Хрущенето на чакъла под обувките му дразнеше Ейдън до неузнаваемост. Единственото, което най-искрено желаеше в този миг, бе да се отърве дори и от собствените си стъпки.

Или да прокара ръка през изящни кичури в тъмно-рус цвят.

Любимият му.

Да се взре в живи очи с цвят на млечен шоколад.

Любимият му.

Да се отпусне в прегръдка, толкова нежна, но и способна да придържа малката му вселена на плещите си.

Някога, била обичаният от него свят, сега тя се бе превърнала в едно твърде студено, твърде кухо обиталище на сенки.

Празно.

Тръсна глава и няколко от сухите му, светлоруси кичури коса паднаха пред очите му и погалиха пребледнялата кожа под себе си.

Не трябваше да си позволява да мисли за това. Не биваше да си спомня за погубеното и да затваря душата си зад хиляди и хиляди стени от тонове и тонове скали. Затова и остави в ума му да отеква единствено монотонният шум от стъпки и хрущене на дребни камъни и пясък под краката му.

Звук, който намразваше все повече и повече.

Прииска му се да обгърне ушните си миди с шепите си и да се отдаде на единственото, красивото и изящно беззвучие, на което щеше да отдаде живота си оттук нататък. Но силно се съмняваше наранената кожа по ръцете му да не възроптае дори срещу този вид допир. Колкото и да й бе причинявал, съзнателно или не, досега никога не бе бил принуден да бъде обгоряван като с горелка с гигантски размери. Не се и съмняваше, че някога би позволил и това да го сполети, ако волята бе именно попаднала в неговите ръце.

След грижите, които беше положил против нея за раненото си тяло, болящо го с неописуемата си парлива болка, той все пак бе решил, че има сили за една последна своя цел. А и не само. Всичко се дължеше на побърканият чернокож мъж, отвел го, както и двама от приятелите му по необясним за него начин в съвсем противоположната част на града, в която и тримата се намираха през предишната беззвездна нощ.

И от място, от което се бяха измъкнали с твърде тежко обещание на плещите си. Твърде тежък, твърде изтощителен бе онзи товар, който непознат мъж им бе връчил без да им даде право на милост, на отказ, на стъпка назад. Странник, покровител на жарки пясъци, а защо не и стрити на прах горящи въглени. С какво бяха заслужили те, както страданието, хвърлено в умовете им, така и задача, завършваща във всеки възможен сценарий в главата му с фатален край. Край, украсен с кости и кръв, за които бе възможно всяка една страна да плати, а може би – да ги избегне ловко.

За жалост на Ейдън съмнението в ловкостта му се бе проявила в сърцето му, сковано от ледени бодли и високи крепостни стени и не беше проявило желание да го напусне. Затова и сега единственото, което той искаше, бе да беснее. Да изкрещи. Да се покае.

Защото, нещо твърде дълбоко в душата му нашепваше, че провалът е увил пипала около китките му и го придържа здраво към умиращата земя под краката му. А за да успее, на него му бе нужно да полети. Високо в небесата, където целите се осъществяваха, а мечтите биваха увенчани с реализацията си. Място, където единствено би могъл да съзре една красива млада жена с коси в цвета на остаряло, погалено от слънчев лъч злато.

А да скъсаше тези живи окови не можеше. Защото това значеше да прекрачи прага на човешкото у себе си. Да се предаде. Да се превърне в същия ужасяващ убиец, който бе отнел живота на любимата му. Изчадие, в чието лице би могъл да съзре себе си, само след едно острие, отнело живота изпод гърдите й време. Дали, ако след това погледнеше в очите й с цвят на гниещо в зората на времето злато, и неговите ириси щяха да придобият подобни метални багри? Краски, заклеймявайки го като убиец, нищожество?

Нищо чудно, че щом погледът на жреца Кзен се срещна с неговите сивеещи очи, цялото му тяло изтръпна. Просъскал името си едва ли не шеговито, неговите сребърни очи редяха злокобните си клетви към него самия една след друга, като безкраен поток от неизказани речи. Дали, ако на жрецът, промъкнал се през скрита от вселената пукнатина в техния скучен свят си бе отмъкнал още малко време с него насаме, щеше да го накара да съжалява, че все още живее и диша?

