стейс бърза да качи 15-та глава, преди да изпадне в нервна криза :')

Ейдън не беше сигурен какво точно го бе връхлетяло при напускането на поредния квартал – оказал се наречен Роузмонт. Но нещо му подсказваше, че нищо от това нямаше да свърши добре.

Слънцето даряваше и високите, и ниските сгради с последните си топли лъчи. Не оставаше повече от час, преди мрака да похлупи небето над града и да разлее единствено студенина. Студенина, примесена с отблясъци, дошли сякаш от друг свят и украсили мрачния съд.

Същата, като онази, бушуваща в гърдите му от погребението на Лиза насам.

А отблясъците бяха разбърканите му мисли, обитаващи едно счупено съзнание.

Кутията с цигари бе останала далеч в дома му, а Ейдън имаше нуждата точно от това. Желаеше дима да раздразни дробовете му, да очерни трахеята и да го убие. Малко по малко. Оставяйки му достатъчно време за размисъл над нещата. Размисъл над смъртта на приятелката му. Размисъл над скъсаната връзка със собствената му майка.

Размисъл над самия него. Над същност, обагрена и изпепелена в черни пламъци.

Светът бе спуснал над русолявите му кичури коса мрачен облак, който не спиране да излива ледените си дъждове и да кара изпосталелия му дух да подгизва.

Усещаше ударите на сърцето си чак в слепоочията. Малкият орган го разкъсваше, разяждаше, болеше в невъобразимата си мъка. Защо дробовете му се свиваха толкова болезнено? Нямаше ли кой да разкачи зверските нокти, обвили шията му? Нямаше ли всичко просто да приключеше? Или внезапно да спреше? Сякаш нищо никога не е било нещо.

Единствения му близък вече не бе способен да преметне ръце през раменете му и да го дари с топла прегръдка. Никога нямаше да усети нежната кожа, галеща страните му, нито през пръстите му щяха да се процеждат кичури с цвета на остаряло злато. Едно слънце бе залязло завинаги, потапяйки го в пълен и неизбежен мрак. Тъмнина, покварила не само сърцето, а и ума му.

Буца препречи пътя на вдишания от него въздух. Искаше да се разкрещи, да чупи, да беснее, но единственото, което правеше, бе да мълчи. Оставен в свят, където господар и пречупен роб бе именно той. Разкопча двете най-горни копчета на ризата си, давайки възможност на хладния въздух да погали кожата му. Бе почти сигурен, че капчици студена пот се бяха образували около лицето му и го пронизваха. Взря се настойчиво в оранжевото небесно кълбо, тихо надявайки се то да прогори очите му, да отнеме нещо, ценно толкова, колкото и загубената завинаги Лиза. Но дали Вселената би склонила да замени зрение за жива, човешка душа? Не бе ли цената твърде малка?

Отмествайки поглед от слънцето, Ейдън с недоумение осъзна, че между премигащите петна пред очите му се намира нещо твърде необичайно. Странник, почти непознат, докосна неговото рамо, впивайки желязната си хватка в плътта на младежа. Сребристите му ириси горяха неудържимо, същинско отражение на вътрешното му аз. Плътни устни и черна кожа преливаха цветовете си един в друг, очертавайки ясно бялото на очите му. Мъжът се извини престорено припряно и заглади кафеникавата си коса, проблясваща по странен, златист начин, като всяко нещо у него. Но и не го пусна.

Ейдън бе почти сигурен, че се бе срещал с непознатия и преди. Нещо в него, колкото и небивало и екзотично да беше, напомняше болезнено много за убийцата на неговата любима. Твърде много черти и чудатости биха могли да свържат него и нея, карайки светът да се завърти под краката на младия мъж. Трябваше да се опомни бързо, ако не искаше отново да изповръща червата си, този път пред нежелана публика.

- Добре ли сте, господине? – прокънтя гласът на среброокия, отекна във всяка негова кост. Той закима твърде отривисто, за да бъде сметнато за честен отговор, пораждайки явни съмнения у чернокожия странник. – А не изглеждате...

Замлъкнал, гласът му, остъргал тъпанчетата на Ейдън, бе открил една огромна празнина. Този мъж нямаше вина. Нямаше и основателен повод да бъде намразен.

