат върху мекия бял килим, застлал пода. Забравени дори от създателя си. Забравени и от убийцата.

Делата на Елара Ястребовия нокът се увенчаваха с небивал успех. Наглед съвсем малък, той бе повече от достатъчен. Не всичко обаче можеше да се отсее отведнъж. Нито хората, появили се на пътя й, бяха така кротки, както тя желаеше.

Проклетите смъртни се измъкваха лесно, твърде лесно. А това я изкарваше извън контрол.

Следите от чупливи нокти зарастваха по китките й. Оставени за спомен, който щеше да изтлее за броени часове в безсмъртното й съзнание от две смъртни, разделили се с живота си от загубата на въздух. От раните дори нямаше да остане белег. Всичко, докоснало се до абаносовата й кожа, биваше безвъзвратно загубено. Какво би останало за живо, крехко същество, щом бе способна да руши цели светове с тези две ръце?

Но точно сега изпосталялото тяло я бе предало. Точно на пътя й към безкрая, облегнал се на ръба на алена бездна. И, макар нейният дух да предвещаваше безсънна нощ, окъпана като в безброй разноцветни, но все пак червени, течни рубини, светът пред очите й се бе заизвивал. Подвластно на призрачен танц, способен да погуби мнозина, зрението на Елара умоляваше за жадуваната почивка на своята притежателка. Макар и безсмъртна, тленната форма бе твърде, прекалено нестабилна, оставеше ли я на подобни плътски лишения.

Подпря глава на дървената рамка на леглото, чийто ръб опираше в изскочилия гръбначен стълб на гърба й. Въздъхна почти безшумно, броейки последвалите накъсани вдишвания и издишвания. Отпусна неусетно стегналите си мускули, оставяйки костеливата ръка да тупне безшумно върху закърпените парцали, които имаше за облекло. Подгизнала от тъмнееща червена течност, някогашната бяла рокля отвърна на допира на Елара с тихо „пльок“.

Виждаше следи, едновременно свои и чужди, навсякъде около себе си. Чужда кръв давеше както Ястреба, така и смъртните, попаднали в ноктите й. Но дали това не я правеше точно толкова жалка, колкото бяха и те самите?

Златните ириси се спряха на засъхващ белег, покварил нежността и чистотата на отсрещната стена. Грозновати черти раздираха прасковения цвят, дело на пръсти, отдавна забравили собственото си слово. Разкривени знаци, които поддържаха незнайната си мощ някъде, далеч от нейните черни като сянката й лапи.

Зад гърба на Елара Ястребовия нокът отекна гръм. Стъклената врата потрепери, удържайки на волята на бурята тя да се пръсне на десетки хиляди парченца. Затова и, унил, дъждът продължаваше да захвърля мощните си водни куршуми по устойчивото стъкло. Предвождан от ветрове, виещи единствено и само името на изгнаницата.

Дали и те желаеха така жарко смъртта й? Дали и те биха дали всичко на смъртния си свят, за да затворят Безсмъртната в дебрите на черната земя?

Така, както направиха първите жреци?

Дали кръвта, стичаща се по стената, по дрехите, по ноктите й, не бе нейна?

Елара изсъска, когато твърд ръб се заби във врата й. Костите, докоснали се до пода изпод тънката плът и кожа, туптяха болезнено под напора на отслабеното тяло. Прасците се стегнаха с мъка, свивайки отпуснатите крака в коленете.

Нова въздишка се отрони от гърлото й, този път в символ на краткотрайната болка на Безсмъртната. Какво не би дала, за да върне времето назад, да остане далеч от света, затворена в дома си в Иноре. Какво не би дала, за да покоси жреците един по един, още преди да я погнат и бележат като небивал досега враг.

Какво не би дала, за да се върне в нощта, преди Джирая да се сбогува със смъртния си живот. Мимолетна скръб я заливаше, единствено при мисълта за тялото с цвета на мрамор и очи, чийто сапфирен цвят бе отпечатан върху двуостър кинжал. Камък, увил тънка, сребърна верижка около врата на Елара.

И, дори и да не отнеме света изпод пръстите на убиеца, щеше да е доволна, ако би могла да умре, опитала се. Опитала се да спаси мъжът от двадесетте воина на Инорианската падина. Опитала се да изравни с Черните безлични камъни онзи, посегнал на живота му. Опитала се да съживи и душата си.

Но, дълбоко в себе си, тя знаеше, че смъртта никога нямаше да навести безсмъртното създание. Никога нямаше да положи тялото си в пламъци, чиято пепел да поръси необитаемите поля на Иноре.

