Обри се бе предала на вече заливащата я черна мантия, лъхаща на смърт и металическия мирис на кръв. Вече замъгляващите й се очи забелязаха позната фигура, прокрадваща се иззад златноокото чудовище, готвещо се да пирува и с нейния жалък живот.

Тя нямаше сили дори да се помъчи да разгадае дали това беше истина или ума й си играеше с нея, поради недостига на кислород.

Но бе твърде рано и за нейната смърт. Убийството на Лиза не бе отмъстено, а тази привилегия беше нейна. Трябваше да бъде.

Късите й нокти инстинктивно се впиха в ръката, която отнемаше живота й с всеки изминал миг и оставяха призрачни полумесеци да красят абаноса. Но те също така и се чупеха до самия живец, докато единствената болка, която Обри чувстваше, бе тази, обвила се като душаща я змия около врата й, отказваща да освободи плячката си.

Сетния час на младото момиче скоро щеше да настъпи и дори Диего нямаше да успее да го предотврати.

Дори и с къса скала, която държеше в ръцете си. И която заби в тила на белокосата жена с всичката си сила.

Обри осъзна, че никога няма да успее да забрави кръвожадния поглед, примесен с мъстта, четящи се в очите на младия мъж в онзи миг.

Девойката не осъзна кога бе настанала суматохата. Дали тя ги беше навестила след появата на черния потоп от мъгла, въздух, оцветен с дребни частици въглен или илюзия – не можеше да определи непознатата материя, удавила зрението й в чернота – или едва когато отслабеното й тяло докосна с удар пода. Всяка кост в него изстена болезнено и хватката около тънката шия изчезна. Знаеше, че ако останеше жива, скоро по цялата й нежна плът щяха да разцъфнат изкусни букети от синини.

Мощен тътен разтресе цялото същество на Обри. Стовари се сякаш от нищото, но заглъхна така, както се бе и появил. Прах достигна ноздрите на младата писателка и я накара да закашля.

Няколко дъждовни капки разцепиха въздуха и целунаха със студенината си бузата на момичето. Напрежението в атмосферата се бе уталожило до тихото забързано биене на сърцето й и жадните глътки, с които поемаше ценния кислород. Канеше го в изпразнените си дробове, а на негово място отделяше въглеродния диоксид. А миг по-късно дочу и ромоленето на дъжда.

Беше оживяла.

Радостта от този факт обаче накара вълна от чувство за вина и предпазливост да пробяга по всяко нейно нервно окончание.

Една по една дъждовните капки учестяваха и мокреха топлите зачервени страни на момичето. Мракът малко по малко се разсейваше, изсветля първо до сиво, а след това се превърна в ефирна бяла мъгла, която призрачно витаеше около разрушения примитивен храм.

„Разрушен“, потръпна Обри и се изправи на колене, въпреки ледените ножове, които се забиха в сърцето й един след друг. Нима нещо толкова могъщо бе разпръснало всички отломки, някога съставляващи затвора на онази жена?

Нима самата тя бе способна на подобна разруха?

Щом целеше смъртта им, можеше просто да пререже гърлата им с дългите си, заострени като кинжали нокти, вместо да пресъздаде подобно унищожение.

Дали просто не се целеше да покаже мощта си като екстравагантна, кошмарна и митична убийца?

Какво, ако наистина ги бе сполетяло проклятието на древен бог на смъртта?

Твърде много въпроси, чиито отговори се губеха в небитието на поетичното съзнание на Обри. Дори се страхуваше да освободи място в него за идеята случилото се да е всъщност един сън, който се крие под плаща на най-големите й страхове.

В този момент й се струваше, че реалността се бе преплела с богатия на халюцинации ум на младата жена.

Над главата й отекна гръм и последвалата го светкавица озари нейните притворените сини очи. Ледените капчици дъждовна вода попиха за кратко време в тънката блуза на Обри и отнеха остатъчната топлина, която бе съумяла да запази.

Когато след борени мигове и мъглата се издигна високо в атмосферата, тя осъзна, че чудовищната убийца е изчезнала. Трепереща и ридаеща, девойката сви малкото си тяло в очакване кошмарът да си отиде сам.

***

Ейдън не успяваше да види дори собствените си ръце в абсолютната мрачна бездна, в която бе попаднал. Едва успя да избегне падащите каменни отломки, устремили се със силата да трошат кости.

