/За любите на метъла оставям тази скромна песен. Надявам се да се потопите в атмосферата с нейна помощ, докато четете десета глава.:))/

Чашата с топла, ароматна напитка трепереше в ръцете й. Течността беше на път да се разлее върху одеялото в отвратителен бебешко син цвят, достатъчно голямо да обгърне раменете и покрие коленете на Обри.

Чаят не бе достатъчно поносим за нея в този крехък момент. Вкусът му се губеше някъде в мрачната пещера от мисли, които бяха завладели главата на младото момиче, оставяйки единствено усещане за сдъвкана между белите й зъби окосена трева.

Лиза вече я нямаше. Мигът на смъртта й беше траял едва броени мигове и девойката все още не можеше да повярва на фактите. Тялото, почти премазано и изнесено в носилка, предстоящо да попадне в моргата. Неутешимата Лусинда, преклонила глава пред окъпаната си в жлъч съдба. Бащата на русокосата, господин Брайън, в чиито очи вече не се различаваше буйния пламък на живота. Кръвта, оцветила пода на древната постройка с ужасяващите си багри.

Очакваше кошмарът да е отминал, след като се съвземеше, но реалността отново я изигра със своите зловещи способи да изстисква без милост дори и последните надежди от човешките сърца.

Обри отпи глътка от чая си и преглътна с добре прикрита погнуса напитката.

Едно истинско сърце се бе търкаляло по вековна каменна платформа, крещейки без глас, обвинявайки я, че не бе способна да реагира по никакъв начин преди да стане твърде късно. Потръпна в стола и остави чашата на дървената маса пред себе си. Срещу нея родителите на Лиза бяха удавили хлиповете си в тихи опити за утешаване, отправени един към друг.

Мъж в синя униформа се приближи към момичето и поде с професионален тон:

- Моля да ме последвате, госпожице.

Тъмнокосата се изправи на краката, които заплашваха, че всеки момент ще се прекършат и ще я оставят на земята, все така безпомощна и безполезна. Каквато и беше срещу кокалестото тяло на тъмнокожата жена. Трябваше обаче да източи последните капчици от силата си, преди да се поддаде на смъртната тъмнина, която щеше да отпрати душата й във вечния си покой.

- Насам – прозвуча отново монотонния глас на полицейския служител, насочвайки тийнейджърката към стъклената врата на помещението, в което бе настанена заедно с родителите на Лиза и, които не бяха разменили нито дума с някогашната приятелка на дъщеря им. С времето техните лица се бяха замъглили в полезрението на тъмнокосата, губейки всеки спомен за чертите им в някое далечно кътче на паметта й. Единствено дългата стъклена маса се задържаше нахално в съзнанието на момичето.

А може би сълзите бяха започнали отново да се зараждат и в нейните очи с цвят на незабравки.

Мъжът я поведе към коридора, чийто сивеещ под белязваха лампи, хвърлящи дразнещата си бяла светлина върху главите им. Десетки непознати хора се разминаваха с тях, непросветени за смъртта на русокосото момиче, която бе способна да промени целия й досегашен свят. Нейната липса я разяждаше толкова, колкото и немислимия начин, по който я бе загубила. Ако я бяха затворили в стая без прозорци и светлина, бе способна да реши, че случилото се бе просъществувало преди хиляди години, в епоха, непозната за никого от съвременните хора.

Настоящето заплашваше безмилостно да погълне младата жена. Единственото, което Обри искаше в този миг, бе да се свие като розова пъпка, несъзнателно решила, че светът е твърде кораво място за нея, за да разцъфне в неблагоприятната му прегръдка.

Но полицаят я извлече от убежището на мислите й, въвеждайки я през масивна сива врата в стая, в която мъждукащото осветление идваше от осветително тяло, монтирано в средата на ниския таван. Направи й впечатление отсрещната стена, покрита с черно стъкло, в което се отразяваше нейния лик и този на униформения, и записващото устройство на продълговата маса в средата на помещението. На стол близо до плоската мебел се бе настанила привидно приветлива жена, чието лице красеше професионално изпипаната й тъжна усмивка. Нямаше и да се учуди, ако очите й попаднеха на камера за видеонаблюдение. Бялата й ръка издърпа другия дървен стол, за да седне на него. Най-сетне отпусна тежестта си върху друго, освен на собствените си крака. Срещу нея онази, на не повече от тридесет години, се покашля. По раменете й се спускаха кичури коса с топъл карамелен цвят, прошарен тук и там с морско сини багри, подчертаващи двата й тъмно-зелени ириса. Лесно можеха да се различат малките кафяви петънца, танцуващи в тях.

