Очертаваше се и това хилядолетие да е скучно.

Елара Ястребовия нокът се изкикоти зловещо, легнала в ъгъла на просторна стая от сив камък, в която единствената светлина идваше от процепите в тавана на параклиса.

Нейния затвор.
Нейния гроб.

Вече три хиляди деветстотин деветдесет и девет години и триста шестдесет и четири дни Елара се въргаляше в собствената си мръсотия зад тези четири стени, удържащи я векове наред. Удържаха я да не излее яда и мощта си над света, трупани през всички тези години, които отброяваше с нескрито нетърпение. Нетърпение да се измъкне от тази воняща дупка.

- Онези противни копелета трябва да са умрели отдавна - изкикоти се тя и смехът ѝ придоби истерична нотка.

Смееше се.

И още. И още. И още.

Смя се, докато гърлото ѝ не прегракна.

Тя се обърна на една страна, облягайки се на рамо, покрито с черна кожа - нейната кожа - и се изхрачи, проклинайки имената на всички онези жреци. Имаха смелостта да я затворят в клетка. Тя, която бе ястреба, както повеляваше името ѝ, трябваше да бъде свободна и да сее разруха след разруха. Не можеше да се примири с живот на кафезна птичка. Елара бе силна, имаше мощта да разруши света и да го построи отново по свое подобие, както и целеше едно време, както и все още искаше да направи, и да властва, да властва, да властва. Но тук, в тази клетка, укрепена от магията на бокала в центъра на стаята, тя бе напълно безсилна. Жреците я бяха затворили тук, заклинанията им я лишаваха от всичките ѝ сили. Освен от безсмъртието. Може и да я бяха затворили за векове, но не те са живи сега, а тя.

Един вид този факт я караше да се чувства като победител. Но не напълно. Щеше да е спечелила чак когато целия свят беше в краката ѝ и молеше за милост, когато най-сетне се измъкнеше от този нейн затвор. Но беше безсмислено. Дори и най-малката надежда за бягство бе безсмислена. Потомците надали биха позволили на избрания да остане жив повече от три минути, след като е изплувал от утробата на майка си.

Гнусни потомци, уповаващи се на вярванията и легендите на първите жреци. Жалкото беше, че тези легенди бяха верни, а и никой не би се заблудил в обратното.

Елара потъна в мислите си, а очите ѝ се взираха невиждащо в бокала, в който светеше в ярко червена светлина, отразяваща се в червен кръг по каменния покрив. Гледка, която наблюдаваше хиляди години, гледка, която я измъчваше в кошмарите ѝ. Всяка нощ.

Кръв от петте братя, пръст от петте земи и душата на чиста и неопетнена твар бяха смесени в този бокал. Понякога чуваше писъци директно от него и се опитваше всячески да го докосне или бутне, за да спрат звуците, които изнервяха Елара до краен предел. Само избрания можеше да разлее бокала, само той можеше да намери това забравено от боговете място.

Погледа ѝ се замъгли и пред него изникна сцената, която отдавна се опитваше да забрави и, въпреки че това се случи отдавна, още преди тя да започне да осъществява гибелните си планове, ѝ се струваше, че всичко се бе случило едва вчера.

Тяло, притежаващо кожа, бяла като мляко, сини очи, спокойни като водите на езерото, близо до родното ѝ селище и коси, съревноваващи се с най-мрачната нощ. Но това тяло бе проснато на белия мрамор в собствения си дом, покривайки невинната чиста белота на кожата си и на камъка с ярко червената си кръв. Белите му гърди бяха издрани от нокти като на хищен тигър, на мястото на белия му мускулест корем сега зееше парче оръфано месо, точно над колана, пристягащ панталоните му и този, с ножницата, в която все още стоеше недокоснат изящен кинжал с дръжка, инкрустирана със сапфири. Камъните, идентични с цвета на очите му.

Всеки от воините Двадесетте носеше подобен нож с дръжка, по която грееха скъпоценности в цветовете на очите му. И всеки имаше различни очи. Топаз за Йол. Обсидиан за Иън. Рубин за Гремор. Черен диамант за Трез.

И сапфири за Джирая.

Джирая, който бе мъртъв.

Умрял. Не, убит. И Елара не би се заблудила, че е от хищно животно. Бе готова да заложи живота си, за да подкрепи тази си теория.

Късо ридание се отдели от гърдите на Елара. След което хлиповете ѝ започнаха да стават все по-дълги и по-високи, докато скоро не огласиха целия параклис. Солени сълзи прокараха бразди по мръсната ѝ кожа и покапаха по студения камък.

Пронизителен писък се изтръгна от гърлото на безсмъртната. Писък, изпълнен с болка и омраза.

И още един.

И още един.

Крещя, докато не усети огнените въглени на болката в гърлото си. След което заудря по камъка с юмруци. Удар след удар, докато кокалчетата ѝ не се превърнаха в щипещи окървавени издатини върху юмрука ѝ. Въпреки това тя не спря. Мъчеше се да изтрие спомена с юмруци. Безуспешно. Винаги ставаше така.

- Горете в ада. Горете в ада. Горете в ада. - нареждаше тя, заслепена за болката от адреналина. Макар и безсмъртна, раните ѝ се лекуваха със скоростта на обикновен смъртен, също толкова добре усещаше и болката. Елара щеше да съжалява за сегашния си изблик. Но не още. Все още не. Полагаше ѝ се още малко време, през което да излива гнева си върху камъните и собствените си ръце.

Най-сетне успокоила се, жрицата впери отново поглед в тавана към онова нищожно късче нощно небе, към звезди, по случайност попаднали пред онези пукнатини. Не бе виждала изцяло небето четири хиляди години вече, беше забравила какво значат изгрев и залез. За разлика от дъжда, студа и горещината. Ненавиждаше дъжда.

 В родината ѝ дъждовете властваха само над един сезон, колкото пръстта да не се превърне в неплодороден жълт пясък. Небето се покриваше със сиви облаци само през онези четири месеца, които тогава изглеждаха безкрайни. Едри дъждовни капки напояваха пресъхналата земя. Всичко изглеждаше сякаш е дело на боговете, а и Елара знаеше, че е така. "Благословията" - така го наричаха местните. "Пъкълът" - го наричаше тя.

Докато си припомняше тези смътни спомени от младостта и миналото си, ушите ѝ, надарени с остър слух, дочуха два отчетливо различни гласа навън, недалеч от нейния смешен палат, нейн трон, изграден от руини. 

Елара се напрегна и притисна гръб към каменната стена, докато подслушваше разговора на две различни момичета, съществуването на които бе като прашинка, в сравнение със самата Всемогъща - също толкова незначително и низшо. Осъзнаването я осени само миг по-късно. Усмивка разтегна чертите ѝ, бузите, по които все още си личаха солени бразди от сълзи. Възможно бе да се окажеше точно обратното.