Сивотата на бездушното утро задушаваше Ейдън, пропъждайки свободата му във всяка една форма твърде далеч от досега му. Твърде жалко за него бе, че всичко, заобикаляло го в рамките на толкова много години я отдръпваше все повече и все по-надалеч от него. Първият, овързал ръцете му с дебело, неразрушимо въже, бе покойният му баща, предал тази чест в шепите на живата му, но и така омразна за него в този миг майка. След това всичко се бе изляло върху главата му като мощен, неотстъпчив и безспирен поток от действия, несполуки и прокудена надежда, изтляла в камината на съдбата.

Подигравки, които искаше да изличи завинаги от света на съзнанието си.

Боеве, в които участваше против волята си, бил само една жертва в зората на разгара им. Сега самият той бе приел нежеланата титла на насилник.

Безсилието, с което дойдоха и цигареният дим, вървящ ръка за ръка с тютюневите изделия, придобили вид на фини рула от хартия.

И за един, съвсем малък миг на нехайство, в ръцете му се бе озовал неотворен досега миниатюрен плик, носещ в себе си две хапчета. Наркотици. За негова радост малкото пакетче втвърдено щастие бе останало недокоснато както от него, така и от всеки друг, бил му близък.

И един слънчев лъч, пробил си път през непокорните черни облаци. Единствено, за да бъде безмилостно изкоренен. Звезда, избухнала с толкова ярка светлина, която да си отиде в мига на своя вселенски триумф. Момиче, заклело се да изведе ръката му от покоите на мрачната владетелка – смъртта, досущ като Орфей, повел любимата си, Евридика. Но ролите несъзнателно се бяха разменили, оставяйки Лиза във владенията на гибелта без ни най-малък шанс за завръщането й на огрения от лъчите на слънцето свят.

Без да усети потока на времето, краката на Ейдън го поведоха по кокетна алея, украсена с лехи с цъфтящи летни цветя, превръщайки я в каменен лъч, прорязал жизнените багри. Но, само през този мрачен ден, астрите бяха клюмнали, насочили венчелистчетата си към пръстта измежду вглъбените си дълбоко в земята корени. Цветя, принадлежали на съвсем друга душа, оставила светлината и красотата на тези растения да отшумят заедно с нейните. Да изтлеят в бездушната чернота, докато стеблата им бяха все още живи.

Боядисаната в бяло входна врата го посрещна твърде неестествена на фона на сивеещия ден. Или утрото, или споменът за него караше небето да се обгърне в сиви облаци, както стори и неотдавна, подлагайки ги на жестока буря, която отне не само възможността за обичайно лагеруване.

Пръстите му намериха звънеца, който иззвънтя с твърде жизнерадостното „дзън", а миг по-късно бравата изскърца, откривайки пред погледа му плахите блуждаещи очи на госпожа Брайън. Щом обаче те разпознаха младежът, на лицето й изгря усмивка, носеща цялата тъга на света. Тънките сухи устни бяха обсипани с малки рани от впилите се вероятно по-рано в меката кожа зъби на възрастната жена. Лицето й, твърде изпито и сякаш състарено от скръбта, бе дарено с дълбоки кръгове под очите, дело на недоспиване. От вдигнатата й на чорлав кок коса в прекалено светъл кестеняв цвят стърчаха цели кичури, които хлабавият ластик не бе успял да задържи в хватката си. Ейдън се зачуди дали Лусинда бе била твърде отнесена в мислите си, за да оформи по-сносно косата си, или сегашният вид бе дело на вчерашната й фризура.

В сините й очи обаче се четеше онази бездушност, която единствено оставилите се на тежките удари на обстоятелствата да ги смажат имаха. А той бе почти убеден, че неговите пресъздаваха същото усещане у околните.

- Добро утро, госпожо Брайън – постара се да прикрие нотката на унилост, която щипеше дълбоко в гърлото му. Единствено малка усмивка, дело на желанието му да вдъхне кураж у съсипаната майка размекна неговите черти.