Стая за разпит. Вероятно в каквито бяха сега и Диего, и Ейдън.

- Бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса. – обади се приветливо жената и постави ръце на масата, вероятно показвайки на тъмнокосата, че е напълно безобидна. Вероятно щяха да й вземат показания, тъй като жената от криптата беше изчезнала безследно. Почуди се кой би могъл да повярва на версията й за убийството на русокосата. Тя потръпна, заради мисълта онова чудовище все още да се разхожда безнаказано из необятния свят, но не отрони и дума. Мълчанието й подтикна полицаят, облечен с проста светлосиня риза, да продължи: - Желаем да изслушаме и вашата версия, госпожице Рочестър. – подкани я.

Обри се размърда в стола си, преди да заговори с прегракнал от мълчание глас. Разказа всичко. Започна с идеята на Лиза за лагеруване под открито небе, съвсем невинна и чиста, искаща да събере за последно приятелите от ученическите си години. Целта й беше това да бъде последния им общ спомен, преди всеки да поеме по своя житейски път. Сподели и за странната древна постройка, издигаща се насред нищото и завърши с призрачната жена, която тя крепеше във вътрешността си. Твърде късно осъзна обаче, че цялата история звучи налудничаво за непознатата, която не бе стъпвала на онова място. Досущ като легенда, неразказан до този миг мит.

- Искаш да кажеш, - поде внимателно жената. – че на местопрестъплението е имало и друго лице? – момичето кимна и се опита да потисне буцата, която се надигаше към гърлото й. Не беше нито времето, нито мястото отново да изплаква очите си със солта, породена от собствената й скръб.

- Да. Чернокожа жена със златисти очи и бяла коса, приблизително стига до долната част на кръста й. Лицето й бе изпито, а тялото – слабо с прозиращи изпод плътта кости.  

Разпитващата въздъхна тихо срещу младото момиче. Нямаше да й повярва, ако не я видеше с очите си. А дори и тогава можеше да причисли присъствието й на просто и безвредно видение, докато убийцата не решеше да наниже и нейните вътрешности на острите си нокти. Стомахът на Обри се разбушува само при мисълта какво бе способна да стори на жив, дишащ човек онази демонична жена.

„Диего,“ изникна в ума й. Младият мъж в яда си бе запратил огромен камък в тила на врага. Може би я бе ранил смъртоносно. Може би черната мантия, която в паниката си бе хвърлила над тях, беше прикритие, което да спаси чернокожото тяло от раздробяването му на хиляди части. Може би си бе осигурила няколко минути на живот в агония, а сега лежеше под някой дълголетен бор, безжизнена, умъртвена.

Може би…

В теменужените очи на тъмнокосото момиче се прокрадна едва уловима надежда. Възмездието бе застигнало присвоителката на чужди души навреме, преди да успее да рани някой друг. Топлината се разля в неусетно кога вледенилото се тяло на Обри.

- … за поне денонощие. – някъде, съвсем в далечината, в периферията на света, един глас продължаваше да изрежда заучените си фрази. – Госпожице Рочестър, чувате ли ме? – извиси се тонът му и свали обратно на твърда земя писателката, рееща се в блян, за който едва не се скастри мигновено. Неслучайно убийството бе един от най-големите грехове. Желанието й да види мъртва златнооката я накара да се почувства виновна, а хладината отново се просмука във вените й.

- Моля? – объркано запита тя жената с прошарена в морски багри коси. Това накара втората да се напрегне и да направи знак на полицейския служител, застанал на поста си до вратата да се приближи към тях. Лошо предчувствие си запромъква път през всяка една тъкан в тялото на тъмнокосата.

- Ще те задържим в участъка за едно денонощие – изправи се разпитващата и заглади миниатюрните гънки по ризата си. – Вие сте последната, видяла жива Лиза Брайън и въпреки свидетелските показания на Ейдън Форс и Диего Рейл, не мога да ви пусна, докато не снемат медицинска експертиза от трупа на госпожица Брайън, а медиците не се уверят в правотата на фактите.

Гласът на зеленооката бе преминал от прекалено внимателен към твърде хладен за отрицателно време. Промяната едва не блъсна Обри в гърдите, когато от нея бе поискано да издаде китките си напред, за да увиснат едновременно и тежките, и леките метални белезници върху загрубялата кожа.

- Мислите… мислите, че аз съм я убила? – тихо промълви, почти на себе си. Полицаят я поведе отново навън, към ярко осветения коридор. Но не получи отговор на въпроса си – не й и трябваше.

Единствено зад нея останаха да се взират два зелени ириса, по-студени и от ледено-сините очи на тъмнокосата.