Но в този миг, както и през цялото време, той не разсъждаваше трезво и бе отблъснал на почтително разстояние от себе си инстинкта си за самосъхранение. Странната субстанция, смесила се с въздуха, можеше да се окаже токсична и да постави в опасност живота на малкото му останали скъпи хора.

Окажеше ли се без тях, тогава сривът щеше да е завършен.

Ситни прахови частици намериха убежище в очите на младежа, карайки ги да сълзят в опит да се отърват от натрапващите се чужди тела. Потърка клепачите си с ръка в опит да ги премахне оттам. Постоянният ромон на дъжда, който бурята изсипваше над него и удара на капките в камъните наоколо и върху му, подсказваха на Ейдън, че покрива на параклиса вече не съществуваше.

Локвата, в която попаднаха кецовете му, обаче го озадачи. Топлината, която водата притежаваше и попиваше в обувките, създадени от промокаем плат, бе твърде необичайна, за да се сметне за дъждовна.

Защо тук витаеше толкова особен аромат на метал?

Русокосият отхвърли спомените си, породени от миризмата, заключи ги с катинар от омраза и тъга в дъното на съзнанието си. Той приклекна на пода, когато тътенът утихна. Не знаеше дали да благодари на бога, че това най-сетне бе приключил и той се бе измъкнал жив.

Или да го проклина, заради човешкия труп, който пръстите му напипаха с нежелание. Не можа да разбере дали изстудяващата плът бе притежание на някого от приятелите му или принадлежеше на тъмнокожата жена. Ейдън заопипва ръката, която бе уловил от китката нагоре. Лепкавата кръв, както осъзна, след броени минути, когато чернотата се разми до полупрозрачно сиво, бе попила в дрехите, русите коси и очакваше да проникне досами вътрешността на светлата кожа на притежателката си. Да обагри невинното момиче, вперило невиждащи очи в бурното небе, в яркочервените си багри.

Стомахът на Ейдън се преобърна и изхвърли малкото поета през деня храна встрани от погубената жертва. Светът пред очите му се завъртя и той се отпусна назад, облягайки гърба си на огромен сивобял камък, вероятно откъснал се от покрива.

Лиза. С нейните красиви руси кичури, нежни черти и усмивка, родена от слънчев лъч. Онази Лиза, която обичаше всички, а той й бе поднесъл сърцето си.

Но тази Лиза тук бе мъртва. Долната част от тялото й бе затисната и премазана от десетки камъни, малки и големи, докато в нейния гръден кош се бе наместил огромен окървавен отвор, предлагащ изглед към органите, някога скрити зад клетка от ребра.

Не посмя да се доближи отново до някога нежното момиче. Младежът се страхуваше, че тялото й би се разпаднало съвсем, само с един допир от негова страна.

Той не усети кога риданията му за започнали да изпълват наелектризирания въздух. Не почувства дори топлите сълзи, навлажнили мъжките му черти, нито кога дъжда се бе превърнал в порой и бе попил в якето, блузата и дори гърба му. Страдалческия му вик огласи развалината, поляната, отекна далеч в гората зад него. Кукумявка, стресната от звука му отвърна подобаващо с монотонната си песен.

Но Ейдън не чуваше, нито виждаше нищо, освен безжизнения труп на приятелката си и зловонен смях, блъскащ се между полуразрушените стени и не намиращ път навън.

***

Никой не бе наясно кога точно екипите бяха пристигнали и полицията отцепваше периметъра. Мъже и жени в полицейски униформи внимателно повеждаха под дъжда и измежду руините трима младежи, чиито умове все още бяха обзети от тъмнината. Диего куцаше едва осезаемо, а ръцете му бяха покрити с рани и кръвта спокойно и бавно течеше от тях, докато мъж бе предложил рамото си за негова опора. Ейдън крачеше с наведена глава между тъмнокосия полу-испанец и тъмнокожо ченге, от което се разнасяше аромат на прясно опечен хляб.

Останалата зад тях Обри едва успяваше да се задържи на олюляващите й се и треперещи крака. Жената, която придържаше кръста на момичето очакваше тя да припадне за броени секунди. Предположението й се оказа вярно, след като я бе настанила в линейката, очакваща ранените иззад рядката растителност, обхванала в лапите си пустия участък земя зад своеобразната крипта.

По-късно изнесоха и трупа на русокосата млада жена.