Защото именно той си представяше звукът, леещ се от устните на жената, обвила пипалата си около шиите на всеки един от приятелите му, както и самия него, с дълбок и тържествуващ тембър.

- Извинете ме, - измъкна се ловко от хватката на пришълеца, единствено, за да попадне в нова. Настойчивият среброок нямаше намерение да пусне новооткритата си жертва. Този път ръката му бе обхванала китката. Проявяваше твърде голяма загриженост за тийнейджър, срещнал за пръв път в живота си, за да е нормално. – но имам друга работа.

Можеше да е всякакъв – глупак, позьор, дори нищожна измет – но съвсем не се вписваше в определението за наивен. Твърде тежко бе понесъл ударите на съдбата си, за да успее да повярва в чистата, неопетнена доброта. Особено, когато тя бе примесена с подобно количество нахалство.

- Боя се, че не можете да ми откажете. – произнесе с равен тон непознатият. Лицето му, изразяващо едва допреди миг истинска искрица на топлота и загриженост, сега бе придобило вид на абсолютна безчувственост. Такава, каквато би могла да се помести в очите на убийцата – ако не и по-мащабна. Студ на талази се лееше от студените му сребърни очи, проблясваше с небивала светлина и умираше. Единствено, за да възкръсне и да го нападне с нови, по-могъщи сили.

- Да ви откажа какво? - примигна с клепките си Ейдън; чифт черни ресници препречиха полезрението му, преди отново да открият фигурата на другия мъж, напълно отричайки възможността младежът да халюцинира.

- Компанията си. – усмивката, която разцъфна на устните на среброокия, не бе нито приветлива, нито студена. Фалшивостта струеше от цялото й същество. И нищо повече.

Ейдън се огледа припряно около себе си в ням зов за помощ. Но спасението не дойде нито от опразнената от живот улица, нито от затворените плътно врати на входовете на жилищните блокове. Хората, подобно на душата и смелостта му, се бяха изпарили вдън земя. Не се чуваха други звуци, освен биенето на собственото му сърце, заглушаващо дори потрепването на листата на дърветата, обградили улицата с отрупаните си със зеленина клони.

Младият мъж би могъл да се закълне, че допреди секунди бе неспособен да си прокара път между придвижващите се върху тротоара тълпи. Хора, надяващи се да се приберат колкото се може по-бързо у дома, за да приготвят вечерята си, навестят и зарадват близките си или дори за да не пропуснат задаващото се вечерно кулинарно шоу. Да се оттекат толкова бързо, досущ като излята в канала чиста вода, граничеше с невъзможното.

Объркването, което се изписа в очите на Ейдън достави на непознатия преднина, колкото да успее да омотае вихър от черни пясъци около пръстите си. Те затанцуваха вихрения си танц, заизвиваха се като усойни змии, докато не придобиха достатъчно големи размери, за да се увият около двете фигури. Ръководейки адските пясъци със свободната си ръка, странника стискаше китката на жертвата си с другата, непозовлявайки му да се измъкне извън пределите създалия се преди секунди чудовищен кръг.

Непознатата материя прокара призрачните си езици по откритата кожа на Ейдън. Направил допир с нея, той чак сега осъзна в колко задушаваща се бе превърнала атмосферата около него. А всяка отделна песъчинка пареше с нечовешка топлина и оставяше прогорения си отпечатък в неговата плът. С каквито и трикове да си играеше въпросния странник, те изобщо не му се нравеха.

За броени минути младежът изгуби зрението си в непрогледната тъма, съставена от пясък и горещина. Хватката на мъжа се отпусна и постепенно изчезна, оставяйки свободата на движението отново в ръцете на Ейдън. Свивайки и разпервайки пръсти, той се опита да докосне стената, образувала се от способността на новопоявилия му се враг. Докоснал единствено погубваща топлина и прокобна тъмнина, се отдръпна заради миризмата на изгаряща кожа твърде замаян. Гърбът му бе посрещнат от нова доза адска горещина, огън, проправил си път към него и прикрил се в мрака. Младежът извика в изненадата и болката си, докато мантията на страха не го постави на колене.

Очакваше още пясък и призрачни пламъци под коленете си, но дланите му докоснаха единствено пробождаща ги с безброй фини игли повърхност, оставяйки в съзнанието му остатъчното усещане за нещо твърде неестествено. Отвори очи, които дори не помнеше да бе затварял в досегашния мрак. Двата сиви ириса срещнаха зелена повърхност, покрита с изкуствена трева.