- Ейдън, миличък – пророни с пресипнал глас тя. Чак сега младежът осъзна, че жизненият звук, на който вдъхваше мощ в този миг, твърде много красноречеше с изпитото й лице. – Така се радвам да те видя.

С жест с ръка, тя покани приятелят на мъртвата си дъщеря навътре в просторното жилище, което делеше доскоро с още двама. В сякаш огромната й къща навярно съпруг и съпруга бяха твърде малко. Ейдън си даваше сметка все повече и повече, че нищо на света нямаше да запълни нито тяхната, нито неговата празнота.

Пред очите му се откриха чистите, пребоядисвани сякаш милион пъти, бели стени, по които висяха снимки и хербаризирани цветя в рамки. По продължение на малкия коридор, в който прерастваше антрето, снимките се променяха - започващи от черно-бели, придобиваха бледи багри, а накрая цветовата гама бе наситена дотолкова, че да ги припознае като на не повече от няколко години. Докато изсъхналите растения – почти идентични едно с друго, но и по някакъв, непознат за младежа начин – различни, притежаваха жълтеникави листенца. Оставили по себе си краска от предишен живот, те сега напомняха с бледа красота за всичко онова, погубено от света през годините. Дали все още помнеха в смъртта си всеки един път, в който вятърът бе разлиствал листите им или дъждът – напоявал ги?

- Наранил си се? – достигна го гласът на Лусинда, подтиквайки Ейдън да погледне през рамо в нейна посока. Въпросителният й поглед бе попаднал върху отпуснатите му до бедрата юмруци, потънали в няколко слоя чисти бинтове. Диего се бе пошегувал, че някой път ще остави заветния си автограф върху медицинския плат с цел да разведри обстановката. Смръщеният поглед на Обри, наблюдаваща го изпод миглите си, не говореше много положително за настоящите им взаимоотношения. Дали той самият не бе бил отхвърлен, заради чувствата си и изпаднал в чиста форма на немилост?

Очите на сивоокия пробягаха за миг по чертите на лицето й, оформили единствено плетеницата на загрижеността, а след това се отместиха отново към окачените фотографии. На тях успяваше да различи мъже, жени, дежа и старци, всеки един от които различни. С изключението на двама от тях.

Хартията, цветна и лишена от багри показваше израстването на двама родители през дългите им години на брак и сговорно съжителство. Красиви. Изящни. Но същевременно обречени на скръб за единственото си, загинало дете.

Снимките разказваха истории също толкова добре, както го правеха и думите.

- Да... - промълви Ейдън, докато палеца му опипа грубоватата превързочна материя. – Изгорих се. По невнимание. Грешката беше моя. – побърза да допълни и инстинктът го подтикна да прибере ранените си ръце в джобовете. – Надявам се, че не Ви се натрапвам.

Госпожа Брайън поклати глава в отрицанието си.

- Не е проблем. Ти все още си ни като син. – малка въздишка се отрони от устните на възрастната жена. – Помня колко специален си... беше, за моята Лиза. И надали ще забравя някога.

- Сама по себе си тя беше твърде специална. – гласът на Ейдън прозвуча дрезгав в собствените му уши, но той изтика тези си опасения надалеч, в периферията на съзнанието си. – Всеки би пожелал да бъде заобиколен от хора като нея. Само защото носят слънчевите лъчи със себе си и добротата – в сърцето си.

Усмивката, която изгря на лицето на майката на Лиза понечи да разчупи сърцето му на още повече и по-малки частици. Да разкъса него самия, обвинявайки го, че бе поел летвата и бе описал с такава охота онова далечно и отчуждаващо се с всеки миг чувство. Усещането от присъствието на любимата му, което никога повече нямаше да ги споходи. За добро или зло. И по-скоро – за второто.

Една единствена сълза се търкулна по бузата на Лусинда, подтиквайки Ейдън да извърне поглед настрана, а лицето му – да клюмне в тиха, почти недоловима агония.

- Съжалявам.

- Не съжалявай. – дочу тихите й стъпки той, а след това светлокосата възрастна жена повдигна брадичката му с пръстите на ръката си и допря длан до лицето му. – Не си виновен за нищо от това.