Изправи се, докато костите й жалостиво проскърцваха в ритъма на умолителната си песен. Навсякъде бе оставила своите белези, отличителни черти, изрисувани с алената течност. Превръщайки дори пода на помещението в творение на изкуство, посветило се на гротескната изисканост, Елара завлачи снагата си, покрита единствено с черна кожа и замърсен прокъсан плат.

Нахлувайки за пръв път в странното жилище, безсмъртната бе преровила скритите зад всяка една врата стаи. За жалост на нея самата, те до една се оказаха празни, лишени от какъв да е живот. А сега босите й крака прекрачиха прага на малка такава, стъпвайки върху мръсно-сиви, но безмилостно ледени плочки. Ястребът дори не трепна, докато краката й я понесоха сред ред кървави дири, единствено, за да се стовари в огромен дълбок и широк съд. На дъното му се мъжделееха няколко дири, оставени след алено нашествие на собствените й ръце. Проверила всеки един кран и всяко едно приспособление, можещо да й послужи за в бъдеще, Елара отпусна схванатите си мускули в причудливия бял съд.

Когато водата, първоначално ледена, по-късно затоплила се до вряла безцветна течност, докосна кожата й, тя си спомни. За безбройните пъти, в които някога, в далечния й, отминал живот, две груби, сбръчкани ръце я бяха поставяли в метален казан и търкали до неузнаваемост косите и гърба й с пенливи сапуни. За някогашния навик да се дави в бездънни ручеи, изплувайки чак, когато в дробовете й не оставаше нищо друго, освен раздираща с ледени кинжали тъканта вода. И за мъглата, поставила началото на властта й със скъпоценен камък на гърдите.

И спомена. Само какъв спомен!

Всеки, минал през нейните нокти. Всеки, решил да се изпречи на пътя й. Всеки, лишил се от здравия си разум, от сладкия дъх на безкрайния, но същевременно кратък живот.

Елара Ястребовия нокът помнеше всеки един от тях. Всяко едно момиче, жена, всяко едно момче, мъж. Всяко едно дете.

Тя въздъхна за трети, последен път, преди да потопи сплъстените си коси във вече придобилата цвета на блудкава кал, вода. Бе крайно време да я подмени с нова.

Но вместо да постъпи точно така, единствено потопи глава под повърхността на мътилката. За да го почувства, онова предишно, избледняващо във времето видение, оказало се нея самата. За да почувства отново водата, пъплеща в трахеята й.

За да почувства себе си.

Водата безмилостно изпълни дробовете й, привиквайки я към бездушната тъмнина. Място, което тя, дори и през замъгления си поглед, не би успяла да достигне и да му предаде безжизнено тялото си.

Дали то щеше да й покаже нейният собствен облик, или бегло, гротескно отражение на лицето й?

Плувналите бели кичури коса помилваха нежно затворилите й се клепки. Пръстите на крака й избутаха с мъка запушалката на отточния канал, оставяйки водата да спадне, да намалее дотолкова, докато от нея останат единствено червени капки размита в кръвта на невинните, на смъртните, вода.

***

Единственото нещо, което Амбър Рендерс си пожела, след като кракът й стъпи на Сейнт Арленска земя, беше спомените й да бъдат заменени от абсолютното нищо.

През цялата си досегашна кариера бе преживяла какво ли не. Безброй случаи, за които дори най-извратените умове не можеха да мечтаят и сътворят. За безкрайни прояви на садизъм върху жертви, колкото виновни, толкова и невинни. За обезличени от безмилостно ледено острие или адски огън тела по начин, с който дори и дяволът не би посмял да се гаври.

Бе вдишвала неведнъж аромата на прогорена плът, на кръв, източена до дъно от вените на нищо неподозиращите хора, изгубили съзнание и живот в мига на изстрела или прореза на ножа. Или на забитите бавно и болезнено надълбоко във вените им островръхи игли.

Но никога не я бе заливала смрадта на нещо толкова неземно, когато черна, почти избледняла мъглявина се изви към сивото утринно небе, за да срещне Създателя. Смес от метал и кръв, смес от истина и лъжа. Непознато вещество, сякаш пристъпило пределите на ада, за да всее смут сред смъртните, оказали се на пътя му. Единственото нещо, върху което трябваше да се концентрира сега, бе да открие колкото се може повече следи, останали от него в изоставения по средата на пътното платно автомобил и трупа на шофьорската седалка.

Улики, съдействащи за наличието на борба от страна на жертвата присъстваха във вид на изпочупени нокти, разкъсана яка на тениската, покрила тялото и кървави резки по шията. На Амбър й се искаше да вярва, че мъжът да се бе задушил в борба за въздух при нахлуването на отровен газ в малкото пространство на превозното средство. Но нито полуоткрехнатия прозорец, нито парченцата плът и кожа под ноктите му говореха в подкрепа на теорията й.