Ейдън вдигна поглед и примижа срещу внезапно появилата се бяла светлина. Запремига в очакване очите му да свикнат с нея и обстановката, заобиколила го.

В ореола от изкуствена светлина, стъпила върху изкуствената тревна площ, се очертаваше едновременно позната и непозната фигура. Лицето на странника оставаше в сянка, но Ейдън съвсем ясно успяваше да различи двете пронизващи очи, открояващи се с блясъка си. Дрехите му, коренно различни от досегашните зелена тениска и широки дънки, сега представляваха ефирна бяла риза, спускаща се по неговата фигура и извезана със скъпоценни нишки. Копчета липсваха, но около врата на мъжа тънка връв образуваше хлабав възел. Панталоните, решени в черен цвят, покриваха дори глезените му, оставяйки единствено два боси крака изпод себе си.

- Бореше се. – заяви хладно, оценяващо с ранга на нищожество младежа пред себе си. – И си понесе последствията.

Ейдън изръмжа глухо и се помъчи да се изправи на крака. С недоумение установи колко от кожата му бе прогорена и болеше с неописуема острота. Горната част на дланите му се бе сдобила с тъмночервена обвивка, която пропускаше ярки алени багри при всяко свиване на пръстите в юмрук.

Чак сега и усети хладния вечерен въздух, галещ ранения му, пламнал гръб.

Футболния стадион имаше единствено откритото нощно небе за свой покрив. Звезди не се виждаха, дали заради многобройните светлини в града или заоблачено време. Което подтикна Ейдън да си зададе въпроса какво въобще се бе случило допреди секунди с него, изключвайки раненото си тяло, вече кънтящо с тъпа, но и парлива болка.

- Какво направи, по дяволите – изплю вместо това през здраво стиснати зъби младежът. Юмруците му, свити в готовност, бяха понесли сериозни изгаряния, а върховете на пръстите си дори не чувстваше. Без да дочака отговор, Ейдън се приближи с бавни крачки, стараейки се да запази така желаното от него равновесие. Не бе в негова полза да покаже още някоя и друга слабост на непознатия.

Ръката му прелетя през празното пространство, единствено, за да пропусне целта си. Колкото и да не искаше да си признава за опита в уличните боеве, на него твърде рядко му се отдаваше честта да пропусне с толкова внезапно нападение. Дали рефлексите бяха твърде притъпени, или другият мъж притежаваше твърде бързи такива, Ейдън не знаеше. Не искаше и да узнава, ако това би могло да го постави на губещата страна.

Тъмнокожият мъж отстъпи назад само с няколко крачки. Предоставяше му нужното поле за изява или дори го разиграваше. Случаят бе твърде подобен на котка, държаща в лапите си омаломощена мишка. Но тя внезапно се бе оказала по-едър гризач с повече възможности, които би могъл да превърне в своеобразно представление.

Младежът не си позволи да мисли, нанасяйки следващите си удари, достигнали единствено на милиметри от тялото на врага му. Интензивното движение пронизваше до болка тялото на Ейдън, забавяше го с броени секунди, които му костваха единствено увереността. Струваше му се, че ако не предприемеше нещо, пръстите му завинаги щяха да останат слепени в юмруци.

- Грешен ход – отвърна гласно на немите му удари непознатият и причака противника си, стегнал всеки мускул в тялото си. Вторият осъзна, че бе попаднал в капана му едва, когато масивен юмрук се бе оказал забит под неговите ребра. Ударът изкара въздуха от дробовете му и го накара да залитне напред, борейки се за така ценния кислород. – Грешен ход. – отново проговори среброокият, преминавайки отново в атака. Коляното изрита Ейдън в лицето, чупейки наново носа му с чудовищно хрущене. Младежът изпъшка, обгръщайки лицето си с ръце. Паднал на колене, той изсъска полу-глуха ругатня, предназначена за ранилия го непознат. Дори и да беше засегнат, той не го показа, заел се да раздава удар след удар. Или именно те бяха неговото отмъщение за накърненото му достойнство. - Отново грешен ход. – изрита го в корема, поваляйки го в неестествената трева. Оттам насетне всичко се разми в света на младежа, оставяйки единствено болката на преден план. Ритник след ритник, попаднал в корема му, ребрата, разкървил изгорения гръб, изкарваше по един жалостив стон изпод неговите устни.