А бе виновен. Обвиняваше се, че не бе могъл да стори нищо, докато всичко се разиграваше на броени метри от Диего и него самия.

Сините очи на жената се присвиха пресметливо срещу него, припомняйки на Ейдън за синините му и зарастващият вече накриво нос.

- А това от какво е?

- Не е знак за тревога. – заовърта младият мъж. – Напоследък съм доста... разсеян. Може би и твърде невнимателен поради това.

- Не си се сбил... с Диего, нали?

Въпросът на Лусинда стъписа момчето, избутвайки на заден план раненото му лице и синините, украсяващи бледите му скули.

- Защо именно с него?

- Не знам... Предположих. – защити се възрастната жена и, отдръпвайки ръката си от лицето на младежа, му обърна сковано гръб. – Чудех се дали между вас не е изникнал спор. Знаеш какъв. – няколкосекундното мълчание накара госпожа Брайън да въздъхне тихо и да закове сивите ириси на младежа в своите сини през слабото си рамо. – Заради онова момиче.

- Тя нямаше нищо общо с това. Опитала се е да помогне.

- Срещу кого, Ейдън? Кой друг е бил там.

Ръцете на младежа се свиха в юмруци, а ноктите му се забиха в месестата част на дланите му. Болката се уви около ранената му кожа под пластовете, напомняйки му с цялата си жестокост за раняванията му. Тъмни петна затанцуваха пред очите му. Все пак трябваше да си припомни целта си. Не трябваше да губи малкото доверие, останало у съсипаната майка.

- Съжалявам.

- Недей. Вини мен. Не трябваше да ти припомням.

Този път гласът на Лусинда пареше със студенината на горящ в сърцето на зимата лед.

***

Обри отвърна на позвъняването на телефона си с трепет в сърцето си, напоен с отровна жлъч.

Нищо у днешния ден не й довяваше така желаното от нея спокойствие и уют. Алармата й беше пропуснала да иззвъни навреме, принуждавайки я да закъснее за почасовата си работа, за която кандидатства преди не повече от няколко седмици. А я приеха преди едва няколко дни. Колкото и ненужно строги да бяха критериите, които се постара да попълни, не можеше да не се замисли защо си пропилява свободното време в гледане на малки деца. Освен, за да събере нужното за бъдещото си обучение, насочвайки се към английската филология, а по-късно и сбъдвайки желанията си да се заеме с журналистика. А по добро стечение на обстоятелствата щеше дори да издаде така мечтаните си сборници с поезия. Засега обаче оставаше притисната между нуждата и желанията си, а помощното й въже изискваше заплащане, за да й бъде подадено.

Прозявка разкъса меките устни на Обри. Тя ги закри с ръката, която бе уловила картонената си чаша с кафе, продължавайки по пътя си към забързаната част на града с притворени, уморени очи и блуждаещ далеч от реалността поглед.

Бе спала само няколко часа, макар и те да я измъчваха повече, отколкото да я изпиваха умората й. Останалата част от нощта прекара в празни, плахи мисли, оставяйки я с неприятно чувство в стомаха и сега. Дори не бе вкусвала нищичко от миналата вечер.

А може би притесненията й бяха напразни.

Може би ястребът в изпосталяла кожа на човек не я дебнеше от всеки ъгъл на света, готов да нападне при всеки един удобен момент.

Може би съмнителният чернокож непознат с металните очи желаеше само и единствено да си присвои страха, пъплещ по вените им и да го увие като огърлица, падаща върху масивните му гърди.

Защото, окажеше ли се прав, Обри не би могла да направи нищо по силите си, за да спре прииждащата на талази скръб. Носена й от белокосото чудовище с толкова нежно име.

„Елара Ястребовия нокът трябва да умре от вашите ръце, жадни за отмъщение. Иначе рискувате всичко, не само собствените си, недостойни за подритване животи."