Но и именно подаденият сигнал за присъствието на жена, твърде близка на външен вид на описаното от Обри Рочестър, я бе довел тук. А Амбър си даде сметка, че би могла да срещне какво да е било в този туристически град на призраци. Именно това я подсещаше с всяка следваща крачка да не сваля гарда си. И да не трепва пред въпроси с твърде ясно отсъстващ отговор.

Все още в ума й витаеха невиждащите сини очи на трупа, отправени към небесата, но срещнали единствено покритие от метал, когато ръцете й докоснаха като в транс стъклената врата на описания в докладите магазин за хранителни стоки. Открехната, тя й представяше пищна картина, изрисувана единствено от кръв и отпечатъци, оставили безброй неправилни кръгове след себе си. Вглеждайки се по-задълбочено, младата жена забеляза как те формират все по-големи и по-големи окръжности, пресечени от десетки линии. Те от своя страна създаваха игриви чупки, свързвайки се с нови и нови. А отдолу, под мрачното творение се открояваха разкривени знаци с неясно за Амбър значение. Ръката й мигновено намери джоба на якето, украсено с емблема на местната полицейска власт и извади оттам мобилен телефон. Пръстите мигновено набраха добре познатата си парола и натиснаха върху иконката с камера, открояваща се върху лазурно-син фон.

Реши, че две снимки са напълно достатъчни, ясно показващи надписа, чието значение си обеща да разучи колкото се може по-скоро. Стига да напуснеше пределите на града и се озовеше в кабинета си жива и невредима. Искаше й се да вярва, че подобен сценарии е точно на ръка разстояние, чакащ я по средата на гробището, играело някога ролята на простоват магазин. Но страхът, сковал сърцевината на костите й и каращ зъбите й да потракват, пееше със съвсем различен глас.

- Сигурна ли си, че уликите са достъпни за лично ползване? – разнесе се като мрачна коприна познат мъжки глас зад нея. – Къде ще му излезе краят, ако куцо, кьораво и сакато започне да споделя в социалните си мрежи снимки на откъснати крайници и опразнени очни кухини, директно от местопрестъплението?

Дори и все още зеленеещите й очи да не бяха срещнали лицето на мъжа, очертано в гъсталак от кафяви кичури коса, за да затвърдят впечатленията си, Амбър знаеше, че потъналата му в окраски на черния хумор шега, бе пресилена. Всяка друга емоция, извън рамките на безсилието, отвращението, жал, би била както неуместна, така и насилена. За нейна огромна жалост обаче, тя знаеше до болка какво щеше да я посрещне на броени сантиметри от прага под краката й. Беше наясно с бруталния случай, колкото и да не го желаеше. Беше й и пределно ясно, че най-лошото тепърва започваше.

- Бих могла да дам началото на нов хаштаг – присви устни тя и си застави да не се обръща назад. Колкото и да не искаше, гласът й прозвуча кисел, почти отравящ с полъха си от децибели и тонове. – И все пак имам право.

- За хаштагът или присвояването на доказателства?

Амбър стрелна своя колега през рамо с един единствен поглед, обагрен в късчета кехлибар. Твърде достатъчен, за да накара Ендер Валууд да прекрати престорения си смях.

- Знаеш ли, трябва да поработиш над професионализма си. – отбеляза с лежерен тон той, прикривайки явната си погнуса от чужд генетичен материал, полепващ с всяка изминала секунда по излъсканите му черни обувки.

- Какво му има на професионализма ми? – присви очи срещу почернелия екран на телефона си синекосата, преди да го постави обратно на мястото си в познатия й джоб.

- Словоохотливостта леко ти убягва.

- Не мога да угодя на всеки.

Ендер съвсем внимателно заобиколи прекатурен рафт, предназначен за сладки изделия. Сега всички лакомства, шоколади, вафли и бисквити в малки опаковки бяха отрупали пода. Някои от тях бяха случайно смачкани от крака, обути в тежки кубинки. Рязката му маневра постави на едно ниво в пространството полицейския служител с неговата колежка, изравнявайки се с темпото й.

- Това се очаква от работата ни – заключи той, пренебрегвайки негодуванието на младата жена с усмивка, контрастираща с тъмните му устни.

- Работата ми очаква да съм способна да раздам всеобща справедливост. Мислиш ли, че на някой би му пукало дали се държа добре или не?

- Ще получим негативни отзиви – отправи поглед напред Ендер, опитвайки се да различи чертите и силуетите на останалите си колеги. За негова жалост половинчатата усмивка, танцуваща измежду устните му бе ясно забележима за Амбър Рендерс. – Как ти се струва понижаване на ранга и само една звезда в Google maps?