***

Амбър Рендерс едва не се сблъска с високия сребристоок  мъж, когато понечи да напусне кабинета си след твърде дългата й нощна смяна.

Уморена от до болка втръсналите й собствени преправени усмивки, единственото, което искаше в този мимолетен миг бе да се прибере у дома и да нахрани котката, очакваща я с нетърпение за закуската си. Един топъл душ нямаше да й дойде в повече, даже напротив. Амбър жадуваше да стопли кожата и костите си под непрекъснатата струя изгаряща вода, съвсем контрастираща на ледения порой, излял се от небесата по-рано тази нощ. Но явно Ендер Валууд се бе оказал по-нетърпелив от нея и умело пресече пътя й с две картонени чаши с логото на денонощния супермаркет, намиращ се на едва пресечка от районното, и папка под лявата си мишница.

Тъмнокожият, отстъпи с ловко движение назад, миг преди да разлее съдържанието в чашите си, опазвайки течността вътре непокътната. Тактично се извини на тридесетгодишната си колежка, преди да прекрачи всички възможни граници на нахалността, вмъквайки се в кабинета й. Мъжът се понесе с тихи стъпки към лъсналото от чистота и подредено до последния лист хартия бюро на зеленооката перфекционистка. Остави ухаещата напитка върху него, обръщайки се към жената, все още стояща на същото място.

- Държиш се, все едно си в собствения си дом. – отбеляза тя и затвори вратата пред себе си.

- Това ще те заинтригува – отби язвителното й подмятане Ендер и протегна ръка, държаща тъмночервената папка, незнайно кога озовала се в нея. Понякога човек лесно можеше да сбърка пламенния полицай с уличен илюзионист. Именно заради тази си черта бе изключително ценен от колегите си. – Надявам се не си забравила за случая от снощи?

Амбър въздъхна. Как би очаквал да забрави за разкъсаното тяло на съвсем младо, едва докоснало живота с върховете на пръстите си, момиче. Гръдният й кош изглеждаше така, все едно нещо живо бе изригнало отвътре, проправяйки си път към света навън. С такава мощ, че дори бе повлякло сърцето й със себе си и бе разчупило костите й. Колкото и да се искаше на зеленооката да приключи със случая колкото се може по-бързо, бе повече от нелогично Обри Рочестър да е отнела живота на приятелката си. Само от мисълта за всички неизвестни, за срутения древен храм, тръпки полазваха гърба й в шеметния си вихър. Ако имаше възможност, щеше да прекрати разследването, което със сигурност щеше да започне в най-скоро време след като младата брюнетка напуснеше килията си в управлението. Клетка, която съвсем не бе способна да послужи за отдушник на младото момиче.

Самата тя никога нямаше да успее да забрави погледа, с който господин и госпожа Брайън съзерцаваха момичето, около чиито китки се бяха увили белезниците. Очи, пълни с уплаха и ненавист, очи, познали предателство.

- Давай направо – Амбър отметна с ръка кичур коса, попаднала пред очите й и закрачи към бюрото си. Настанявайки се на тапицирания стол, белите пръсти се увиха около картонената чаша, макар и ума да й подсказваше, че дори горчивия вкус на кафето няма да изтрие от него омразната гримаса на Обри Рочестър към пратилата я в ареста полицайка.

- Жертвата е убита по доста необикновен начин. Кожата е разкъсана, а сърцето й е било изтръгнато. Съдебният лекар откри частици отчупени човешки нокти, които все още изследва за ДНК. От местопрестъплението снехме пет различни отпечатъка – на Диего Рейл, Лиза Брайън, Обри Рочестър, Ейдън Форс и неидентифицирано лице. Последните отсъстват от базата данни. Първата версия бе, че предхождат събитията в срутения храм, но снехме същите и от кожата по врата на госпожица Рочестър.

- Значи е възможно. – промърмори на себе си зеленооката и се вгледа в чашата си с гореща, кафява на цвят напитка.

- Какво е възможно – запита я Ендер и впери любопитни сребърни очи в нея.

- Версията на тримата да е истина, това – зачопли нокътя на показалеца си Амбър. – Първоначално я смятах за уговорка между тях, лъжесвидетелстване, в полза на един от тях. Рочестър бе споменала, че странна личност е опитала да отнеме и нейния живот, успоредно с убийството на Лиза Брайън. Нареди на Уолсън да изготви портрет на непознатата тъмнокожа жена, за която тримата свидетели обясняват толкова разпалено и я обявете за издирване.

Жената с прошарена в синьо карамелена коса имаше твърде натрапчиво чувство, което едва ли не бе готово да запулсира в сърцевината на костите й със страдалческия си зов.