Дали онзи, представил им се като един от сто мними жреци, нарекъл се Кзен, не целеше смут, или единствено желаеше да спаси себеподобните си. Които и да са те. От който и свят да идваха, изплюл на пътя им и въпросната златноока вещица. Проблем, подхвърлен им от хора, непосилни да се справят сами с него, дори и с магия в кръвта си. Защо тогава искаха помощта на онези, които оприличаваха на простовати боклуци? Не бе ли всичко въпрос на твърде глупашката им чест? Неспособни да признаят нуждата си от помощ и подритващи своите „герои" в прахта, изричайки им заповед след заповед. Що за жреци бяха, щом не можеха да предотвратят събитията, преди камъкът да бъде все още хвърлен?

Обри изсумтя полугласно, когато стигна на уречения адрес. Изписаният с прецизния й наклонен почерк лист хартия в другата й ръка я бе довел до жилищните и същевременно забързани квартали, сякаш откъснали се от предградията с плътна, но все така невидима линия. От едната й страна бяха спретнатите къщи, чистите тротоари и кокетните градини, пълни със зеленина. Другата половина се славеше с извисяващи като кули блокове и кооперации с радващи се на хладък морски въздух през прозорците си през цялото време на годината обитатели на високите етажи. Младата жена не се и съмняваше в скоро време будещите едновременно възхищение и раздразнение сгради да пронижат необезпокояваното синьо небе с острите си върхове. Дали дори тогава човечеството щеше да бъде оставено да посява раздора между себе си и създалата го природа, или на деянията му най-сетне ще се сложи край?

Семейството, отзовало се на нуждата й от парични средства в замяна на нейните дететгледачески услуги се оказаха жители на един от апартаментите на седмия от общо десет етажната сграда. Вместо да поеме по безкрайните сякаш стълби, извиващи се като главозамайваща спирала нагоре, Обри предпочете да вземе асансьора за да се озове за минимално време на точния етаж.

- Мислех, че няма да дойдеш – смръщи вежди жената, отворила й входната врата на дома си. Устните й бяха украсени с набиващо се на очи с яркорозовия си цвят червило и коса, решена в светло, почти платинено русо. Изпод неестествено дългите й мигли блещукаха невзрачни кафяви очи. Обри дори бе сигурна, че почувства зловещи тръпки по гърба си, когато майката се взря в нейните сини, добиващи вид на ледени теменужки. След което излая за минимален период от време всичко нужно, което светлооката трябваше да знае за „взискателното" й по нейни собствени думи момченце. Не пропусна и да скастри момичето с поглед, оставил единствено злобата на госпожа Аруила, новата й работодателка, след себе си. Обри не се и съмняваше, че при още една грешка от своя страна щеше да загуби работата си. Надяваше се само малкият й гаф от първия ден да бъде лесно преглътнат от младото семейство.

За щастие на младата жена, първородният син на семейство Аруила все още бе потънал в блажените обятия на съня, оставяйки на бавачката си няколко свободни минути време, преди да приготви сутрешната му закуска. дори и по всеобщи стандарти светът сега да изгряваше в прелестните цветове на утрото, слънцето над Портланд все още не бе успяло да разкъса облаците, препречващи лъчите му да достигнат охладнялата земя. Обри се зачуди дали небето не предвещаваше буря тук, на земята. Катарзис, който да похити не един или двама.

Дали и онази чудовищна жена, Елара, би била способна да разкъса конците, скрепящи крехкия й свят. Какво, ако вече го беше направила само с един замах на хищните си нокти.

Монотонният звън на мобилното устройство на момичето се разнесе из малкото помещение, служещо за кухня. Остави на кухненския плот картонената си чаша, чиито стени напитката вътре миеше едва до половината на дължината й. Бръкна във външния джоб на преметната й през рамо чанта в пастелно лилаво и докосна светещата икона на зелена слушалка. От другата страна се разнесе съвсем познат й глас. Звук, в който се преливаха няколко чувства наведнъж. Болка. Отчаяние. Ярост.

- Вътре съм. – прошепна Ейдън, а ръцете на Обри се разтрепериха досущ, както и вероятно неговите в този едничък момент време. Бе способна да дочуе адреналина, каращ кръвта във вените му да кипва, да опиянява и нейната ведно със своята. Защото битката не бе само негова. Бе обща. – Какво трябва да търся?