- Бих се задоволила и с идеята да спреш с шегите и да помислиш за ковчег. – колкото и да разбираше целите и усилията, който Ендер полагаше, за да разведри обстановката, помощта му беше съвсем ненужна. Нищо на живата или скалистата земя не би смекчило гледката на десетки убити тела. – Просто няма смисъл. Нищо странично няма смисъл в момента.

-  Виж ти на кого не му издържат нервите. – прокънтя глас, твърде познат на младата синекоса жена. Макар и в обвивката от стъкло и плът, в която бе завила кухата си душа, тя да се разбушува, на лицето й се изписа единствено лека изненада, която се примеси с багрите на погнусата. Изненада от неочакваното внимание на следовател Уолсън, наведена на метри от собствените й крака. Внимателно отделяща набелязаната от нея улика от парче наглед сурово кърваво месо с тънка пинсета. Вдигна поглед чак, след като постави малката си находка в найлоново пликче, на което смяташе да отреди място сред останалите си „ценни“ съкровища. Не бе тайна, че всеки път, окажеше ли се в близост до Киера Уолсън, по гърба на Амбър полазваха ледени тръпки с усойно дълги пипала. – Всяка новинарска медия би платила солидно за малко прясна информация като тази. – посочи пликчето си тя и се озъби в недоверчива усмивка. Между двата й предни зъба разстоянието бе две идеи по-голямо, отколкото бе нужно, но малкия недостатък сякаш придаваше чаровност на полицейската служителка. – Не си струва да си хабиш времето с повърхностни социални мрежи, ако имаш подобни подбуди.

Всеки път, когато Амбър се доближеше до Киера, комфорта се оттичаше от всяка отделна вена в тялото й. Умът неутолимо нашепваше да й обърне гръб и да напусне по пътя, от който бе дошла. Обстоятелствата обаче, я държаха здраво вързана за колегата си Ендер, което машинално я задържаше и в нейната компания.

- Благодаря за съвета ти – стисна зъби синекосата и закачи един паднал пред лицето й кичур зад ухото си. Не защото й пречеше обаче. Когато нервността я облееше, ръцете й често търсеха нещо, с което да разсеят притежателката си. И почти винаги това се оказваха косите й с някога единствено карамелен цвят. В нейните пъстри очи той изглеждаше твърде блудкав. – Щеше да е от наша полза и, ако също толкова заинтересовано си вършеше работата.

„И не се месеше в чужди дела и чужди животи“, остави да се рее неизказано в атмосферата около нея Амбър.

Но бе ли права да вини някого, заради чувствата, които тя самата бе породила у него? Да го обвинява, че се е нанесла неканена в свят, принадлежен единствено на нея и нейните малки мании?

А може би просто се оправдаваше с „дефектността“ на колежката си.

- Аз си върша работата коректно – наблегна на „аз“ Киера, встъпвайки няколко крачки встрани само, за да разгледа кървавите следи по пода, оставени след стъпки с боси крака. На нея самата аленият цвят започваше твърде много да прилича на размесена с кал боя. – Вие се размотавате.

- Къде са телата? – отклони темата със смръщени вежди Амбър и отклони поглед от служителката на реда.

- Навсякъде – сви рамене Уолсън и се зае със собствените си дела. – Толкова много са, че можеш да си вземеш малко за спомен.

Следователката изцъка с език, след което направи знак с език, правейки знак на Ендер Валууд да я последва.

- Държите се като отдавна разведена двойка. – отбеляза шеговито той, заковавайки крака пред тяло на младо момиче, стиснало верижка с кръст в ръцете си. – Може би трябва да поработиш над отношението си към нея, преди то да навреди на всеобщата ни работа.

- Тя си е виновна. – заключи Амбър и понечи да продължи наред. Усещайки обаче нанеличието на присъствието на колегата си, тя се обърна раздразнено. В полезрението й попадна чернокожият мъж, впил сребърните си очи в пода до жертвата, изписан със знаци.

Младата жена се приближи, различавайки думи, изписани с равен почерк на нейния роден език. Съвсем контрастиращо с разкривените линии, които откри на входната врата на супермаркета. Тук то носеше значение, разбираемо както за нея, така и за всеки един, изучавал или родил се в англоговоряща народност.

- „Господ е светлина и спасение мое – от какво ще се боя?“ – прочете Ендер Валууд и замислено погледна към следователката. – Това не влиза ли в твоята специалност?

- От Библията е. – осъзна на глас Амбър и примижа срещу написаното. - Тя се е помолила, преди да умре. Преди да бъде убита.

Няколко незначителни сантиметра под посланието на момичето с черните коси бе изписана една дума.

„Тя.“

Може би напълно умишлено тя бе разположена под „боя“.