Бе напълно безсилен. Не знаеше дали вината за цялата тази понесена болка е негова. Дори не бе способен да говори. Камо ли да направи какъвто и да е опит за защита.

А беззащитността бе грешката, която бе допускал в продължение на целия си живот. Светът бе изкривил същността си дотолкова, че да го накара да се предаде по най-лесния възможен начин. Твърде жалко бе, че той беше на прав път да направи точно това. Макар и устните му да бяха плътно стиснати, и той, и непознатия знаеха изхода на битката. Знаеха и за безгласния зов за помощ, който младежът отправяше още, когато огнените пясъци докоснаха плътта му.

Не бе осъзнал кога ударите секват изведнъж. И не бе сигурен, че искаше да знае.

***

Обри всеки момент щеше да се стовари на коленете си и да се моли. Но не на кой да е бог, а на мъжът със сребърните очи. Да го умолява да плати цената на свободата на Диего и Ейдън със своя собствен живот. Но въпреки това остана изправена, ползваща двата си омекнали крака за опора.

- Приятелят ви е наивен – заговори непознатият мъж; възможният насилник, убиец, а защо не и дори спасител; с напълно неутрален тон. – Смята, че искам да го убия.

- Изглежда има основание – изръмжа Диего с гняв, спотайващ се в периферията на цялото му същество. Ако някой от двама им не предприемеше нещо или самият испанец не се успокоеше, положението щеше да ескалира. Предстоящата буря нямаше да бъде нищо повече от опустошителна. А Обри нямаше намерение да се намира на пътя на урагана.

- Искам обяснение – заяви с престорена увереност тя, макар и далеч, извън тялото си да усещаше треперенето на собствения й глас. – Ако не го получа, ще се обадя в полицията.

В отговор на явната заплаха, непознатият мъж издаде ръка напред, с длан нагоре. Черна материя създаде сфера от песъчинки, докосваща се едва-едва до черната кожа. За части от секундата тя придоби форма и размерите на значка; полицейска значка, достатъчно некрасноречива с положението, в което ги поставяше среброокият.

- Боя се, че аз определям правилата сега. – проговори той и остави металния символ на мнимата му власт да блесне като супернова в отговор на осветеното с бяла, изкуствена светлина пространство, преди да го прибере в джоба на панталоните си. – Нека започнем с няколко дребни съвета – вие не се бунтувате, а аз, – среброокият закрачи към строполеното на земята тяло на Ейдън, заобикаляйки го. Бе си осигурил абсолютен имунитет срещу какви да е посегателства към него самия под формата на човешки щит. – аз няма да нараня приятеля ви.

- Що за изнудване – промърмори Диего, привличайки всеобщото внимание върху себе си.

- Най-добрият начин да манипулираш хората – поясни с престорена любезност непознатият и опря крака си върху кръста на младежът пред себе си. Ейдън изхриптя глухо в болката си и понечи да се измъкне изпод упражнената върху него сила. За негова жалост обаче, това явно бе твърде непосилна за него задача.

- Мислех, че фокусникът не разкрива тайните си – озъби се Диего и понечи да приближи мъжа и проснатия му в тревата приятел.

- Вие, хората, често имате грешни очаквания.

- Тогава ни изясни какви трябва да са точните ни очаквания. – прекъсна разигралата се пред очите й малка словесна битка. Ако искаше да спаси и двама им, трябваше да действа бързо. Опря дланта си в рамото на Диего в тиха молба да остане с нея, докато междувременно се мъчеше да не потрепери, заради внезапно разкрилите се корумпирани обстоятелства.

Двата вперили се в нея сребристи ириса не бяха нищо повече от скенери, способни да видят вътре в душата й. Да разкрият най-мрачните тайни. Да затанцуват с пърхащите в черепа мисли, предвещавайки небивал досега порой.

И да те разрушат, карайки нещо вътре в теб да се разкъса, да бъде разядено от собствената си същност.

- Знам как да унищожите жената от каменната крипта. –отвърна й най-сетне непознатият с равен тон. – Елара Ястребовия нокът.